Архив за етикет: време

Не се обръщай назад

Тодор даваше всичко от себе си. Той бягаше много бързо.

Пред него нямаше никой, а така му се искаше само за миг да погледне назад, за да види къде са другите играчи.

Треньорът му неведнъж го бе съветвал:

– Не поглеждай назад.

Желанието на Тодор да се обърне бе толкова голямо, че му бяха необходими целенасочени усилия, за да запазя фокуса си напред.

След края на състезанието той си признаваше:

– Въпреки че печелех, имах желание да погледна назад, за да видя къде са опонентите ми и колко близо са! Но това поглеждане можеше да ме забави и да отклони фокуса ми от целта. Ако моят опонент е достатъчно близо, можеше да всее паника в сърцето ми и аз бих загубил това, което щеше да бъде мое. Това, че е много близо до мен, може да ме притесни, че ще ме надмине.

– Така си е , – потвърди приятелят му Огнян. – Всички знаехме, че ако погледнем назад или наоколо към това, което другите състезатели правеха, или се опитаме да разберем къде се намират, това ще ни забави. Поглеждането назад би ни накарало да загубим фокус не само върху завършването на състезанието, но и върху спечелването му или евентуално да подобрим и последното си време.

Запомнете, Исус вече е спечелил състезанието за вас. Всичко, което трябва да направите, е да държите очите си вперени в финалната линия.

Врагът ще ви нашепва изкушения и съмнения в ушите. Приятелите и семейството може да ви кажат да се откажете или да поемете по друг маршрут, дори да откъснете поглед от наградата, но не се отказвайте.

Бягайте и не поглеждайте назад.

Укрепете се

Имаше хиляди зрители, но Николета и баба ѝ стояха близо до финалната линия. В този маратон участваше Боряна, майката на Николета.

Преди десет години Боряна бе претърпяла автомобилна катастрофа. Тогава си задаваха въпроса:

– Дали Боряна ще запази всичките си крайници?

Тя претърпя шест операции и след двадесет и един ден се прибра в къщи.

Последва едногодишна терапия.

А сега Боряна отново се състезаваше.

Когато финишира и дъщеря ѝ я засне.

– Не мога да повярвам, – възкликна Боряна, – когато видя резултата си, – подобрила съм предишното си най-добро време с две секунди.

Това бе лично състезание до напрегнат финал и с нов рекорд.

Укрепете слабите си ръце и колене, и куците си крака.

Тази физическа метафора заповядва на духовно слабите, слабите и куците да се укрепят.

Духовно изтощените ръце може да отразяват отслабване на стремежа на човек да изпълнява задължения си.

Слабите колене вероятно са свързани с отслабването на волята.

А какво да кажем за куцащите крака? Забавяте ли темпото, за да спрете, когато трябва да продължите да бягате и да се движите, за да завършите добре?

Само, когато се укрепим в Господа, ще увеличим капацитета и способностите си да бягаме с маратонска сила.

Различен

Дичо и Елена бяха на родителска среща на сина си.Той бе ученик в трети клас.

Учителката ги информира:

– Вашият син е много отговорен, отнася се с уважение към околните. Той е много мило дете. Служи за пример и подражание в класа.

Родителите на Кирил бяха изненадани. Те очакваха да чуят за безбройните простъпки на сина си, но …

– Кирил е много внимателен и грижовен към своите съученици, – продължаваше да говори учителката. – Играе добре с другите ученици по време на междучасието. Дори ми благодари след всеки час за урока.

– Какво? – извикаха в един глас родителите на Кирил. – Вие за нашия син ли говорите?

– Но какво има? – смаяна попита учителката.

– В къщи не можем да го накараме да изхвърли боклука, – поде Елена.

– А ако го накараме да събере чиниите от масата и да ги остави в мивката, нагрубява и се държи непочтително, – отбеляза Дичо.

– Казахте, че бил учтив? Може бъркате Кирил с някое друго дете, – каза Елена.

Учителката се изненада от отрицателните отзиви за любимия ѝ ученик.

Родителите объркани излязоха от училището.

Когато се прибраха в къщи, завариха Кирил да се бие с брат си. Цялата къща бе нагоре с краката.

Какви съкровища да си събираме тук на земята

Мартина и Захари се местеха в по-малко жилище, за това трябваше да се махнат някои от вещите си.

– Трябва да се разделя с антикварната си колекция, която събирах с брат си, когато бяхме деца, – тъжно въздъхна Захари. – Тогава с него ходихме на лов за съкровища. Той събираше интересни играчки, а аз картинки от кибритени кутийки.

– Тогава това е било приоритет за вас, – усмихна се Мартина, – но сега е време да се разделиш със тях.

– Ето слагам ги в този кашон, – каза Захари – и се сещам за думите на Христос, които ни казват, че нашите земни съкровища било пари, притежания или антикварни колекции, нямат никаква стойност на небето.

– Вместо това, Исус ни съветва да си събираме небесни съкровища, – отбеляза Мартина.

– А кои са нашите небесни съкровища? – попита предизвикателно Захари.

Мартина бързо отговори:

– Да прославям Бога и да Му се покорявам. Да подкрепям църквата чрез десятъци, таланти и време си. Да се моля за нуждите на другите и да ги насърчавам. Да споделям вярата си с околните, особено с тези, които не познават Господа …..

– Да, – съгласи се Захари, – те имат стойност не само тук, но и във вечния ни дом на небесата.

За изпълнение на обещанието, се изисква време

Кирил Петров бе готов да се откаже. Две години след основаването на църквата, той бе изтощен, обезкуражен и виждаше вече провала в ума си.

– Бях верен, но безплоден, – окайваше се Кирил. – Страстен, но изтощен. Хората намаляват. Въпросите се умножават. Май трябва да напусна.

Бог не бе свършил с Кирил. Той му говореше, но не по начина, по който Петров очакваше.

В тези мрачни моменти от живота си Кирил чуваше само глас, който звучеше разумно и логично:

– Нима Бог те е призовал за това?

А Петров се притесняваше:

– Казах ли „да“ твърде рано или трябва да кажа „да“ отново, но с повече вяра този път?

Бог не бързаше. Той работеше.

В крайна сметка Кирил даде на Бог още една година. Не защото му се искаше, а защото жена му му напомни:

– Имаш призив, не можеш да се откажеш сега.

През тази година нещата станаха още по-трудни. Ключови лидери си тръгнаха. Тишината се сгъсти. Кирил все още постеше, молеше се и казваше:

– Да, Господи.

С течение на времето църквата не просто оцеля, тя се разрасна. От тридесет до над сто души. От избледняваща мечта стана процъфтяваща общност.

Нещата не се случиха мигновено, но станаха с вяра. Това бе дълъг процес, а не мигновено действие.

Ако вашето „да“ не е дало плода, който сте си представяли, не изкопайте това, което Бог все още сади.

Обещанието все още е валидно.

Просто останете в процеса.