Празненството бе в разгара си. Трапезата бе изобилна. Живко седеше на стола си и не можеше да повярва:

– Всичко това получавам, не за нещо, което съм направил, а просто за това, което съм.

Можете ли да си представите?

Парти, организирано не защото си постигнал нещо или си впечатлил някого, а защото съществуваш.

Защото си обичан.

Защото принадлежиш на Царя.

Защото си ти и това е достатъчно.

Това е реалността на Трапезата в Царството. Имаш място не защото си го заслужил, а защото Царят се радва да бъде с теб.

Всеки от нас получава като Живко чисто нова идентичност, която е напълно слята със сърцето на Исус. Тя никога не може да бъде загубена, спечелена, подобрена или повредена.

Исус не променя и актуализира старото ти сърце. Това не е подобрение, а трансплантация на сърце.

На Трапезата имаше някои, които все още се лутаха:

– Трябва да правим повече неща за Него.

– Нужно е да бъдем повече ….

– …. да поправяме много ….

– ….. за да получим …..

Сърцето на Царят се късаше като наблюдаваше как децата му остават на ръба на радостта, работейки за това, което той вече бе дал безплатно.

Трапезата е сложена.

Мястото е запазено.

Въпросът е:

– Ще дойдете ли да се насладите на празника?

Веска бе тинейджърка. Кварталът, в който живееше имаше лоша слава.

Тя реши да се моли за учениците в училището. Обикаляше от шкафче на шкафче и изискваше промяна за всеки.

Дълго време Веска не виждаше резултат, но един ден един от учителите я спря и ѝ каза:

– Не знам какво правиш, но нещо се променя.

Съживлението започва със скрито послушание.

Светът празнува най-шумните, най-бляскавите и най-могъщите, но Божието царството идва тихо, под формата на миротворци, дарители на милост, казващи истината и лечители на наранените.

Ние не чакаме Божието царството. То е тук, ние сме негови носители. Всеки акт на благодат, справедливост, смирение и любов сваля небето на земята.

Това царство става видимо, когато го живеем с любов, смелост и дълбоко доверие в Исус.

Пътят на Исус е тесен. Не винаги лесен, но е жив пълен с радост, цел и божествено партньорство.

Динка растеше. Пожелаваха ѝ да стане лекар, адвокат, певец, инженер, ….

Тя осъзнаваше ясно:

– Ако кариерата ми носи много пари, ще бъда включена в този списък.

Динка бе тинейджър и искаше да знае:

– Коя съм аз? Какво трябва да правя на земята? Каква е моята цел? Къде точно трябва да бъда?

Тя отчаяно се нуждаеше от отговори. Питаше родителите си, приятели, някой член на семейството, учителите, …

Те и даваха някакъв отговор според техните разбирания.

– А дали са сигурни в това, което ми казват? – повдигаше вежди Динка. – Не мога да отговоря на този въпрос сега.

Търсим отговори на въпросите си на грешни места.

Как може глината да пита друга глина за причината на съществуването си? От къде тя ще знае? Всъщност глината нищо не знае.

Единственият, който има правилния отговор за глината, е Грънчарят!

Той е създал глината. Представил Си как ще изглежда, нейната функция, нейното предназначение и цялото ѝ съществуване.

Исус знаеше кой е Грънчарят и Той отиваше при Него за всеки въпрос, който Му хрумваше.

Заради доверието Си, Той можеше да застане с увереност и да каже:

– Трябва да проповядвам Божието царство и на другите градове, защото за тази цел съм изпратен.

Намерихте ли своята цел?

Никога не е е твърде късно.

Спрете да тичате към глината и бягайте към Грънчаря. Той има всички отговори, които някога бихте могли да поискате.

Лошото време даде възможност за размисъл и споделяне на мисли.

Приятели се събраха в близкото кафене.

И дискусията започна.

– В 21-ви век повечето от нас живеят в повече комфорт и благополучие, отколкото са живели кралете само преди два века, – отбеляза Банко.

– В богатство има опасност,- поклати глава Калин.

– Колкото по-добре сме в този свят, толкова по-трудно ще ни бъде да живеем така, сякаш не разбираме, че той е преходно нещо, – наблегна Лилко.

– Вкопчени във всичко светско, усещаме как то добива голяма власт върху нас. Това може да стане чрез социален статус и притежания, които завладяват сърцата ни и ни водят до объркване на временното и вечното бъдеще, – подчерта дебело Стоян.

– Каква е разликата между временното и вечното бъдеще? Не са ли едно и също нещо? – попита озадачен Никола.

– Временното бъдеще ни свързва с мисълта, че всичко е тук и няма живот след смърт, – започна да обяснява Стоян. – А вечното бъдеще поддържа в нас надеждата, че животът на земята е важен, но това не е всичко. Когато се доверим на Христос, ние получаваме вечността, за което сме създадени.

– Достигайки до отчаяние, започваме да гледаме на живота така, – отсъди Марко, – както Бог го вижда. Едва тогава ще бъдем готови да приемем добрата новина за Исус.

– Разбира се, – засмя се Петър. – Не търсим добри новини, когато се чувстваме добре, но нашите нещастни истории се превръщат в идеалните места, където Исус може да влезе в живота ни.

– Ей, по-спокойно, – понамести се на мястото си Жельо. – Бог няма нищо против богатството, но Той не иска да бъдем погълнати от него, т.е. то да стане съкровище на сърцето ни.

– Съгласен съм, – повдигна вежди Лилко, – че не трябва да се държим здраво за нещата в този свят, защото в крайна сметка те ще останат за някой друг.

– За това трябва да търсим първо Божието царство, – възторжено възкликна Петър. – Ако търсим други неща, ще ги загубим.

Дъждът бе спрял и приятелите се разделиха.

Празник бе, така наречената Лазарова събота.

Една група от младежи се бе събрала да обсъди причината за празнуването.

– Това е една невероятна история, – махна перчема си от очите Стойо.

– Удивителна е, защото в нея виждаме Христос плачещ, скръбен и възмутен в духа, – отбеляза Драгой.

– Творецът е плачел над унищоженото творение, – забеляза Трифон.

– Това е плачът на Любовта над живота, който Го е предал, – добави Сава.

– Те взеха приятеля на Исус, и го скриха под камък, защото той вече смърдеше и живите вече се страхуваха да бъдат с него. Всички без изключение знаеха, че един ден ще се сблъскат с това слизане в царството на тлението и мрака, – уточни Йовко.

– Наистина Исус проля сълзи, понеже скърбеше, – потвърди Драгой. – Така бе предизвикана смъртта като последен враг.

– Там, във Витания, на гроба на един приятел, настъпва часът на Христос, за който Той копнееше, – постара се да обясни Матей. – Това бе часът на последната среща и борба между светлината и мрака, който се бе възцарил в света и го бе превърнал в царството на смъртта. Христос хвърли това предизвикателство като прояви силата на Божествената любов.