Атанаска се взираше в числата на хартията с недоверие. Предстоеше сватба на дъщеря ѝ. Тя бе първата от петте ѝ деца.

Цветни аранжировки, теми и разнообразни идеи се въртяха в главата ѝ, докато се готвеше да се срещне с координатора на сватбата.

Прогнозираната цена за тържеството я смая.

Цял ден след това обмисляше:

– Къде трябва да намалим разходите?

Атанаска се молеше усилено за помощ от Бога.

Предстоящите месеци включваха лудост от сватбени дейности.

Една вечер Марин, съпругът на Атанаска, се прибра от работа с усмивка на лице. Той ѝ подаде сгънато писмо.

Атанаска нетърпеливо го отвори.

Прочете го и се разплака.

Компанията, за която работеше Марин, бе продадена на друг собственик.
Заради упоритият труд на онези, които бяха допринесли за печалбата през минали години, бяха наградени с бонуси.

Марин бе получил чек с точната сума, от която се нуждаеха, за да покрият извънредните сватбени разходи.

Не можем да контролираме приливите и отливите на промените в издръжката на дете, неочакваните медицински сметки , извънредни разходи и множество други, които често се появяват, но можем да се доверим на Бог, че знае от какво се нуждаем и Той ще ни го осигури.

Господи, помогни ни да Ти се доверяваме повече и да се тревожим по-малко.

Янко вилнееше. Гняв бе изпълнил сърцето му.

– Сега бушуваш, – скастри о Стефан, – но това вреди на хората около теб.

– А по-добре ли е да го подтискам? – скръцна със зъби Янко.

– Ако го подтиснеш, ще бъдеш изправен пред огромни рискове за здравето си.

– Тогава как да преодолея този гигант, наречен гняв? – скептично попита Янко.

– Както приемеш победата, която Исус вече е спечелил над него, – посъветва го Стефан. – Но внимавай трайната промяна не настъпва мигновено.

– И Бог малко по-малко ще промени живота ми? – недоверие искреше в очите на Янко.

– Ключът към истинската промяна в твоя духовен живот е постоянно да се изпълваш с вяра.

– Вяра?! – възкликна Янко.

– Чети Писанието и замени гнева си с истините, които са там, а гневните разговори, които водиш в ума си, замени с молитва за тези, които са ти съгрешили.

– Не, не …. това е трудно за мен, – възрази Янко.

– Покани Исус да царува изцяло в сърцето ти и се покори на Божията воля.

Янко само поклати глава, а Стефан продължи:

– Не сме съвършени, но Бог ни е простил, така че и ти можеш да простиш на другите. Бог е сключил мир с теб чрез Исус на кръста. Той е твоя отмъстител и те е освободил да сключиш мир с останалите хора.

Янко мълчеше навел глава.

– Признай, – подкани го Стефан, – че това, което Бог е направил за теб, е много по-голямо от това, което някой би могъл да направи срещу теб. Само чрез Христовата сила е възможно да простиш на онези, на които си ядосан. Така ще освободиш болката, която е отравяла живота ти.

Може да сте били отхвърлени от другите и сте се чувствали незначителни, но в Божите очи вие сте обичани, сигурни и значими.

Съсредоточете се върху Бога, а не върху хората, които са ви онеправдали.

Ако го направите, ще бъдете освободени, ще продължите напред с Божията сила и ще правите това, към което Той ви е призовал.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Днес бе по-топло, почти пролетно време. Младежите решиха да го оползотворят, като се разходят из гората.

Много малко растения се бяха пробудили. Кукуряка бе надигнал зелената си глава. Крехка тревичка спираше множество погледи.

И на фона на тази пробуждаща се красота се разгоря дискусия за ревността.

– Ревността е жестока като гроба. Нейните проблясъци са огнени, – отбеляза Спас.

– Знаете ли коя е причината за ревността? – попита Мая.

Настана тягостно мълчание. Никой не искаше да се престраши да даде отговор. Дали, защото смяташе, че има много причини или отговорът му няма да е точен.

Мая ги огледа и простичко заяви:

– Причината за ревността е недоверие. И какъв е лека за това?

Този път тя не дочака отговор, а направо каза:

– Доверие.

– Така е, – съгласи се Божидар, – започне ли пламъкът на ревността, той обхваща цялото сърце.

– Това може да се отнесе и за завиждане на нечий успех или притежание, – намекна Добри.

– Няма значение точно от какъв род е ревността, – поклати глава Дарина. – Важното е да помолим Бог за по-голямо доверие, което ще помогне за гасенето на огъня.

Философа на групата Дамян започна малко от по-далече:

– Да предположим, че сте забелязали пламък в къщата си. Как бихте реагирали? Свивате рамене и си тръгвате …

– Да, да чакай да отминем, – обадиха се няколко гласа.

– Щяхте да го изгасите, – настървено продължи Дамян. – Защо? Защото знаете, оставен без надзор огънят поглъща всичко.

– Каквото и да си говорим, – обади се Христо, – не трябва да си играем с огъня.

И всички се съгласиха с него.

Филип бе непослушно малко момче.

Кажеха ли майка му или баща му:

– Не пипай! Ще пострадаш!

Малкият герой се правеше, че не ги чува и отиваше точно там, където не му позволяваха и взимаше нещото, без да се притеснява, че може да му се случи нещо лошо.

Един ден баща му си каза:

– Не може така. Филип трябва да се научи, че децата, особено малките, е нужно да слушат родителите си.

Майката се съгласи.

Бащата сложи парче суров лук на масата и каза на сина си:

– Не пипай!

Очите на Филип се ококориха. Той бързо стигна до масата и сграбчи парчето лук.

И с нетърпение го ръфна, но ….

От нещото му залютя. Очите му се насълзиха и със замах хвърли парчето лук далеч от себе си.

Филип бе изпитал неприятни чувства, но това бе едно добро наказание за нарушената забрана.

Когато дойде време да го хранят, малкият герой с недоверие се отнесе към лакомството, което му подаваше баща му.

Филип бе готов да се слее със стената, на която бе опрял гръб, но не и да отвори уста.

„Ами ако това е пак някаква гадост“, – помисли си малчугана.

Наблюдавайки добродушното усмихнато лице на баща си, Филип се престраши и пое предложеното ястие. Недоверието се бе стопило.

През следващите дни чуеше ли предупреждението:

– Не пипай!

Филип веднага слагаше и двете си ръце зад гърба си и се отдалечаваше много бързо в обратна посока.