Филип беше ужасен. Той гледаше Ема и не можеше да повярва на ушите си.

– Какво можеш да направиш за приятелката си и детето ѝ тук, – опитваше се да я вразуми Филип. – Те имат нужда от лекар. В столицата имаме много добри специалисти по нервни болести. Те лекуват всякакви случаи, сигурен съм, че ще помогнат и на тях.

– Но как ще се справят там? – попита Ема. – Лекарите няма да могат да разговарят с тях.

– Имам много добър приятел, който много добре се справя с подобни случаи, – не отстъпваше Филип.

– Тя е моя приятелка, – упорстваше Ема. – Сега имам възможност да ѝ помогна, но тук и трябва да опитам. Няма значение, че шансът е съвсем малък.

Филип стисна ръката ѝ.

– Вразуми се, – помоли я той. – Случилото се е съдба, Божия воля, провидение, наречи го както искаш. Има неща, върху които не можем да влияем и трябва да ги приемаме, като истински християни.

– Може и да си прав, – тихо каза Ема. – Съмняваш ли се, че ако нямаше макар и малка възможност, не бих действала така?

Ема стоеше до леглото и го гледаше.

„Господи, колко се бе променила“, – помисли си Филип.

Плахото момиче, което бе срещнал преди години, се бе превърнало в жена със самочувствие, способна сама да взема решения. Меланхоличните ѝ сиви очи, бяха същите, както при първата им среща, но сега те гледаха право във сърцето му.

Толкова силно я обичаше, че го болеше от мисълта, че отново ще се разделят.

– И как ще ѝ помогнеш? – попита притеснено той.

– Още не знам, – призна си честно Ема. – Само знам, че трябва да ги събера заедно. Синът ѝ се е затворил за майка си, а от това нея я боли още повече. Трябва да намеря ключа, за да отворя вратата помежду им.

– И колко време ще трае това? – попита несигурно Филип.

– Няма значение.

Филип преглътна мъчително.

– Съзнаваш ли какво означава това за нас?

Искаше да ѝ извика: „Ние отново ще се разделим и кой знае, кога ще се видим пак. Нима толкова малко ме обичаш, че не искаш да се съберем и да живеем заедно?“

Но устата му бе заключена и той не каза нищо.

Ема кимна. Тя не можеше да се върне назад. Имаше дълг към приятелката си и трябваше да го изпълни.

Още от самото начало Ирена бе усетила какво се задава. Новата учителка, чийто нос и уста изпъкваха остро напред като муцуна на чакал, бе получила информация от предишните учители за поведението на Ирена.

За това палаво момиче казваха: „Неуправляема, рязка, опърничава, своенравна, недисциплинирана, голям инат и е прекалено твърдоглава“.

След междучасието Ирена седна на чина си и се зае да рисува динозавър с широко отворена паст облечен в семплата рокля на Хитинова. Тя се увлече в изобразяването на зъбите, направи ги дълги, неравни и сивобели.

Ирена толкова много се бе въодушевила от рисуването си, че не забеляза как всичко край нея притихна.

Изведнъж Ирена усети напрегнатия поглед на Хитинова, която бе вторачила очи в рисунката ѝ, но тя демонстративно продължи да рисува.

Оформи сенките и последния зъб и се облегна назад с присвити очи, за да огледа творбата си. Листът отхвръкна нагоре, преди Ирена да успее да го хване.

В класа настана тишина.

– Остани след часовете, – каза спокойно Хитинова, в гласа ѝ нямаше злоба или предизвикателство.

Свърши и последният час. Всички се изнизаха покрай Ирена, като си шушукаха и усмихваха подигравателно. В главата ѝ се въртеше вихрушка от лоши предчувствия, но тя реши да не се страхува.

– Погледни ме, – каза Хитинова.

Ирена бавно вдигна поглед към учителката си и замря. Те бяха наситено сини, изпълнени с огорчение и страдание.

– Съжалявам, – каза Ирена.

Когато тези неискрени думи се откъснаха от устата ѝ, Ирена осъзна, че е постъпила ужасно глупаво. Тя се изчерви, ушите заглъхнаха, пръстите на ръцете ѝ изтръпнаха. Носът ѝ потече, а устата ѝ пресъхна. Тялото ѝ бе разкъсано от противоречиви мисли.

– Когато бях малка, – каза тихо учителката, – ми ставаше много обидно, когато ме подиграваха заради външността ми. Отдавна вече съм се примирила със своята ….. грозота и уродливост. Издадената челюст е наследствена болест в нашето семейство. Признавам, че понякога пак ме боли от някоя случайна подигравка или рисунка като твоята.

Ирена започна да мънка, но не успя да каже нищо, защото гърлото ѝ бе пресъхнало. Хитинова ѝ подаде кърпичката си, в нея се долавяше мирис на лавандула и невен.

– Съжалявам, – този път Ирена беше искрена. – Мога ли вече да си вървя?

– Не!

Ирена изпадна в недоумение. Нали беше казала, че съжалява, какво трябваше да направи още?

– Казах ти как се чувствам, – каза учителката – и очаквам повече да не ме нараняваш.

Погледите им се срещнаха. Устата на Ирена широко се отвори. От очите ѝ бликнаха сълзи. Странните чувства, които обзеха Ирена, я преобразиха.

– Никога повече няма да ви причиня болка, – каза Ирена, а от сърцето ѝ избликна състрадание.

След това без разрешение изхвръкна през вратата на класната стая и хукна надолу по стълбището. Когато стигна до пътя, тя усети, че нещо в нея се бе променило, старата Ирена бе умряла.

Леля Минка беше излязла на улицата, за да нахрани уличните котета.

Изведнъж притича момиченце на 5-6 години и изсипа в паничката на котетата шепа пясък.

Леля Минка попита детето:

– Защо развали храната на котетата? Ти ядеш ли пясък?

В отговор на това момиченцето изяде пясъка, който държеше в другата си ръка.

Леля Минка остана с отворена уста. Тя не зададе повече въпроси.

Лиляна Симеонова слезе подиума, но не се върна на мястото си, а се насочи към изхода. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Искаше да остане за малко сама.

Тръгна по коридора и чу, че някой я извика. Обърна се и видя доктор Христозов.

– Много добре представи нещата, – каза той.

– Благодаря, – Лиляна прие похвалата смутено. – За мен това е едно изключително емоционално преживяване. Радвам се, че няма вероятност да избухне световна епидемия.

– Грешиш, пандемията е сигурна. Тя ще убие милиони, а ние сме безсилни.

– Но всички говореха оптимистично, – Симеонова бе изумена – и вярват, че епидемията ще бъде овладяна.

– Казват така, – махна с ръка Христозов, – защото не знаят всички факти.

– Какви факти? С какво тази епидемия е по-различна от предишната?

– Всичко е измама ……, – Христозов се задъха.

– Какво искаш да кажеш?

– Епидемията, която ни притеснява, е причинена от различен патоген, които няма нищо общо с вируса от предишната.

– Защо не ми каза?  Защо ме остави да говоря за предишното заболяване?

– Изказването ти трябваше да послужи като димна завеса, зад която да се скрият фактите. Никой не трябва да заподозре, че сегашният патоген е много по-опасен от предишния.

– Но експертите в залата говореха съвсем друго …..

– Те не знаят истината, защото получиха заблуждаваща информация, – леко се усмихна Христозов. – Когато помолиха да им изпратим проби от щама за изследване, ние им дадохме стария вирус.

В очите на Лиляна се четеше въпроса: „Защо?“

– Опитваме се да предотвратим евентуална паника.

Устата на Симеонова пресъхнаха от напрежение:

– Какъв е този нов патоген?

– Мутирала форма на стар щам от много опасна болест. Заболяването се разпространява много бързо и е смъртоносно. Смъртта настъпва много бързо и поразява много хора наведнъж. Вирусът е невероятно гъвкав и приспособим.

Симеонова гледаше обезпокоена с широко отворени очи.

– Не можахме да се научим, да не действаме задкулисно.

– За сега сме се споразумели с една група от учени, които правят тези изследвания, да се запазим съществуването на новия патоген в тайна ….

– Знаеш, че в повечето случай скритата информация води до загуба на много човешки животи, – възмути се Лиляна.

– Да, но в противен случай ще има затворени райони, преустановяване на пътувания, спиране на търговията ….. При такива условия не можем да кажем истината. Не и преди да открием ваксината.

– Сигурен ли си?

– Има мощни компютри, чрез които се моделира разпространяването на заразата и съответни мерки за ограничаването ѝ.

– Спомена за някаква ваксина, – погледна го изпитателно Симеонова.

– Няколко лаборатории работят върху нея, но основно една от тях работи само по проблема. Учените се надяват на вещество, извлечено от морско животно, което ще осигури ваксина, спираща разпространението на вируса.

– Сериозно ли говориш? Само една лаборатория ли?

– Да, дори ти предлагам, да заминеш там и да участваш в работата ѝ.

Симеонова пребледня, след това се изчерви, но накрая с готовност заяви:

– Готова съм да направя всичко, което мога, за да се спре тази смъртоносна епидемия. Но ако не успеем?

– Епидемията вече е прехвърлила изолираните райони, няма много време за мотаене. Остават само 72 часа, преди смъртоносното заболяване да порази всички страни, – уточни Христозов.

– Тогава Бог да ни е на помощ, – каза Лиляна.

 

Закръглянето на очите се наблюдава при удивление или страх. Това е рефлекс, който разширява полето на видимост. По този начин се дава по-добра оценка на ситуацията и степента на опасност.

Подобна реакция демонстрират и човекоподобните маймуни.

При неочаквана ситуация много животни инстинктивно си отварят устата. Това е свързано с превключване към възприятия на вомероназалния орган, който е част от допълнителната обонятелната система.

При хората, този орган не е свързан с устната кухина, но рефлекс е запазен.