Весето непрекъснато се въртеше в колата.

– Стигнахме ли вече? – питаше нетърпеливо тя.

Внимателно наблюдаваше специалните знаци, които се появяваха от страни на пътя.

В началото Весето си повтаряше:

– Цветните знаци показват, че семейството ми вече пристига в увеселителния парк. Нямам търпение да стигнем там.

Разочарованието ѝ нарасна, когато броя на знаците се увеличиха и не преставаха да се появяват.

В крайна сметка разбра, че приближаваха, но са още на километри разстояние.

Чакането Бог да се намеси в живота ни или да ни спаси от изпитания може да бъде предизвикателство.

Може да отнеме повече време, отколкото бихме искали, за да преживеем нашия пробив, но нека се осмелим да кажем: „Чакай Господа, бъди силен и смел, и чакай Господа“.

Можем да намерим утеха в знанието, че Бог работи дори докато чакаме.

Виктор и Илия се разхождаха в парка. Разговорът им стигна до една болезнена тема за Виктор – молитвата.

– Разбери нямам време. Графика ми е много натоварен, – махна с ръка Виктор.

– Друг ли ще ти казва, какво има Бог за теб? – попита Илия.

– Нали за това се плаща на проповедниците, – изтърси без да се замисли Виктор. – Но нали чета книги с такава тематика освен Библията.

– Тогава твоите преживявания са втора ръка, – предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си Илия.

– Как втора ръка? – намръщи се Виктор.

– Правиш ли това с другите части от живота си като ядене, спане, разходки, ….?- повдигна вежди Илия.

– Добре, – въздъхна тежко Виктор, – Признавам, че определени неща никой не може да свърши вместо мен.

– Бог иска твоето внимание, а не твоя заместника, – погледна го с укор Илия. – Той те кани да общуваш с Него.

Група младежи се вълнуваха и шумно разговаряха в стаята. Чуваше се бръмчене като в кошер, когато пчелите са раздразнени.

Радослав успя да привлече вниманието на всички и започна:

– Римският свят от онова време е бил подобен на нашия днес. На нечистотата се е гледало с пасивно безразличие или с открито благоволение.

Всички слушаха напрегнато. Шумът бе секнал, но все още имаше останки от споровете в умовете им.

– Християните тогава, а и сега, са като малки островчета на морала, заобиколени от океан на разюздено поведение и безразборен секс, – повиши глас Радослав.

– Е, какво, да се въздържаме ли? – присмехулно се обади някой от групата.

– Ако познаваш добре последствията от изкушението, особено ако се вържеш на въдицата му, не би ми задал такъв въпрос, – отговори Радослав.

Той изгледа младежите и продължи:

– За да запази християнството ролята си на „защитник на чистотата“, от християнина се очаква да бъде безупречен. Това е толкова вярно днес, колкото е било и през първи век.

– Можеш ли да ми покажеш поне един безупречен от християните днес? – сбърчи нос Жельо.

– В нашият сив и блатист свят на богословски приспособявания към моментното настроение, Писанието се откроява като самотен фар на стръмен и неравен хълм, – добави Радослав. – Важното е да поддържаме чист начин на живот.

– Как можем да направим това? – попита мълчаливецът Митко.

– Отдръпнете се от всеки сексуален грях, – посъветва ги Радослав, – за да можете да контролира тялото си и да живеете в святост, а не в похотливи страсти като тези, които не познават Бога.

Светозар бе тъжен.

– Какво ти е? – попита го приятелят му Минко.

– Във всеки живот има неща, които искаме да изтрием, – махна с ръка Светозар.

– Понякога ни се иска да превъртим времето назад, за да се поправим, но има сцени, които се страхуваме, че ще бъдат трудни за някои хора, – тъжно се усмихна Минко.

– Така е, – съгласи се Светозар, – в крайна сметка можем да нараним някой друг, ако го включим изобщо в окончателната редакция.

– Знам само едно, – поклати глава Минко, – има неща в нас, които искаме да скрием, които желаем да погребем в земята далеч от светлината, като се молим за трансформация.

Светозар само повдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Тези неща, които мислим, че ще накарат хората да ни отблъснат и срамувайки се да крият лицата си заради нашето име, могат да бъдат за добро и за лошо, но те ни помагат да сме това, което сме.

– И какво трябва да правя тогава? – въпросително повдигна вежди Светозар.

– Нужно е, да запретнеш ръкави и да дълбаеш надълбоко, – Минко изобрази с движение копаенето.

– И защо да го правя? – Светозар учудено погледна приятеля си.част

– За да стигнеш до добрата част и да видиш добре това, което не си видял преди.

– Не съм видял преди?! – повтори като ехо Светозар.

– Когато погледнеш назад в живота си, какво ще видиш кал на повърхността или чудото отдолу? Повярвай, до теб винаги е Бог. Той държи ръката ти независимо от трудните обстоятелства.

Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.