Дядо Симеон разказваше, а внукът му унесено слушаше.

Малкият Мони, както му викаха на галено си представяше картините, които рисуваше дядо му:

– В началото нямаше зора, която да сложи край на нощта. И слънцето го нямаше, за да стопли деня. Не съществуваше луна, която да се отразява във водата. Отсъстваше и хоризонта. Бе една безкрайна нощ …

– Само тъмно, – възкликна Мони, – колко страшно …

– Но Бог не ни остави в здрача, – усмихна се успокояващо старецът. – Той раздели светлината от тъмнината. „Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ“.

– Е, така вече е много по-добре, – обади се Мони.

– Тази светлина може да се приема не само буквално, – продължи дядо Симеон. – В духовен смисъл тя представлява истината, духовното разбиране и разпознаване на нещата, което получаваме от Божието Слово.

– Дядо, до сега не съм свързвал по такъв начин светлината със Словото, – призна си Мони.

Старецът погали внука си по главата и го посъветва:

– Чети Библията, така запалваш светлината в себе си.

Мони гледаше въодушевено дядо си и клатеше глава. Какви чудни неща му се откриваха, когато разговаряше с него.

Вечер, но прекалено тъмна. Облаци затуляха небето и не се виждаха луната и звездите.

Слави седеше в любимия си фотьойл и се чувстваше самотен. Той бе тъжен заради проблем, който не бе споделил с никого.

Изведнъж си спомни въпросът, която бе чел в една книга:

„Ако дърво падне в самотна гора и няма никой наблизо, който да го чуе, то издава ли звук?“

Това бе породило много философски дебати, но отговор нямаше.

Слави се усмихна и попита:

– Когато никой не чува вика ми за помощ, Бог чува ли го?

Спомни си за един от псалмистите, който бе изправен пред заплахата от смърт и победен от страдание, как се бе почувствал изоставен, но въпреки всичко бе извикал към Бог, защото знаеше, че Господ слуша и ще му помогне.

Когато никой не знае нашата болка, Бог я знае. Когато никой не чува виковете ни, Той ги чува.

Знаейки, че Бог ще ни покаже Своята любов и защита, ние можем да сме спокойни в трудните моменти.

Можем да имаме мир, укрепени от увереността в Божието присъствие и помощ.

Отговора на въпроса на Слави, дали Бог го чува, е да.

Божията помощ и присъствие е нашата почивка.

Бе сумрачно и тъмно. Облаците бяха слезли толкова ниско, че луната и звездите изобщо не се виждаха.

Славен седеше в стаята и размишляваше.

В последно време доста неприятни неща се бяха случили в живота му.

В обърканите му мисли се прокраднаха други, настойчиви и груби:

– Бог не се интересува от теб. Погледни колко месеци те е оставил в тези бъркотии. Колко несправедливо от Негова страна!

И Славен започна да се оплаква спонтанно:

– Тези на работното ми място, а и съседите се държат отвратително с мен. Те се оправят, а за мен не ги е грижа. Загубих си работата заради тези изострени отношения. Нямам достатъчно пари за да изплатя сметките си. Наистина Бог ме е изоставил.

Мърморенето идва много по-лесно, отколкото похвалата и благодарността.

Славен тръсна глава и извика:

– Напрегнат съм до краен предел, нямам повече сили. Моето положение е повече, отколкото мога да понеса.

Тогава Славен чу тих и нежен глас:

– Аз знам болката на сърцето ти. Претоварен си и притиснат, но Аз имам план за теб. Аз изработвам подробностите за твоето освобождение. Довери ми се.

Бог вижда, грижи се и е наясно в какво положение сме. И най-хубавото е, че не ни изоставя и в най-трудните ни моменти.

Луната бе извървяла своя път. Звездите бледнееха. Обади се петел и светлината разкъса мрака.

Мирон седеше на пъна в двора навел глава. Той не бе мигнал цяла нощ. Тежки мисли притискаха душата му.

Вратата изскърца и дядо Павел излезе навън. Видя внука си и го попита:

– Още ли се измъчваш? Остави тази работа. Заеми се с друго.

– Има ли поколение, което не преживява безизходица? – тежко въздъхна Мирон.

– Всеки носи своя кръст. Ние на какво сме осъдени? – попита старецът вглеждайки се в тъмния силует на бараката за дърва. – На раздяла.

– За желязната завеса ли говориш? – Мирон вдигна глава и се вгледа внимателно в дядо си.

– Става въпрос за всички завеси, които са били спуснати и продължават да се спускат.

Мирон потръпна, но не от хладината на утрото.

– Знаеш ли, – продължи дядо Павел, – по едно време бях усърдно започнал да чета Библията. Ти преглеждал ли си я?

– Нали баба ставаше и лягаше с нея, – засмя се Мирон. – Виждал съм я и знам, че има два завета и нищо повече. Исках по едно време да почета от нея, но тя беше изчезнала. Баба умря и не можах да намеря старата ѝ Библия.

– О, с нова ще те снабдя, – тупна с длан по ствола на ябълката дядо Павел, – само трябва да поговоря с поп Стойко. Разбира се, ако имаш още желания да я прегледаш. Хубаво е човек да си я чете.

– О, с удоволствие бих се поровил из нея, – възкликна ентусиазирано Мирон.

– В Стария завет има една книга, – вдигна вежди нагоре старецът. – Тя се казва Еклесиаст. Та в нея пише, че човек не си знае времето. Както рибите попадат в мрежата, а птиците в примката, така и човек се улава в усилено време.

– Епохата понякога поставя хората в неблагоприятно условия, – въздъхна отново Мирон. – На какво ли ще бъдат подложени хората след нас?

Скептиците мислят по особен начин. Техният девиз би включвал думите: „Както е било в началото, така ще бъде сега и завинаги …..“

Денис бе скептик. Днес отново раздразни приятеля си Мишо със твърдението си:

– Вземи гравитацията. Всички предмети падат на земята.

Мишо се ухили и се пошегува:

– Така тези, които строят къщи, няма да се притесняват за материалите си, защото те не могат да хвръкнат.

Денис продължи съвсем сериозно:

– Погледни химията. Смесват се определени елементи в точни пропорции и получаваме очаквания резултат.

– Това доказателство ли е, че лекарят може да предпише лекарство с предсказуема увереност? – попита Мишо.

– Разбира се, – твърдо заяви Денис. – Виж слънцето, луната и звездите, работят в отлична хармония.

– А затъмненията? – засмя се Мишо.

– Те съвсем не са изненада, – поклати глава Денис и продължи със разсъжденията си. – Да разгледаме анатомията. Независимо дали зеницата на окото се разширява и свива в отговор на светлината, кожата регулира телесната ни температура или се включва вграденият ни защитен механизъм за борба с болестите, организмът ни реагира спрямо твърдите, непоклатими и упорити факти по строго определен начин.

– Всичко според теб е абсолютно и неоспоримо, – свъси вежди Мишо. – Голям умник си. А какво ще кажеш за свръхестественото?

– Хмм …., – Денис започна да пристъпва напред назад сякаш танцуваше. – Това ще го оставим на детския свят на фантазиите и приказките. Нали затова в църквите понякога използват витражи, за да засилят емоциите и подтикнат въображението.

– Тогава как ще обясниш всички чудеса в Библията? – Мишо отправи сериозно предизвикателство към Денис. – Например как е спряло слънцето, докато са водили битка? По какъв начин рибите са напълнили мрежите въпреки, че рибарите нищо не са могли да хванат преди това? Как Лазар се е върнал от отвъдното, а Христос е възкръснал? И защо Библията още съществува?

– Това са недоказуеми неща, – сбърчи нос Денис, – те не би трябвало да те притесняват. По-добре се съгласи, че са измислени истории.

И докога един скептик може да отрича чудотворното?

До време, когато се разболее и вече очаква смъртта. Тога му се иска чудодейна помощ, за да поживее още малко.

За това не бъди скептик и ако днес чуеш какво казва Библията, не го отхвърляй.