Всички части в тялото на човека се разбунтуваха.

Мозъкът започна да пренебрегва сърцето:

– Какво можеш без мен. Аз те управлявам.

– Ако спра, как ще ме управляваш, – съпротивляваше се сърцето.

Краката критикуваха ръцете:

– Как ще помогнете, ако не ви заведем, където трябва?

– Ако ни нямаше, кой щеше да ви почеше? – смееха се ръцете.

Тези, които действаха, критикуваха другите, които стояха.

Крещяха си едни на други:

– Нямам нужда от теб.

От всичкия този бунт, човекът се чувстваше зле.

Той не можеше да се движи. Престана да говори, а мислите в главата му се объркаха нацяло.

– Не можем ли да си сътрудничим, – извика разстроен стомахът.

– Това е добра идея, – подкрепи го носът.

– Ние сме една команда, защо се караме? – размърда се плахо езикът.

– Вярно е, – поклати се главата, – единството има значение.

Осъзнал се, мозъкът изказа главната идея:

– Никой от нас не може да направи това, което всички ние можем.

Части на тялото се съгласиха.

Човекът се нормализира. Спокойно взе да диша и да се движи. Мислите му продължиха нормалния си ход.

Това бе невероятен кораб. Персоналът се грижеше безплатно за здравето на стотици хора от Африка.

Екипът оправяше цепнатина в небцето, възстановяваше възможността на неподвижни крака да ходят и какво ли още не.

И всичко това се набиваше на очи, но какво да кажем за инженер Малинова. Тя оставаше незабелязана.

– Коя е тя? И какво прави изобщо на този кораб? – попита с изненада един от журналистите, които снимаха и постоянно пишеха, за този невероятен помощник на много бедни хора в Африка.

– Едва ли лекува хора, – обади се човекът с камерата.

Инженер Малинова се усмихна и обясни:

– Назначена съм да работя на пречиствателната станция на кораба.

– И за какво е нужна такава? Не се ли изхвърля всичко във водата? – искаше да изясни нещата за себе си журналистът.

– Четири хиляди литра отпадъци се произвеждат всеки ден, – кимна леко с глава Малинова, – а управлението на този токсичен материал е сериозен бизнес.

Да, тя се грижеше тръбите и помпите да снабдяват с достатъчни количества от необходимото при животворните операции.

Лесно е да ръкопляскаш на тези, чието служение е явно, но не бива да се пренебрегват и тези, които поддържат първите.

Не могат да се издигат едни дарби по-високо от други.

Всеки дар е важен, независимо дали е чудотворно изцеление или е в помощ на другите.

Всъщност, колкото по-малко важна е ролята, толкова по-голяма чест заслужава.

„Тия части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими“.

Дядо Стоян редовно помагаше на внука си по математика. Момчето трудно се справяше с нея, особено трудна му бе алгебрата.

Един ден старецът попита внука си:

– Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

– Инженер, – подскочи радостно Стоянчо.

– Ами как ще се справяш с х-те и y-те? – засмя се дядото.

– Кога изобщо ще ги използвам? – намуси се внукът.

– Когато станеш инженер, тогава ще ти се налага да решаваш и по-сложни задачи от тези, които сега смяташ в училище. Затова се потруди малко повече по алгебра, щом искаш да упражняваш тази професия.

– Ох, – въздъхна тежко Стоянчо, – май трябва да си избера друго нещо?

Горкото момче не бе осъзнало, че има връзка между алгебрата и очакваното от него бъдеще.

Така постъпваме и ние. Четем някои части от Библията и се питаме:

– Кога ще използвам това?

Не разбираме, че Божите истини, намиращи се в Писанието, са ефективни за „освежаване на душата“ и „дават радост на сърцето“.

Библията ни учи, че ежедневно трябва да разчитаме на ръководството на Божия Дух. Без нея не можем да познаем достатъчно добре Неговата любов и пътищата Му.

Нека Неговото Слово бъде светлина по пътя ни. Използвайки мъдростта на Писанието, правилно да насочваме стъпките си и да израстваме във верност и любов към Господа.

Той бе най-обикновен паяк, който търпеливо тъчеше паяжините си, но ….

Стопанката на дома често го преследваше с метлата.

Където и да скриеше паяжините си, тя със зоркото си око веднага ги откриваше и ги унищожаваше.

– О, – стенеше паякът, – ако бях рибар и голяма риба всеки ден ми разкъсваше мрежите, как щях да живея?!

Паякът от многобройните битки със стопанката, бе загубил части от тялото си.

Един ден се отказа и се оттегли от полесражението.

Е, големи и вкусни мухи не можеше да лови в големите стаи вече.

За това се приюти в библиотеката зад една малко позабравена малка статуетка.
Там рядко се срещаха мухи, но поне бе по-спокойно.

Така си и остаря.

– Ех, да можех да помоля тази усърдна в чистенето жена, – въздишаше паякът, – да ми оставя по една две мухи и да не ги избива всичките.

Но за съжаление, тя изобщо не можеше да го чуе.

Днес имаше невероятно слънце. Не бе горещо, а приятно топло.

Група младежи „мереха“ главната улица и си приказваха.

– Не можем всички да се спотайваме и да стоим на сянка, – размахваше ръце бунтарят на групата Стоян.

– Нуждаем се сянка, – веднага опонира Весето. – Ослепителният блясък на дневната светлина е твърде силен, вреди на очите. Затова те губят способността си да различават деликатните тонове на определен цвят и трудно оценяват различните му нюанси.

– Това зависи от разбирането ти за сянка, – обади се философско настроения Марко. – Тя може да бъде затъмнената болничната стая, болката на опечаленото семейство, живот в сянка или просто лишаване от слънце.

– Но не се страхувайте от сянката! – възторжено възкликна Виктор. – Има уроци, които могат да се научат само там.

– Снимка се прави само в тъмна стая, – отбеляза Стефан.

– В някои части на света сенчестите условия са най-добрите за развитието на растителността, – заразказва Ралица. – Красивата индийска царевица расте най-бързо под сянката на топла лятна нощ. Под парещите лъчи на обедното слънце листата му се сбръчкват, но появили се облак, те бързо оживяват.

– Красотата на звездния свят никога не се разкриват преди да настъпи нощта, – някак поетично се изрази Игор.

– Зеленината е особено богата в мъгливи, облачни страни, където винаги има много сянка, – допълни думите си Ралица. – Любителят на флората има чудесни цветя, които се отварят само по залез. Онези, които вечер отварят венчелистчетата си, не блестят в жегата, но достигат най-висшата си красота, когато пълзят дълбоките вечерни сенки.

– Сянката на Божията ръка ви води, нали е казано :“Той ме покри със сянката на ръката си“, – намеси се и Петър, който до момента следеше мълчаливо дискусията. – Не си мислете, че Той ви е отстранил. Вие все още сте в Неговия колчан и не сте изхвърлени от Него като безполезен предмет. Той ви държи до времето, когато намери за възможно да ви изпрати на мисия, в която ще бъде прославен.