Като християни не трябва да се изолираме от света, в който живеем. Ние сме част от обществото и не са ни чужди неговите трудности, проблеми и радости.
В Библията се говори много за нашата гражданска отговорност. Старият Завет осъжда тези, които са си затваряли очите за страданията на бедните и експлоатацията на слабите.
Не е лесно да се създаде едно справедливо общество. Като християни, ние знаем, че човечеството е засегнато от греха и всеки опит за подобряване на обществото е непълен и несъвършен. Опитването да се създаде идеално общество на земята е утопия.
Но ние трябва да направим всичко по силите ни, за да се облекчи човешкото страдание, да се отстранят причините за несправедливост, етническа омраза, глад и насилие.
Ние сме длъжни да работим за спокоен живот и уважение на човешкото достойнство.
Защо да го правим? Защото Бог обича този страдащ свят
Когато Исус видя тълпите измъчени хора, Той „се смили над тях“.

Такова оръжие е необходимо на специализираните части на армията и полицията. С тяхна помощ се арестуват извършители на престъпления, съдейства в борбата с безредиците, помагат при спасяване на заложници и т.н.
В арсенала на службите за сигурност и полицията подобни продукти вече са налице. Но науката не стои на едно място. Винаги има нови материали и технологии, а с тях и идеята за това как да се обездвижи лице или да го накарат да тича.
Например, изменяйки свойствата на пяната, учените са достигнали до това, че от нея могат да направят дебела преграда пред беснееща тълпа. Такава пяна бързо се втвърдява при контакт с въздуха. Мигновенно огражда хулиганите или терористите в полимерна „усмирителна риза“.
Измисленият състав ако се нанесе на асфалт залепва гуми на автомобили и подметки на обувки или прави терена много хлъзгав.
Такова устройство е създадено в Тексас. То представлява раница с резервуар, която под налягане „изстрелва“ вода смесена със специален прах.
Попадайки на земята, тази маса се превръща в лепкава и хлъзгаща субстанция, на която е невъзможно да се устои.

Празниците са различни.
Днес ние празнуваме влизането на Господа в Ерусалим, един тъжен празник. В него всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Святия град, среща го ликуваща тълпа, хората са готови да го направят политически водач, очаквайки от Него победа над врага.
Нима тук има нещо трагично?
Уви, да! Защото всичкото това тържество, всичката тази радост и надежди са изградени върху недоразумение и неразбиране.
Тази тълпа, която днес крещи: „Осанна на Давидовия Син!“, само след няколко дни ще се обърне към Него враждебно, с ненавистно лице и ще изисква Неговото разпятие.
Какво се е случило?
Народът на Израел очаква от Него, когато влезе в Ерусалим, да вземе земната власт, за тях Той е очаквания Месия, Който ще освободи Израилевия народ от враговете, ще бъдат победени противниците и ще бъде отмъстено на всички.
А вместо това Христос влиза в Свещения град тихо, приближавайки Своята смърт …. Традиционните лидери, които са се надявали на Него, обръщат народа срещу Него. Той всичките ги е разочаровал. Той не е чаканият. Той не е този, на когото са се надявали. А Христос отивал към смъртта.
Но защо остава сам и какво ни завещава Христос със Своята смърт?
По времето на тези дни, говори на народа за това, каква ще бъде тяхната съдба, когато те преминат покрай Него, без да Го познаят и  не Го последват.
Спасителят Христос казва: Този ваш дом ше остане пуст, от сега ще опустее храма ви, душата ви ще стане празна, надеждите ви ще изчезнат, всичко ще се превърне в пустиня…..
Защото единственото нещо, което може да превърне човешката градина в цветуща, единственото, което може да даде живот на това, което се е превърнало в пепел, единственото, което може да направи човешкото общество пълноценно, единственото, което може да помогне на човек да се стреми към своите цели, това е присъствието на живия Бог, който дава съдържание и смисъл през цялото време. Пред него  нищо не е велико или малко. Незабележимите думи могат да бъдат за Него скъпи или незначителни, а големите събития понякога незначителни в тайнството на любовта.

Народът ликувайки, посрещна Исус, искайки земна звобода, земна власт, неговите лидери искаха да властват и да побеждават. И какво остана от това поколение? Какво стана с Римската империя? Какво въобще стана с тези, които имаха в ръцете си власт и мислеха, че никой няма да им я отнеме?
Нищо. Понякой гроб, а по-често голо поле.
А Христос? Той не изяви никаква сила и власт. Пред тълпата от неразбиращите Го, Той си остана непонятен за тях. Той можеше тази тълпа, която толкова тържествено го посрещна, да я направи силна, да вземе политическата власт, но Той се отказа от това. Остана безсилен, безпомощен, уязвим и свърши на кръста, с позорна смърт и присмехи на тези, чийто гробове не могат да се намерят.
Христос ни завеща живот. Той ни научи, че освен любовта и готовността да видим в ближния си най-доброто, няма друго ценно на земята. Научи ни, че човешкото достойнство е толкова велико, че Бог може да стане човек, без да унизи Себе Си. Той ни показа, че няма нищожни хора, че страданието не може да разруши човека, ако той умее да обича.
Само Бог може да запълни тези дълбини на човека, който са зейнали празни и с каквото и да опитаме да ги напълним, няма да успеем. Само Бог може да създаде хармония в човешкото общество.
На този ден си спомняме влизането на Господа в Ерусалим.
Колко е страшно като гледаме как хората среща Живия Бог идващ с любов и как те се отвръщат от него, защото не им е до любов, нямат готовност да живеят и умрат за любовта. Те предпочетоха, искаха, жадуваха за земното, за това загубиха всичко.
Други влязоха в Божия дом и сами станаха храм на Святия Дух.
Малцината, които чуха гласа на Господа, които избраха любовта и униженията, те получиха неизменното обещание на Христос изобилен живот.

Ето приближават светите и същевременно тъжни дни на Страстната седмица. Дни, в които сме съучастници и свидетели на едно велико събитие, в което се осъществи и осъществява нашето спасение.
И започва нашето потапяне в тайната на спасението чрез два основни празника – Лазаров ден и Цветница – влизането на Господа в Ерусалим.
Тези свети и тържествени дни ни дават ключ към Страстната седмица.
Отпред е само мрак! Но проблясва светлина и битката започва. Смъртта призовава на дуел Царят на царете.
И на следващия ден Той, винаги избягващия всякакво поклонение, върви по царски тържествено към входа на Ерусалим.
Целият град е разтърсен, тълпата Го следва, а децата възклицават: „Осанна“! Наоколо издигат палмови клони и пеят: „Осанна във висините, благословен, който иде в Господното име!“
На всяка Цветница пред лицето на целия свят и пред собствената си съвест потвърждаваме, че Христос е Царят и Неговото царство е Царството на живота. Христос победи смъртта и всяка злоба, цялата тъмнина в света.
Две хиляди години Църквата живее с това изявление, извършваща  в навечерието на Срастната седмица празника на възцаряването на Христос.
Нека премълчават за това земните власти, нека си мислят, че властват над света, но ние знаем с вяра в сърцата, че е дошъл смиреният Цар на любовта, яхнал кротко животно и никакви сили на тъмнината не могат да унищожат силата му, и да угасят светлината на Неговото Царство.