Хората отново негодуваха:

– Пак сме без електричество.

– Каква ли причина ще изтъкне сега от електроснабдителната компания?

– На тях не им трябва причина, просто изключват тока и това е …

Стефан отиде да види какво е станало.

А всичко се оказа доста парадоксално и невероятно.

Ето какво научи и разказа Стефан на мърморещите:

– Летяща хищна птица е изпуснала уловена си риба. Последната е паднала върху трансформатора, което е причинило експлозия в него. Вследствие на това, захранването било прекъснато.

– Стига си се шегувал. По-голяма нелепост от тази не съм чувал, – реагира остро Симеон.

Отидоха при един от полицаите, които бяха разследвали случая, който потвърди:

– Вярно е.

След това се засмя и продължи да е шегува:

– Тази риба е била много трудолюбива, майка на хиляди деца. Но за беда е послужила за нещо доста лошо.

– А какво стана със „заподозряната“ птица? – попита Станой.

– Видели са я да отлита на юг, – обясни Минчо.

– Защо не са я хванали? Тя е била виновника, трябвало е да си понесе наказанието, – наблегна бай Михо.

– Там е работата, че бяхме помолени да не я задържаме, – въздъхна полицаят, който стоеше и слушаше разискванията на събралите се хора.

Каква ирония?! Риба и хищна птица наглед съвсем обикновени неща, но именно те в комбинация са предизвикали аварията.

Август бе циничния Цезар, който поиска преброяване с цел още по-голямо увеличение на данъците.

По това време между хиляди хора тръгнали към родните си места, за да се преброят, се движеше една млада двойка. Нейният път бележеше осемдесет мили на юг от Назарет. Целта ѝ бе Витлеем.

Никой не се интересуваше от тези двама млади. Освен това жената бе бременна.

Но какво би могло да бъде по-важно от решението на Цезар в Рим или заповедите на неговата марионетка Ирод в Юдея?

Август бе пионка в Божията ръка, просто дребна част от изпълняващото се пророчество.

Докато Рим се опитваше да прави история, Бог пристигна. Светът дори не го забеляза. Той пренебрегна Младенеца.

Както и тогава, нашето време е изпълнено с отчаяние, което отвлича вниманието от голямата картина.

Политическите, икономическите и духовните кризи от първи век поставиха началото на „пълнотата на времето“. . . така че днес, в нашите отчаяни времена, нашият Бог тъче Своя суверенен гоблен, за да изпълни Своята божествена воля.

Времената наистина са трудни, но те никога не изненадват Бог. Той все още е суверен. Той все още е на трона.

Политическа корупция, религиозен компромис, икономически кризи… – те винаги ще бъдат на първа страница.

Но трябва да помним, че нашият Бог работи всеки ден. Неговата снимка едва ли ще се появява, но пръстовите му отпечатъци са навсякъде по земята и между хората.

Той обещава да използва нашите несигурни времена, за да изпълни Своите по-големи и по-добри цели по целия свят и в нашия живот.

Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.

Видя ги враната и реши веднага:

– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.

Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:

– Как ще лети с нас?

– Силите няма да ѝ стигнат!

Водачът на ятото си каза тежката дума:

– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.

Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.

Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:

– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.

Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:

– Аз съм силна! Приятни сънища…..

И веднага потъна в дълбок сън.

На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.

Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.

На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.

Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:

– Жалко , че я няма и изчезна на края …..

Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.

Водачът на ятото възторжено я приветства:

– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!

Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:

– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.

Елена живееше с дъщеря си, която бе ученичка, в малък едностаен апартамент.

Веднъж през лятото заедно с дъщеря си тя отиде на юг. Там ги настигна неприятна новина: „Вратата на апартамента ви е разбита. В дома ви е тършувал крадец“.

Майка и дъщеря тръгнаха към апартамента си с разбираема тревога.

Елена си мислеше:

„Да отглеждаш сама дъщеря, не е много лесно. Няма много вещи в дома ни, само най-необходимото. Какво е търсил този крадец там?“

В апартамента цареше ужасна бъркотия. Книги, дрехи и всякакви дреболии бяха изхвърлени от шкафовете и разпръснати по пода.

Когато Елена видя ботушите и палтото си, малко се успокои и започна да поставя нещата на мястото си.

Самото възстановяване на всичко ѝ отне два дена. Накрая се установи, че е откраднато съвсем малко.

Бяха взети няколко козметични комплекта, които бяха подарявали на Елена, когато тя бе участвала в различни изложения. Беше ги складирала в килера, за да не ѝ пречат.

Бяха взети панталони на дъщеря ѝ, чийто вид Елена не одобряваше и икона, от която домакинята отдавна искаше да се избави, но не се бе досетила до сега, как най-добре да направи това.

На тази икона бе изобразена лъже Дева със сина ѝ и нямаше нищо общо с Мария и Младенеца.

Оказа се, че крадецът я бе освободил от неща, които тя не одобряваше, но бе задържала.

Нима това е било случайно?

Ех, да можеше някой и нас да избави от ненужните неща, които трупаме като „свещен“ боклук, без никаква ценна стойност?!

Пухкави бели облаци, като далечни пътници, пропътували хиляди километри, се носеха от юг.

Група младежи ги наблюдаваха възторжено. Някои от тях ги сочеха с пръсти, обяснявайки причудливите форми, който им се привиждаха.

–  Облаците придават много красота на този свят, – въздъхна Асен.

– Синьото небе едва ли ще замениш с красивите скитащи се облаци, – контрира го Мила.

– Все пак светът би останал пуст без чудното им приложение, – констатира Борислав.

– Забелязали ли сте, че се появяват облаци и в живота на хората, причиняващи им сянка, охлаждане, а понякога обгръщат съществуванието им с черен саван, като нощ? – отбеляза философа на групата Велко.

– Но няма облак без ярка светлина. – отбеляза Галя. – Нали Бог е положил дъгата в облака.

– Ако можехме да видим обратната страна на облаците, – поклати многозначително глава Дичо, – обгърнати с тази светлина, който прегражда пътя, на струпалите се, като камъни снежни планини.

– Ако можехме да съзрем обхваналото ги сияние, – замечтано продължи Емил, – ние бихме изпаднали във възторг от тяхната неописуема красота.

– Но ние гледаме само грозната им страна, – натърти Жана.

– Кой ще опише нежната им и очарователна светлина, стелеща се по долините, отразяващи на всяка крачка необятността им? – попита Зорка.

– Нима те не съдържат капчици дъжд, падащи на земята, даващи ѝ живот? – засмя се жизнерадостно Ивета.

– Ако можехме да видим всичките си мъки и премеждия от обратната им страна, – сподели своите мисли Йовчо.

– Ако гледахме към тях не от земята към високите части, където се разполагаха, а от небето, там където седи Бог, – унесено каза Кирил.

– Ако осъзнавахме, как в красотата на дъгата те отразяват пред взора на Небесата светлия лик на Христос, – добави Любо, – щяхме да бъдем доволни, че тъмните им сенки падат на гористите склонове на земното ни съществуване.

– Нека не забравяме, че облаците се движат и преминават пред очистващия вятър на нашия Бог, – обобщи Мартин.

Всеки, който би се загледал в тези бели валма, който се движат по небето, би бил предизвикан към дълбоки размисли и проява на въображение, изпълнено с илюзия, блянове и мечти.