Даниил бе полски евреин. Той дълго време работеше далече от родното си място и спестяваше пари, за да ги изпрати на семейството си. За няколко години той събра доста голяма сума.

Един ден на Даниил му се предостави добра възможност. Еврейски търговец на вино щеше да откара стоката си там, където живееха жената и децата на полския евреин.

И Даниил реши да изпрати по търговеца бъчва с вино, в която надеждно скри парите си.

Дървеният съд за вино пристигна на местоназначението си, но …. парите бяха изчезнали.

Търговецът на вино отхвърли всички упреци и сърдито каза:

– Вижте, колко неблагодарен е този човек! Направих му услуга съвършенно безплатно, а той ме обвинява в кражба! Каква наглост!

Тогава пострадалият се обърна към местния равин. Там бе призован и търговецът.

Равинът изслуша Даниил:

– Аз поставих парите в бъчвата, но те не пристигнаха в семейството ми.

– Аз нищо не зная за парите, – каза търговецът. – Помолиха ме да предам бъчвата и аз го направих.

Тогава равинът се обърна към търговеца:

– Казваш, че за парите нищо не си знаел. Ти си честен човек и аз трябва да ти повярвам, че не си взел парите. Но този мъж тук също казва истината, че в бъчвата е поставил парите си. Тогава какво е станало? Навярно този, който е превозвал бъчвата до дома на Даниил, е погледнал в нея, видял е парите и ги е откраднал.

Търговецът с радост прие тази версия.

Съдията се усмихна и каза:

– Навярно, крадецът не е евреин?

Търговецът повдигна рамене и добави:

– Вероятно не е бил евреин.

– Ако това е така, – продължи съдията, – щом човек, който не е евреин се е докоснал до еврейско вино, то е станало яйин-несе, некошер, т.е. „неподходящо“ за продажба и твоето вино никой няма да купи.

Изведнъж търговецът побледня и се развика:

– Никой друг не се е докосвал до бъчвите ми. Аз откраднах парите.

Равинът каза:

– Няма да ти повярвам, докато не донесеш парите и не се покаеш за кражбата си.

Скоро „изчезналите“ пари бяха върнати на Даниил.

Ураганът беше опустошителен. Засегнал бе много домове, имаше изчезнали хора. Семейство Смит бяха чули вече новините и знаеха, че този опустошителен вятър летеше към тях.

Бащата на Мери, Арнолд Смит, бе включен на системи, които поддържаха живота му.

– Ами ако спрат тока? – нервно пристъпяше от крак на крак Мери.

– Иди до града, – посъветва я майка ѝ, – там в магазините не могат да нямат генератори. И да спрат тока, поради разрушения и аварии, чрез него ще имаме ток. Само дано ни се размине и ураганът пряко да не ни удари.

Мери пропътува цели 30 мили. Отиде в магазина, но там вече бяха разпродадени всички генератори. Тя стоеше и гледаше щастливите лица, които се бяха сдобили с толкова скъпоценната стока. Отчаяна и безпомощна Мери  се разплака.

Ричард бе търговец и току що се бе снабдил с желания генератор, но когато видя разплаканата жена, без да я пита, защо плаче, ѝ подаде своя генератор.

– Успокойте се и го вземете, госпожо, навярно на вас ви трябва повече.

Мери изтри сълзите си, изправи се, прегърна Ричард и каза:

– Много ви благодаря …. Вие сте прекрасен човек …. баща ми е тежко болен на системи, а това ще го спаси, ако спрат тока…. Много ви благодаря…..

Мъжът само се усмихна.

От околните бе наречен герой, само защото безкористно бе подарил току що закупения си генератор на жена, за която смяташе, че се нуждае повече от него.

Есента си отиваше. Слънчевите лъчи бързаха да дарят деня с поне малко топлина. Скоро щеше да застудее и снегът със своята бяла пелерина щеше да покрие всичко.

Велко се разболя и сега вардеше кревата. От болестта или това, че не можеше да се движи и да играе с другите деца, момчето залиня и нищо не искаше да яде.

Майка му Зорка много се тревожеше за сина си. Тя повика лекарят още, когато Велко не бе отпаднал на цяло. След прегледа, тя попита:

– Докторе, какво му е? Нищо не иска да яде и от ден на ден слабее.

– Ще се оправи, – усмихна се окуражаващо лекарят. – Купете му малко грозде.

– Но къде по това време да намеря грозде? – попита притеснено Зорка. – Дори и да го поръчаме от там, където все още го има, докато дойде, няма да може да се яде.

– Грозде има в царската градина, – уточни докторът.

Бедната жена взе малкото пари, които имаше и отиде до царския дворец.

Там стражите я спряха:

– Къде си тръгнала, жено? Тук не може да се влиза така.

– Дете ми е болно…..

– Махай се от тук! Това е царския дворец, а не болница, – прекъсна я грубо един от стражите.

– Но, моля ви…

– Отивай си, докато не ти се е случило нещо лошо, – заплашиха я стражите, без да я изслушат.

Царската дъщеря Мария чу гълчавата и отиде да види какво става. Тя видя бедната жена, която стражите гонеха от вратата.

– Стойте! – извика Мария. – Какво иска тази жена.

– Дъще, – падна на колена жената пред девойката, – синът ми е болен. Лекарят ми каза да му купя грозде. Каза ми че такова има само в царския дворец. Ето нося всичките си пари…

– Бедничката ми, ти си се объркала. Моят баща е цар, а не търговец.

Зорка трепна. Последната надежда, да помогне на сина си да оздравее, угасна в нея.

– Царят не продава грозде, той може само да ти го подари, – продължи девойката.

След това тя отведе жената в царската градина и от там и откъсна няколко грозда. Подаде ѝ ги и каза:

– Занеси ги на сина си! И нека той оздравее по-скоро.

Не трябва да превръщаме Господния дом в място за търговия. Нашият Цар не е търговец. От Него нищо не можеш да си купиш, защото Той ти дава всичко даром.

Децата се бяха сбрали на куп и с интерес очакваха какво ще им разкаже Живко. Много от тях не бяха ходили много далече от селото си, за това жадуваха да чуят нещо ново и чудновато.

– Бате Живко, нали щеше да ни разкажеш за Меркурий, – обади се русо главата Гацка.

– А, да, ….забравих, …..Меркурий или както гърците са го наричали Хермес, изпълнявал поръчките на боговете. Летял с крилатите си сандали, насам натам, но всъщност бил много хитър. Лошото било, че обичал да покрадва.

– Като наш Даньо, – намеси се Калин.

– Тихо, – изшъткаха му другите деца.

– Той откраднал скиптъра на баща си Зевс, – продължи разказа си Живко.

– Какво е това скиптър? – попита малкият Кольо.

– Тояга като на дядо Нешо, – намеси се Ради.

– Тояга, но специално изработена, – уточни Живко, – украсена със скъпоценни камъни и злато, тя е символ на власт. Та тоя вироглав бог откраднал тризъбеца на Нептун, лъка и златните стрели на Аполон, меча на Марс……

– Бате Живко, той да не е бил бог на циганите? Те също обичат да крадат, – обади се тънкото гласче на Донка.

– Не е на циганите, Донке, – засмя се Живко, – а на търговците, те крадат много повече.

– Е, само те да са, – въздъхна и добави Добри като някой възрастен човек. – Я погледни всички по-нагоре във властта, ами адвокатите, дори и най-дребните чиновници, чакат все някой да им даде пари, за да му свършат работа.

В това време от двора на леля Гена се чу грубият ѝ глас:

– Петрано, усмири отрочето си. Така е ревнало, сякаш го колят, ….. спиране няма, чак ушите ми приглуши.

– Ти деца не си ли гледала ма, – скастри я Петрана, – ако не реват кой ще им обърне внимание. Пък ако искаш тишина иди в гората.

– Пак се почна, – плесна с ръце Кольо.

– Нека да не вървим по акъла на свадливите си майки, – умиротворяващо каза Живко. – Те могат да се карат и чумосват, но да не правим като тях.

Децата наведоха глави. Всеки ден те бяха неволни свидетели не на една свада. Помълчаха натъжени, а после се разотидоха.

В един малък град живеел касапин, който се отличавал с невероятна изобретателност. Той имал много впечатляващи размери. В същият град живеел богат, ексцентричен аристократ, любител на спорта и един от най-добрите бегачи на Албион.
Касапинът хванал аристократът на поредното му бягане и му предложил доста привлекателен, на пръв поглед, облог.
Той се заключавал в това, че аристократът спортист не може да надбяга тлъстият, тромав търговец на месо на сто метра, но при две условия: касапинът получава 35 метра преднина и сам той избира маршрута.

Аристократът се съгласил.

Едва на старта се изяснил хитрия план на касапина. За състезанието, той избрал най-тясната улица в града. Толкова тясна, че притичвайки по нея 10 метра, касапинът застава между стените на къщите.

Аристократът можел бързо да го догони но не можел да мине между месаря и стените наоколо и по такъв начин не можел и да го надмине, което напълно съответствало на правилата поставени при облога.

Спортистът се засмял на находчивостта на касапина и платил достатъчно скромна за него сума, но доста прилична за обикновения гражданин.