1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.

Елена се обърна. Сега беше моментът да ги хване на тясно.

– Младата жена, чието тяло откриха тук не е светица. Каза ми го презвитер Петър.

Павел остана със зяпнала уста. Ангел скри лице в ръцете си. Огнян нервно започна да дърпа яката си. Найден протегна ръка към чашата с вино.

– Не искам да слушам повече лъжи! – заяви Елена. – Ще ви предам точно какво ми каза презвитер Петър и какво открих сама. Тази сутрин той ми даде „За медицината“. В него се говори за много отрови. Един от тях е арсенът. Авторът много подробно описва смъртта и балсамирането на тялото на Александър Велики във Вавилон. Тялото на Александър е било съхранено по някакъв чуден начин, вероятно благодарение на арсена, използван от някого, за да го убие. Сигурна съм, че същото се е случило и с трупа на намерената жена. Така че искам истината.

Павел дойде на себе си и отвори уста, но Елена го изгледа остро.

– Добре ще ти кажем истината, –  започна Ангел, – Тази жена наистина се самоуби. Преди известно време жена ми и аз давахме подслон на християни, които бяха преследвани. Семейства се разпиляваха, цели родове изчезваха, деца се връщаха по домовете си и не намираха родителите си, а синовете и дъщерите отвличаха посред нощ. Тази жена беше от бегълците. Ние я приехме. Твърдеше, че е християнка, но в същност беше сприхава, избухлива, язвителна и постоянно критикуваше всичко. За тази жена всичко беше драма. Често заплашваше жена ми и мен, че ще иде при властите, ще се отрече от християнството или че ще се самоубие.

Ангел си пое дълбоко, преди да продължи.

– Знаеш, че съм аптекар, лекар. Един ден се скарахме, тя изпадна в истерия и започна да ми крещи. Заплашваше, че ще се самоубие и тогава ще обвинят мен. Тогава не ѝ повярвах. В същата тази нощ, чух шум от долния етаж. Там имах стаичка, където държа отровите заключени. Тази жена бе успяла по някакъв начин да се промъкне вътре и да отвори едно от чекмеджетата. Беше смесила с виното си много арсен и аз вече не можех да я спася. Тя изпадна в безсъзнание, после умря. Белезите по врата и плещите ѝ се дължат на усилията ми да я накарам да повърне. Но, както вече знаеш,  за такива силни отрови противоотрова няма. Ако откриеха тялото ѝ в къщата ми, щяха да дойдат и да ме приберат. Аз имах скрити християнски ръкописи и не можех да рискувам. Затова отидох при Павел и му разказах какво се е случило. Среднощ пренесох тялото. Измихме го и го почистихме. Намазах го с вещество, което наподобява восък, за да затворим порите и по този начин прахът отвътре да не може да избие на повърхността на кожата; после го завихме в ленено платно.

– Арсенът причинява отделяне на прах, – добави Елена. – Видях следи от него, когато за първи път ми показахте тялото.

– Мислехме, че никой няма да забележи. Аз имах няколко стари монети. Сложих ги върху очите, така ако я намереха щяха да мислят, че е умряла много отдавна.

– А после? – продължи да разпитва Елена.

– Отидох и купих един ковчег. Върху него издълбах християнски символи. Сложихме жената вътре и я погребахме в градината.. Винаги сме искали да я преместим. Останалото го знаеш. На сутринта, когато Венци я откри, Павел се уплаши, аз също. Бях много изненадан от това колко добре се бе запазило тялото. Казахме на Огнян и Найден всичко и те решиха да ни помогнат. Извадихме я, умихме тялото ѝ, отново намазахме кожата с онова вещество и почистихме сандъка отвътре. Набързо скалъпихме историята, че това ще да е велико чудо, дело на Бога. Като се замисли човек, то си беше и така. Ако бяха намерили трупа на жената в нощта, когато умря, щяха да ни убият.

– Презвитер Петър няма каже на никой за случилото се, но и вие трябва да си държите езика зад зъбите.

Всички вдигнаха ръце в знак на съгласие. Елена едва сдържа усмивката си.

Валеше, но когато дъждът спря, ударите на стенобойната машина не преставаха. Хората в града мислеха, че Бог ги е изоставил.

Всички се втурнаха да строят стената. Дори Якоб, който беше от есеите и  Лаван, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Стрелите на легионерите подпалваха покривите и предизвикваха пожари. Дете, обхванато от пламъците, умираше в ръцете на майка си.

Стената от кал се тресеше, но все още не падаше, защото бе по-здрава от тази построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца.

През цялата нощ хората възстановяваха втората стена, единствената им защита. Връзваха заедно стволовете на бадемовите дървета и запълваха процепите между тях с кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина.

Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет, но сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които пееха в движение.

Римляните подпалиха стената и около хората се оформи огнен пръстен. След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше като змия, която се кани да погълне всичко.

Хората вярваха, че краят им е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но спасението бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега дойде от юг и бе техен враг. Хората  се поливаха с малкото останала вода, опитвайки се да се защитят от изгарящата жега.  Римляните победоносните крещяха в стана си, те бяха жадни за кръв.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, се разцепи под ударите на тараните. Хората бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, но не успяха.

Елеазар застана на площада и каза:

– Няма да следваме римляните, а единствено Бога. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на Цион. Сега е наш ред да покажем на Бог, че сме заслужили милостта му и ще умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват от думите на Елеазар. Някои искаха да избягат. Но верните воини не обърнаха гръб на своя водач.

– Когато утрото настъпи, врагът ще дойде и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор. Да умрем с чест. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените се разплакаха. Елеазар продължи смело:

– Направихме всичко, за да спечелим свободата си. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен и защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и тяхната победа ще бъде горчива.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около тях бяха като благословение, защото те заглушаваха звуците на агонията и скръбта.

– Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство, – продължи въодушевено Елеазар.- Искате ли да бъдете изтезавани с огън, бичувани и поробени? Нека да избегнем злодеянията, на които са способни тези хората. Да предпочетем смъртта пред тези страдания. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, стана истински ад. Народът скърбеше. Бог бе поставил вярата, честта и убежденията им на изпитание.

Хората тичаха към домовете си, събираха по-ценните си вещи и ги унищожаваха, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха на нея всичко, което имаха.

Прерязаха гърлата на останалите кози и овце, а телата им поставиха на кладата, като жертвен дар за Бог. Те нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Нямаха вече Храм и това щеше да бъде последното им жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, го бяха наобиколили. Повечето от тях се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Написаха имената или инициалите си върху парчета от изпочупени делви.

Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред назад, потънали в своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от войните, които да отнемат живота на всички останали. Те щяха да понесат бремето на убийците, така че хората да не съгрешават като посегнат на живота си, защото техните законите го забраняваха.

Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички грехове.

– Не трябва да се боим от смъртта, – извика Елеазар като обезумял. – Щеше да бъде по-добре да умрем, преди да видим Йерусалим в руини. Сега можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, като не позволим да ги отведат в окови.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Това бе нощта преди бягството на предците им от Египет, но за тях тя започна със смъртта им.

Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв улици, посрещайки смъртта заедно. Децата стояха в редица, хлипайки.

Десетимата екзекутори вършеха дело си. Обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.

 – Сватбеното тържество не е най-важното нещо в този живот, – така решили канадците Саманта Джексън и Фарзин Юзефиан.

Влюбените отменили скъпоструващата церемония и дарили парите на сирийски бежанци.

Те помолили своите гости също да участват с тях в помощ на нуждаещите се. Предложили заедно да купят подаръци и заедно със събраните пари да ги изпратят на организациите, които работят с бежанците.

Сватбата наистина се е състояла, но не пищна, а много по-скромна. Те се оженили в зданието на кметството, а след това вечеряли с роднини и приятели.

Причина за това алтруистично дело е снимката на малко момче, което загинало по време на бягството на семейството му от Сирия.

– Ние разбрахме, че парите, които щяхме да похарчим за сватбата си, могат да помогнат на семействата на сирийските бежанци да получат втори шанс, който наистина заслужават, – са казали двамата младоженци.

Такива хора са достойни за уважение.

Тази нощ Димитър беше сам. Уви се в одеялото и се загледа през прозореца Луната светеше ярко в небето. Неспокойни мисли се въртяха в главата му. Мрачни спомени изпълваха съзнанието му. Най-накрая заспа.

Когато настъпи утрото, той потегли отново. Вървеше без да мисли. Вървеше, но не знаеше къде отива. Нямаше цел, нито посока.

Изведнъж пред него се изпречи долина изпълнена с камъни. Те бяха малки, големи….. струпани на по-големи или по-малки купчинки.

Димитър седна под едно дърво и опря гръб на дебелия му ствол.

„Какво ли отбелязват тези камъни?“ – помисли си той.

Замисли се за собствените си стремежи, за опитите да бъде забелязан, желанието да получи признание…. И всичко това беше вършил поради една неудовлетворена нужда, искаше да се почувства значим.

„А може би тези камъни бяха болки, мъки, товари, премеждия, прегради,  …. – Димитър се засмя. – Какви ли откачени мисли могат да дойдат на човек като мен, отчаял се от живота ….“

– Има ли смисъл да живея? На кого съм нужен? Всички ме изоставиха. – Димитър крещеше в умълчаната долина.

Той затвори очи и усети нечие присъствие. След това чу съвсем тих глас:

– Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му.

Димитър трепна. Гласът продължи:

– В долината на мрачната сянка ако ходиш, няма да се уплашиш от зло,  защото Аз съм с теб.

Димитър падна на колене и се разрида;

– Прости ми, Господ! …… Помогни ми …….Знам, че много лоши неща съм вършел …..моля те върне ме отново при Себе Си …..