Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.

Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“

Това се случило много отдавна. В едно далечно царство най-богатите търговци решили да окажат почит и уважение към Господаря на своята земя.

Отишли в дома му и поднесли скъпи дарове пред престола му.

Царят благосклонно приел даровете на търговците и ги попитал:

– Защо не ме обичате?

Търговците били изненадани от думите на владетеля и уплашено попитали:

– Донесохме ти скъпи дарове, защо не вярваш, че те обичаме и почитаме?

– За любовта към мен съдя по това как се отнасяте към поданиците ми. У вас няма човеколюбие, защото лъжете моите деца и ги ограбвате с високите цени на стоките си. С разкош угаждате на плътта си,  а презирате съседите си и не им обръщате внимание, когато са в нужда и лишения.

Търговците навели глави и не смеели да погледнат владетеля си. Какво можели да кажат за свое оправдание?

– Как да повярвам, че ме обичате, когато даровете ви са користни. Жертвате ги, за да получите още по-големи блага.

Тези думи не засегнали покварените и користолюбиви сърца на търговците. Те по-скоро се страхували от наказанието, което можело да им бъде наложено, отколкото да се поправят. Търговците нямали никакво намерение да признаят грешките си.

Царят изгледал безразсъдните търговци и ги посъветвал:

– Станете съвестни и честни спрямо децата ми. Бъдете умерени и човеколюбиви. Само така можете да докажете любовта си към мен и да заслужите моето благоволение.

Светлините заливаха главната улица. Шум и музика се чуваха отвред.  Едни си казваха:

– Коледа е! Да празнуваме!

Други обявяваха:

– Днес е Рождество! Исус дойде да ни освободи от робството на греха!

Стамен и Златан вървяха сред тълпата и се оглеждаха. Единият сочеше с пръст едно, а другият подръпваше приятеля си натам, където бе привлечено неговото внимание.

– Гледай как алчните търговци се борят за нашето време и пари, – засмя се Стамен.

– Моловете  са пълни, а столовете и пейките в църквите са празни, – въздъхна тъжно Златан.

– Нима те учудва това? – попита Стамен. – Нищо ново под слънцето.

– Така е, – съгласи се Златан. – Едно време Ирод с алчност в сърцето е приветствал мъдреците от изток, като е очаквал да се отвори нов търговски път чрез тях към царството му.

– Представям си, – ококори очи Стамен, – как се е притеснил, когато е разбрал каква е истинската им мисия.

– Духът на Рождество не се е изгубил и вярващите ще се съберат, за да се поклонят на Царят на царете, – Златан вдиша от омаята на празника.

– Не трябва да позволяваме разни ритуали и традиции да омаловажават празника, – плесна с ръце Стамен.

– Нека да празнуваме така, че да свидетелствуваме на умиращия свят за удивителната жертва, която Исус принесе за нас, – очите на Златан искряха с необикновен блясък.

– Цялата небесна слава е била Негова, – каза възторжено Стамен, – но Той я остави, за да дойде на земята и това го е направил заради всички нас.

Ирод не поиска да предаде трона на Исус. Той дори се опита да унищожи Царят на живота.

А вие готови ли сте да отстъпите престола на живота си на Исус?

Снегът бавно се стелеше по земята, а всичко наоколо тънеше в тишина. Безброй звезди искряха на небето.

В малкото село сгушило се в диплите на планината издайнически си проправяха път нагоре димни къдели, които сочеха, че тук има работливи стопани, греещи се край запалените в къщи печки.

Дядо Живко и внука му Милен се грееха край камината и тихо разговаряха.

– Търсенето на истината не е почасова работа, – каза старецът. – За да я откриеш ти трябва всичко, с което разполагаш.

– Как всичко? Колко пъти в детската градина, а и сега в училище са ми казвали: „Това е истината“. И аз съм я възприемал веднага.

– Мъдреците от изток, които пристигнаха в Ерусалим, ни учат точно на това, – каза дядо Живко. – Те са изминали дълъг път, за да намерят Истината.

– Истината? – поклати глава учудено Милен. – Че каква е тази толкова важна истина?

– Исус се е родил във Витлеем, – започна разказа си старецът. – Малко селище, което се е намирало на 10 км от Ерусалим. По онова време Ерусалим е бил духовният център на света. Всеки един от главните религиозни лидери е бил в него, но никой от тях не е търсел Исус. Само хора от много далече, мъдреци от напълно различна култура, са дошли да Го видят.

– Исус ли е истината, която са търсели? – попита внукът.

– Правилно каза, – старецът потупа с ръка рамото на Милен. – Исус е пътя, истината и живота.

– Дядо, но тогава всички останали са пренебрегнали нещо много важно!

– Така е, – съгласи се дядо Живко. – Цар Ирод е пропуснал бебето Исус. Същото са направили и търговците, които са минавали от там. Ти също би могъл да пропуснеш Исус, дори и да стои пред теб, ако не Го търсиш.

– Но мъдреците са Го дирили.

– Те са пътували четири-пет месеца сред палещата горещина на пустинята, за да намерят Исус. Били са готови да направят всичко, което е необходимо, за да Го открият.

– Това е било много мъдро от тяхна страна, – подчерта Милен.

– Така и ние трябва да правим, – усмихна се дядо Живко. – Необходимо е да загърбим всичко, което имаме, за да Му се поклоним.

– Когато имаш правилните подбуди да търсиш Исус, – възкликна възторжено Милен, – нима ще ни спрат удобствата или примамливите прищявки и влечения?!

Дядо Живко присви очи и изпитателно погледна внука си, след което го попита:

– Ти какво би загърбил, за да се поклониш на Исус?

Слаба червенина се разля по лицето на момчето. Милен наведе глава и забоде погледът си в пода.

– Би ли се отказал от компютърните си игри или да чатиш с приятелите си? Ще можеш ли поне един ден да не сърфираш с компютъра си из любимите си сайтове? ….

– Ще го направя, – закани се Милен.

– Заслужава си,  – каза насърчително дядо Живко.