Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.

Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.

Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.

– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.

– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.

– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.

– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.

– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.

– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.

– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.

– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.

– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.

– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.

– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.

– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?

– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.

Мария се настани до дядо си и се приготви да слуша. Старецът бе сладкодумен, а внучката му любознателна.

Тя с трепет очакваше какво ще ѝ разкаже този ден.

– Днес е ред на жителите на град Сардис, – засмя се дядо ѝ. – И така, този град се намирал на висока скала, която била почти невъзможна за изкачване. Жителите му били сигурни, че никакъв враг няма да нападне града им. Тази самоувереност довела до разрушението на Сардис.

– Но нали градът бил на висока скала и никой не можел да я изкачи?! – възкликна Мария.

– Хората се гордеели, поради не престъпното място, че никой няма да посмее да воюва с тях, – въздъхна дядото. – Станали арогантни, самодоволни, мързеливи и небрежни. Смятали, че градът е надеждно защитен.

– Тогава,как са успели да го разрушат? – Мария бе нетърпелива.

Но дядо ѝ не бързаше, той бе последователен в разказването и точен.

– Жителите на Сардис не се интересували от укрепването на основите на стените му. След време в тези стени се появили пукнатини. Отначало били малки, почти незабележими, но с времето ставали големи и по-дълбоки. И накрая станали такива, че човек можел да преминава през тях.

– Хората не са ли забелязали това? – попита Мария.

– Дори не са подозирали,че през образувалите се пукнатини може да проникне враг, – уточни старецът.

– И навярно са ги нападнали? – смръщи вежди Мария.

– Една нощ врагът се изкачил на скалата и влязъл през пукнатините. Всичко станало само за няколко минути. Нашествениците заели атакуващи позиции, подготвяйки оръжията си, за да убият всеки, който би се опитал да избяга. На сутринта жителите излезли по улиците и били смаяни, че са обкръжени от врага.

– Наистина много неприятно е, но те сами са си били виновни, – отбеляза Мария.

– За съжаление, много от нас са като жителите на Сардис, – тъжно поклати глава дядото. – Толкова сме заети с житейските дела и толкова уверени във възможностите си, че спираме да забелязваме духовните си нужди. Мислим си, че не е нужно да се грижим за „основата“ на живота си и не забелязваме, че тя вече е напукана.

– А кога става това? – с тревога попита Мария.

– Такова небрежно отношение се получава, когато вярващият не се моли и не се подчинява на Божия Дух. Ако християнинът е толкова зает, че няма време да общува с Бога, тогава скоро ще има големи проблеми, както се е случило с жителите на Сардис. „Затова, който мисли, че стои, нека внимава да не падне“.

Мария сериозно се бе замислила, след като чу поредната историята на дядо си.
Накрая вдигна глава и каза:

– Това означава, че винаги трябва да бъдем нащрек. Да бдим за духовния си живот и за вярата си, която смятаме за силна.

– А защо трябва да бъдем изключително внимателни? – попита дядото.

– За да не паднем, – смело отговори Мария.

Ако животът ви е напукан или вече се е счупил, все още има надежда, че всичко ще бъде наред и животът ви ще бъде възстановен.

Може да се наложи да предприемете спешни мерки, за да „реанимирате“ живота си, но във всеки случай той може да бъде възстановен.

Профилактиката винаги е по-добра от операцията, затова се научете да не позволявате на нещата да стигнат до сериозни проблеми в бъдеще.

Може да си мислите, че молитвата и грижата за духовния ви живот изискват твърде много време и усилия, но те изисква много по-малко усилия и е по-малко болезнено, отколкото първо да разрушите духовния си живот и след това да се опитвате да го възстановите и подобрите.

Катя всеки ден с дядо си преглеждаше вестника.

– Дядо, какво интересно е станало днес? – питаше тя.

И старецът ѝ четеше.

– А, – възкликваше Катя, – за тези хора трябва да се молим. Те са претърпели голямо бедствие.

Така двамата се присъединяваха към Бог в любовта и грижата за света.

Светът е пълен с различни хора, които говорят разнообразни езици и живеят в градове или села. Те не носят еднакви дрехи, не се хранят с едни и същи храни, празнуват различни празници.

Но Бог вижда всеки от тях като специален.

От заснежените планини до пясъчните плажове, от тропическите джунгли до горещата пустиня, Бог обича всеки човек по света.

Никой не е забравен или изоставен.

Велко бе изпаднал в безизходица. Бе обезсърчен. Чувстваше се безсилен.

Дядо Стефан го погледна и го предупреди:

– Отчаянието може да бъде опасен сезон, но то е време и за развитие. Време, в което се учим да се доверяваме на Бог, да се облягаме на Неговото Слово, да разчитаме на Неговите пътища. Изборът е твой.

– Лесно е да се каже, – навъси се Велко, – но как да избера мъдрия път.

– Облекчението ще дойде, това е Божието послание за теб, – насърчи го дядо Стефан.

– Чувствам се унищожен в тази борба, – въздъхна Велко.

– Тогава нека Бог отприщи силата си в теб, за да се изправиш срещу това, – пожела му старецът.

– Де да можеше всичко да е толкова лесно, – гласът на Велко звучеше не много обнадеждаващо.

– Измести фокуса си от предизвикателствата и размишлявай върху силата на всемогъщия Бог, – плесна с ръце старецът.

Гошо роптаеше:

– Всеки иска и очаква нещо от теб, а не пита, искаш ли или не ……

– Какво да се прави? – въздъхна приятелят му Петко. – Натискът е станал редовна част от живота ни.

– Най-важното е, – поклати глава дядо Стойко, – , да разберете чия воля да вършите.

– Като си притиснат, чия воля можеш да вършиш, освен на този, който те принуждава?! – смръщи вежди Гошо.

– Ако предадете сърцето си на Бог, – мъдро отсъди старецът, – вие лесно ще се противопоставите на тези, които ви се налагат.

– Че какво може да ми помогне Бог? – възнегодува Гошо.

– Когато се поддадете на безбожен натиск, вие плащате последствията, – уточни дядо Стойко, – а когато се предадете на Бог, вие печелите и вашето семейство има полза за бъдещите поколения.