Нено бе въодушевен. Той бе намерил хора, с които да сподели мечтите си, а и те не оставаха равнодушни към думите му.

– Преди главата ми бе пълна с идеи, но нямах цел, – каза Нено. – Имах добри намерение, но без покритие. Когато осъзнах целта в живота си, всичко, което бях научил и правил през времето на своето съществуване, се подреди по пътя към тази цел. Това стана още преди да го осъзная с ума си.

Емилия го слушаше захласната. Докато Нено говореше с ентусиазъм за стремежите си, той буквално израстваше в очите ѝ.

– Хората твърдят, – продължи той, – че днес не стават чудеса. Но ние живеем в невероятна епоха. Машините ни спасяват от тежкия труд. Влакове, автомобили, самолети скъсяват разстоянията. По телефона можеш да е обадиш на свой приятел, който се намира на другия край на света …..

Хората, които го слушаха бяха увлечени от думите му.

В главите на всеки от тях не веднъж се бяха въртели подобни мисли, но именно днес се намери човек който да ги изрази подредено и ясно.

Емилия усещаше, че между нейните мечти и тези на Нено имаше сходство.

Тя искаше да разбере тайната на живота, като усилено изследваше и наблюдаваше растенията и животните, а плана на Нено бе да разгадае тази тайна у хората, по-точно в съвместната им работа.

– Мисля, че нашите интереси не са толкова различни, – каза Емилия.- Аз искам да разкрия тайната на сътворението, наблюдавайки ставащото в природата, а вие …. търсите тайната на един вид ново сътворение, включващо взаимодействието между хората и желанието им да творят съвместно.

Нено ѝ се усмихна.

– Какво прекрасно сравнение. Мисля, че идеята ми не би могла да се изрази по-красиво.

Разговорите бяха замрели в стаята. Точно тогава поднесоха чая. На Кремена и направи силно впечатление сервиза. Беше направен от бял порцелан и имаше хармонични форми, които бяха съобразени с функциите на отделните части. По него нямаше излишни украшения и рисунки.

– От къде имате този сервиз? – попита Кремена.

– Той е подарък от господин Кочев, – обясни домакинята. – За моделът си е получил награда на доста популярен конкурс у нас.

– Сега се сетих къде съм виждала този сервиз, – обади се Зоя. – На някаква доста нашумяла изложба. Само че името на автора май беше друго. Започваше с Д ….. Името не запомних, но сервизът ми направи силно впечатление.

– Дамар, – помогна ѝ господин Кочев, като се усмихна притеснено. – Това е псевдонимът ми.

– Защо сте използвали псевдоним? – попита изненадано Кремена. – Не харесвате ли собственото си име? Според мен е глупаво човек да използва фалшиво име, все едно иска да скрие нещо.

– Глупости, – намеси се компетентно домакинята. – Почти всички хора на изкуството използват псевдоними.

На Мартин му бе дотегнал този разговор и реши да смени темата:

– Господин Кочев, чух, че искате да организирате изложба, на която да се представят всички постижение не само в техниката, но в други насоки.

– Да, – кимна Кочев самоуверено.

– Не се ли страхувате от организацията на такова мероприятие? – попита Зоя. – Как ще прецените, кое трябва да се покаже и кое не?

– Знаете ли, – започна малко неуверено Кочев, – когато човек мечтае, той намира път, колкото и труден да е той, за да осъществи мечтата си. За награда той вижда нещата преди другите хора. Това може да ви се стори и като наказание, всичко зависи от гледната точка.

– Искате да кажете, че идеята не ви е спечелила само приятели? – попита съчувствено Кремена.

– Много точно го формулирахте – и Кочев дари Кремена с усмивка. – Но аз не се оплаквам. Понякога и приятелството е първата стъпка към враждебността.

Кремена избухна в смях. Досега не бе срещала толкова очарователен и остроумен събеседник. Тя намираше, че идеите му са доста оригинални.

– Винаги ли търсите и намирате път за мечтите си, по толкова труден начин? – попита, вече съвсем сериозна, Кремена.

– Боя се, че съм се родил с тази болест, – каза Кочев.

Срещата тази вечер бе към края си. Гостите се надигнаха и се насочиха към вратата. Но в сърцето на Кремена се бе появило нещо ново, тя разбираше, че това няма да бъде единствената ѝ среща с господин Кочев……

Малката капка или песъчинка не привлича вниманието ни, но множество капки образуват океаните, моретата, реките и езерата, а ако препълним кораб с голямо количество песъчинки, той ще потъне.

Всяка малка снежинка поотделно е лека, но събрани в по-голяма маса, могат да затрупат човек и да го лишат от живот.

Снежната лавина затрупва и разрушава домове, и цели селища.

Малка котва удържа голям кораб, а с малко кормило той се управлява.

Така и малките грехове на човека събрани заедно, водят към неговата гибел. Ако човек съгрешава по един път на час, то за година той ще направи осем хиляди шестстотин и четиридесет грехове. А при някои хора целите им дни са изпълнени с грехове.

Греха не остава сам. Когато човек направи грях, първата му мисъл е как да го скрие от другите. Когато грехът е забелязан, идва друга идея в главата, да се извини греха в собствените ни очи и в очите на другите.

За да оправдае греха си човек използва лъжата, измамата, изопачава фактите, изкривява думите, обърква обстоятелствата.

По такъв начин след един грях следват множество други. Грехът е плодовит и се размножава.

Той е мрачен лабиринт, от който трудно се намира изход. Най-нищожният грях ни осквернява и ние не можем да общуваме с Бога.

Грехът е тежко бреме и само Бог може да го снеме. Той ни натоварва и никой освен Христос, не може да спаси душата от това ужасно бреме.

Грехът е такова голямо зло, че за да го отстрани, Христос издържа смърт на кръста.

„И кръвта на Сина Му Исуса [Христа] ни очиства от всеки грях“.

Часовникът на кулата удари полунощ. София се въртеше в леглото и още не можеше да заспи. Мяукането на влюбен котарак, самотно скитащ на покрива, се промъкваше през отворения ѝ прозорец.

София стана, включи нощната лампа и се наведе над „съкровището“ си. Това бе дървено сандъче с наранена тук там дърворезба, в която тя съхраняваше множество събрани думи и изречения.

Всеки път, когато прочиташе нещо интересно от вестник или книга, записваше си го или изрязваше, ако това беше възможно, а след това го поставяше в сандъчето си. Тя запазваше всичко записано, което ѝ се бе изпречило на пътя, внимателно и грижливо, както скъперник  съхранява малкото си спестявания.

Щом се върнеше от работа, изваждаше сандъчето и започваше да препрочита готварски рецепти, пожълтели изрезки от вестници, стари плакати, откъси от романи, театрални сцени и стихове…..

Винаги заключваше вратата, защото я беше страх, че някой ще я изненада, когато се занимаваше с това.

За София четенето беше мания. От думите и изреченията, от всяко късче хартия, тя черпеше нови мисли, откриваше нови светове. Те изникваха пред нея като духа от бутилката.

Така тя се потапяше и бродеше в други, различни от нейния, по-добри светове, бягайки след усилената работа през деня в кръчмата. Това бяха светове изпълнени с тайни и загадки.

Тази вечер пред София не се откри никакво очаровани или вълшебство. Писмените знаци останаха мъртви букви върху стара хартия, който упорито отказваха да разкрият тайните си.

Причината не бе в думите и изреченията, а в самата София. Тя бе объркана. Препрочиташе многократно еди и същ ред, но бе неспособна да разбере написаното, само защото днес през деня Антон ѝ бе направил предложение за женитба.

В това състояние, тя не можеше да заспи. Дали да приеме предложението му? Мисълта да има съпруг събуди у нея приятни усещания.

Женитбата щеше да промени из основи битието ѝ. В живот ѝ щеше да влезе човек, който ще се грижи за нея. Той ще опознае всичките ѝ навици и предпочитания…. София отдавна копнееше за такава близост.

Антон ли бе мъжът, когото бе чакала? София го харесваше. Той се отнасяше любезно и с уважение към нея. Но дали би могла да го обикне? За това тя го бе помолила за известен период от време, в който да си помисли.

Все още се колебаеше, смущаваха я картини от семейния живот на други хора, на които бе станала свидетел.

Така я завари утрото, а през деня я чакаше много работа …..

 

Вратата се отвори с ужасно скърцане. Добрев за момент затвори очи и помоли Бог да му помогне.

Игнат стана от нара, скръсти ръце пред гърдите си и се изправи пред новодошлия:

– Кой ви изпраща? По чия поръка сте дошли? – попита Игнат.

– По волята на Бога, най-висшия авторитет на небето и земята, – каза смирено Добрев. – От негово име идвам да ви кажа, да престанете, докато не е станало много късно. Не се смесвайте с крадците, убийците и всякаква подобна паплач. Техните престъпления не са толкова опасни, колкото това, което сте замислили. Разпространявайки идеите си, все едно, ще подпалите бъчва с барут. Нима искате да вдигнете цялото общество във въздуха?

– Нямам такова намерение, – засмя се Игнат. – Аз обичам страната си. Но …… общество, което се е обърнало срещу правдата, не е ли осъдено на самоунищожение?

– Самият Бог е поставил, кой да властва над хората! – подчерта Добрев.

– Само като баща над децата си! – съгласи се донякъде Игнат. – Тази власт свършва, когато децата се научат сами да управляват. Власт извоювана чрез насилие и заграбване на чужди пълномощия с незаконни средства, трае само до тогава, докато властващите има достатъчна сила над подчинените. Истинската и законна власт има своите естествени граници.

– В Библията пише: „Всяка  власт идва от Бога“, – подхвърли като забележка Добрев.

– Наистина ли всяка власт идва от Бога? – Игнат постави под съмнение изказването на събеседника си. – Нима няма несправедлива власт? Всички ли, които са заграбили властта, са започнали да управляват с помощта на Бога? Ако това е така, това означавали, че властта на антихриста, ако някога бъде постигната, ще бъде законна? Всички набожни хора подобно на Павел са смятали, че властта произтича от Бога само, докато е справедлива.

Добрев изпита неволно уважение към Игнат. Разсъжденията му бяха задълбочени, не беше лишен и от идеи. Пред него стоеше човек, който вярваше в това, което говори. Добрев разбра, че този мъж не трябва да се унищожава, а да се спечели за Божието дело.

– Радвам се, че познавате Божието Слово, – започна внимателно Добрев. – Гордостта и високомерието ви насочват към неправилни разсъждения.

– Аз защитавам правилната страна, – подскочи Игнат. – Облягам се на разума си.

– Вие се задоволявате само с едно жалко отражение, – подчерта Добрев, – вместо да черпите от самия извор.

Игнат изрази недоумение, той очакваше разяснение от опонента си.

– Има Автор с когото изобщо не можете да се мерите, – започна спокойно Добрев. – Неговата Книга е много по-ценна от всички книги плод на вашия разум.

– И къде е тази книга? – невярващо разтвори ръце Игнат.

– Навсякъде, във всички страни на света, в Африка, Азия, Америка, Европа, … няма кътче от света, което да не е достигнала.

– Защо тогава нищо не знам за нея? – попита объркан Игнат.

– Вие не спирате да възхвалявате сетивата като източник на познанието, а затваряте собствените си очи пред истината, – Добрев хвана Игнат за рамото и го изтласка към малкото прозорче. – Хайде отворете си очите! Погледнете всичко навън, говоря ви за Книгата на Сътворението. Тя е дело на Светия Дух.

Навън се виждаха ливади и ниви, в далечината се синееха планини ……

– Вие и аз виждаме една и съща картина пред себе си, – каза Игнат, – само че вие го наричате сътворение, а аз природа. Искам да разкъсам мъглата от заблуди, догми и предразсъдъци, които ни пречат да прозрем явната истина.

Добрев поклати глава:

– Толкова сте близо до истината, а отказвате да я видите. Защо сте толкова упорит? Нима искате да станете сляп водач на стадото? Ако не можем да прочетем Книгата на Сътворението, причината е само една. Омърсили сме текста с нашите грехове, извратили сме разбирането за свободна воля, намесваме се в делата на Бога и им се противопоставяме. За това не сме в състояние да прочетем Писанието. Можем само да усещаме свещените думи, но ги виждаме като неясно очертания в безкрайното море на развалата. Нашата задача е да се върнем към истината за Сътворението и да очистим Светото Писание от обезобразяване, което са Му нанесли хората. Само така ще можем да прочетем Божието откровение. Дължим това на Господа и на собственото си спасение, за да влезем в Божието царство. Защото земният живот е бледо отражение на това, което ни очаква в небето.

– Говорите за небесния рай и живота след смъртта? – попита Игнат.

– Смъртта е врата към живота. Истинския живот започва едва, когато свалим от себе си тленната обвивка.

Игнат с презрение в очите възмутено каза:

– Кой ви дава правото да утешавате хората с отвъдното? Нима не виждате каква мизерия цари на тази земя?

– Съчувствам на ощетените и нещастните, – каза Добрев, – но в страданието има смисъл, то трябва да ни пречисти за вечния живот.

– Никога не съм се изправял срещу Бога, нито съм си мислил, че съм нещо повече от Него. Но нали Бог е дал ясно поръчение, да напълним земята и да я подчиним на себе си? Вместо да се надяваме на отвъдното, ние сме призвани да превърнем земята в небесна градина. Защо това да не стане с помощта на науката и опита придобит от хората преди нас? Не е ли по-добре да устроим живота си така, че да придобием най-голямото богатство?

– А кое е най-голямото богатство?

– Щастието, – отговори Игнат без да се колебае, – да се сложи край на нуждите и лишенията.

– Но ние сме дошли на земята да бъдем щастливи, подчинявайки се на Божията воля.

– Но тогава защо ни е дал стремеж към щастие?

– За да ни изпита. Да притежаваш всичко е проклятие много по-голямо от лишенията. Човек е много по-щастлив чрез онова, на което се надява, отколкото онова, което притежава.

– Това го твърдят хора, които притежават най-много, за да отнемат от другите това, от което не желаят да се лишат, – размаха ръце нервно Игнат.

– Елате и ни помогнете да изчистим Божието дело от петната на греха.

Игнат се разяри, присви очи, стисна зъби и изкрещя:

– Махайте се от тук! Напуснете веднага стаята!