Къщата, в която Господ толкова често бе гостувал, бе потопена в дълбока скръб.

Един приятел на Христос, Лазар, бе умрял. Той бе погребан от четири дни.

А божественият Приятел и Учител, който би могъл да предотврати скръбта или поне да я смекчи с добрата Си утеха, не бързаше да посети потъналите в мъка и сълзи Марта и Мария.

Мнозина се бяха събрали в къщата, за да изразят съчувствие към двете сестри.

Исус дойде с учениците си, а Марта побърза да сподели скръбта си и да Му изкаже скритата си надежда:

– Господи, ако Ти беше тук, брат ми нямаше да умре.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Другите също съчувствено плачеха. И Исус се разплака.

Защо плачеше Той?

За Неговото красиво творение – човека, поради неговото падение, немощ, грях и безславна смърт.

Той страдаше заради страшната съдба на един паднал човек, отчужден от Бога, обречен на поквара и вечни страдания.

Господ плачеше заради неверието и неблагодарността на толкова скъпия за Него народ.

Той възкреси човек, а те се стремяха да Го убият. Готов бе да им даде всичко, дори живота Си не пощади, но те упорито закоравяваха сърцата си и не искаха да приемат Неговата изкупителна жертва.

Хулеха кръста, покриваха възкресението с лъжа …. затова Той плачеше.

В тихата Витания се изливаха сълзи… Не може ли да ги предотврати, да излекува Лазар, преди да умре?

Можеше, но искаше да научи приятелите си на търпение, а след това да им даде неочаквана, непрестанна радост.

„Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост“.

Стефка имаше чувство, че полудява. Беше три часа сутринта, а бебето ѝ плачеше от четири часа.

Тя прекара месеци лишавана от сън. Бе изтощена и отчаяна.

Обезумяла от мъка, тя вдигна бебето си и извика:

– Заспивай!

Веднага я обзе срам.

Тя мечтаеше да бъде спокойна и доволна майка, а сега ……

Стефка приемаше, че се е провалила.

– Каква майка съм аз? Крещя и викам на детето си, вместо да го успокоя.

И се разплака.

Взе детето и силно го притисна до гърдите си. Сълзите ѝ капеха върху бебешката глава.

Дори и да не сме родители, може би познаваме срама от това да направим непростима грешка или просто чувстваме, че сме неадекватни.

Вината може да бъде продуктивна. Тя подчертава нашите грешки и ни дава възможност да ги признаем и да започнем отначало.

Срамът е парализиращ и ни кара да искаме да се скрием от другите дори и от Бог.

С чувство за вина се обръщаме към Бог за прошка.

Но за тези, които изпитват срам и изтощение, често първият Божи дар към тях е физическото възстановяване, преди духовното им изцеление.

Година след година Георги наблюдаваше как смъртта поглъщаше приятелите му.

Скръбта не го удари изведнъж. Тя се промъкна бавно чрез вина, мълчание и лъжата, че истинските мъже продължават.

Започна да пие повече, но работеше усърдно.

– Всичко е наред, – казваше си той, – аз все още осигурявам семейството си.

Но истината бе, че всичко се разпадаше.

Най-накрая Георги загуби всичко. Образа, работата, илюзията си за сила.

Тогава се случи нещо изненадващо. Той спря да се крие и се обърна към Бога.

Намери хора, които не искаха непременно да бъде силен, а му дадоха възможност да бъде истински.

И там в дълбоката яма, в която бе попаднал, Георги осъзна:

– Аз сън Божи син. Не че съм го заслужил, нито това, че съм се справил добре с мъката си, а защото Бог е близо до съкрушените, които са се доверили на Исус.

Дори в болката, сълзите, дните, в които не можете да станете от леглото … Не сте изоставени. Не сте дисквалифицирани. Вие все още сте Негово дете.

Ана преживя голяма загуба. Близък неин приятел се самоуби.

Околните, тя да изявява мъката си явно, но тя се отдръпна от всичко. Почти непрекъснато мълчеше.

Бог я срещна в тези тежки за нея дни и ѝ помогна да се изцели и трансформира.

По-късно Ана сподели:

– След загубата не се сринах видимо. Не плаках по команда. Хората предполагаха, че съм добре, защото мъката ми не бе видима, но Бог видя сърцето ми. И тогава открих нов ритъм, не рутина, а каданс, който почиташе както мъката, така и радостта и надеждата.

Понякога мъката идва тихо, с депресия, умора или изтръпване. Тя не изисква внимание, но сигнализира за сърце, което носеше тежест, която само Бог вижда напълно.

Тогава Ана попита Бога:

– Как да остана спокойна, когато другите не могат да видят какво нося в сърцето си? Как да Те търся, когато чувствам, че Си невидим?

Неговият отговор бе:

– Продължавай да Ме търсиш. Аз те виждам.

В Неговото присъствие всяка емоция е в безопасност.

Филип бе притеснен. Слушаше по радиото за поредната катастрофа, последва я опустошително бедствие, при което бяха пострадали много хора.

Майка му го посъветва:

– В такива случаи търси помощници. Винаги ще се намерят хора, които ще искат да помогнат.

Филип порасна.

Той бе свидетел на героизъм и себе отдаване.

– Странно, – каза си той, – почти не се говори за хората, които са реагирали първи или такива, които са помогнали не само с финанси, но са пожертвали времето си, за да помогнат.

Бог ни е призовал да бъдем помощници.

Ако искаме да бъдем такива, нека щедро да предлагаме всички ресурси, които Бог ни е предоставил, за да можем да посрещнете нуждите по време на бедствие, катаклизъм или просто да подкрепим някой в болката и мъката му.

Давайте, но внимавайте! Не е важно как ще ви възприемат или дали ще ви ръкопляскат.

Давайте от сърце, искрено обичащи Бога и хората.

Ако правим така, ние се отказваме от мимолетните награди на този свят, за да наследим такива в Царството, които са с неизмерима стойност.