Даниел сподели с Марко нещо, което се бе избистрило в главата му:

– Бог не отговаря, защото хората са заети. Той отговаря, защото са гладни. Не глад, който се изпълнява, а глад, който остава.

– Именно гладът сигнализира за готовност и разкрива към какво всъщност посяга човек, – съгласи се Марко.

– Много хора се молят правилно, но желаят слабо, питат, но не се задържат за да получат отговор. Те търсят, но не остават достатъчно дълго, за да могат нещата да се уредят, – отбеляза Даниел.

– В резултат на това срещите остават плитки, не защото Бог ги удържа, а защото апетитът им е слаб, – уточни Марко.

– Истината е много проста. Дълбочината винаги отговаря на дълбочината. Небето не отговаря на любопитството, а на глад, – заяви Даниел.

– Ето защо хората могат да седят в една и съща атмосфера, да чуват едни и същи думи и си тръгват по различен начин, – спокойно отбеляза Марко. – Разликата не е в достъпа, а в апетита.

Даниел поклати глава:

– Желанието определя колко истина се абсорбира и колко дълбоко се задържа. Молитва без глад става механична. Гладът ѝ придава тежест.

– Гладът държи хората ангажирани, – размаха ръце Марко, – когато достойнството, комфортът или церемониалът предложат отстъпление, тогава небето отговаря.

Даниел смръщи вежди. Той се замисли дълбоко, след което изстреля бързо:

– Желанието е това, което ни държи в присъствието на Бог, когато всичко останало се опитва да ни издърпа. Ако то е живо, вниманието следва естествено. Връщаме се към Словото не по задължение, а защото нещо в нас не е свършено. Молитвата преминава от дисциплина към преследване. Ние вече не насилваме фокуса, а реагираме на глада.

– Какво да правя, когато открия, че духовният ми живот е сух? – попита Марко.

– Ако разбереш това, не започвай с увеличаване на активността, а с изследване на апетита. Какво наистина искаш? Не това, което звучи правилно, а това, което твоите действия разкриват. Желанието винаги е честно. Показва се в това, което преследваш, което защитаваш и с което си готов да останеш.

Днес ви каня да събудите глада си. Не за преживявания, а за истината. Не за вълнение, а за дълбочина.

Гладът е вратата, през която се среща молитвата. Желанието е начинът, по който държим истината, докато тя стане осезаема.

По време на отстъплението на нацисти отец Виталий бил задържан заедно със съпругата си. Един от есесовците го попитал:

– Ти юдеин ли си?

Отец Виталий отговорил:

– Не, аз съм бивш студент на богословския факултет във Варшава.

Оказало се, че този германец също е учил в Варшавския университет в богословския факултет.

Той решил да проверява отец Виталий. Есесовецът го попитал кой и какви предмети е преподавал в този факултет. Отец Виталий изброил всички свои учители.

Тогава германецът се разпоредил:

– Този човек да не се докосва.

Това наистина бил Божият пръст.

По време на битката за Копенхаген главнокомандващият британския флот сър Хайд Паркър младши дал заповед за отстъпление.

Забелязвайки идващата чрез сигнални знаменца заповед, вицеадмиралът Хорацио Нелсън извадил малък телескоп и погледнал през него с недовиждащите си очи, а после казал:

– Не виждам никакви сигнали.

След което с моряците под негово командване продължил боя и в крайна сметка победил датския флот.

При следващата морска битка британците били командвани вече от самия Нелсън, а в английския език се запазил идиома „да си затваряме очите“.