Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Ясно и студено утро. Стотици зрители бяха накацали по хълма, за да наблюдават състезанието. Много от тях бяха цели семейства, пропътували хиляди километри за подкрепят някой от децата си.

Лицата им бяха напрегнати. Очите им следяха само играчът, който ги интересуваше. Те крещяха и викаха, скъпоценните за тях имена.

Това бе изтощително съревнование, поради неравния и труден терен. При всяко бягане имаше по стотина конкуренти.

Наближаваше финала за момичетата до 10 годишна възраст, оставаха още около 500 метра.

Изведнъж 40 годишна майка облечена в костюм и лачени обувки, затича от страни на пътеката. Тя не виждаше другите бегачи, а само своята дъщеря. Жената тичаше неловко, косите ѝ се разпиляха, но тя не им обърна внимание. Трябваше да насърчи детето си. Започна да вика:

– Давай, Дидка, тичай!

Момичето нямаше никакви шансове за победа, а майка ѝ крещеше, разкъсвайки сърцето си от напрежение:

– Не спирай, давай! Победи, мила моя!

Момичето губеше сили. Получи спазми в мускулите си. Не ѝ стигаше дъх. Залиташе. Беше много уморена. Всеки момент можеше да се строполи.

Но когато чу гласът на майка си, момичето изведнъж се промени. Изправи се. Уравновеси стойката си, започна да тича в ритъм и пресече финала.

Майка ѝ я пресрещна със широко отворени ръце. Двете се прегърнаха и паднаха на тревата. След това викаха и се смяха. Това бе прекрасно време за двете.

Ние всички се уморяваме в състезанието на живота. Пред нас се изпречват предизвикателства и препятствия, но Бог ни вижда в нашата слабост и когато сме обезсърчени, за това ни съчувства.

Може да си мислите, че сте сами, но знайте, Той работи заедно с нас. Дава ни сила и насърчение, които получаваме, когато слушаме глас Му.

Нямаше като него друг в областта. Наричаха го просто Иван. Той имаше сръчни ръце и хората го обичаха, защото прекалено много капризи и условия бе изпълнил, докато им шиеше дрехите.

Задоми се. Взе си добра и обичлива жена. Скоро след това му се роди син.

В стаята, където шиеше, Иван постави люлка на момчето си, за да го наглежда и да му се радва. Детето бе спокойно, не му създаваше много грижи и не вдигаше излишен шум.

Един ден, без видима причина, Иван усети в сърцето си озадачаващ и объркващ страх. Нещо го смущаваше и му подсказваше, че живота на детето му е в опасност.

– Глупости, какво може да му се случи тук, – каза си Иван, – нали съм край него?!

Шивачът ясно чу в себе си тайнствен глас, който му нашепваше:

– Стани и вземи сина си от люлката!

Иван не се подчини веднага на гласа.

– Счуват ми се разни неща, нима откачам? От къде може да дойде заплахата?

Страхът отново го обзе, но този път с още по-голяма сила и той отново чу гласът, който упорито настояваше на своето:

– Стани бързо и вземи детето!

Този път Иван се втурна към люлката и грабна сина си от нея. Постла му на масата, където работеше и се усмихна на детето.

Когато шивачът зае мястото си, точно над люлката таванът се срути. Парчета гипс, се откъртиха отгоре, пробиха пода и погребаха люлката в развалините му.

Народът се тълпеше. По-любопитните се блъскаха, за да разберат какво става.

– Защо са се събрали толкова на едно място?

– Сигурно има нещо интересно …

– Някакъв там говори.

– За какво приказва?

– Кой го знае ….

Бяха дошли двама души единият , от които прогласяваше Благата вест и убеждаваше хората, че е наближило Небесното царство и трябва да се покаят.

Напред имаше недоволни. Те хвърляха развалени яйца по говорещия, но за беда улучиха Стефан, който бе до него.

Когато зловонието от развалените яйца покри потърпевшия, той започна да ругае и да скърца със зъби срещу тълпата.

Развеселени „стрелците“ станаха по-точни и започнаха да улучват и самия говорител, но той не се ядоса, а затанцува и започна да хвали Бога.

Стефан го изгледа изненадано и промърмори:

– Странно! … Нищо не разбирам!? Когато ме поразиха с яйцата, аз започнах да ги хокам и смъмрям, а ти започна да хвалиш Бога.

Румен, който вече бе привършил, се засмя:

– Твоето сърце е изпълнено с недоволство, обиди и нападки, и това излезе от устата ти. А моето е изпълнено с песни, благодарност, уважение и благоговение спрямо Бога, за това затанцувах и Го славословех.

Вложете в сърцето си Словото, та по време на криза или изпитания с думите си да не съгрешите пред Господа.

Нека Бог очисти сърцата ни и изгори плявата в тях.

„Как можахте да говорите добро, като сте зли? Защото от онова, което препълва сърцето, говорят устата“.

В офиса настана суматоха. Сътрудниците на фирмата тичаха насам натам като обезумели. Силно безпокойство и страх бе обхванало всички. Паниката царуваше мощно и целенасочено.

– Бъгнаха компютрите.

– Всичко замря.

– Не мога да възстановя системата.

– Всички файлове, цялата информация отиде на кино.

Това беше, неподлежаща на съмнение, вирусна компютърна атака. Беше настъпила всеобща безизходица. Компютрите полудяха и започнаха да работят така, както никой не ги е програмирал, след което замряха. Настъпи пълна тишина.

– За да се възстанови работата на компютрите, трябва да подменя напълно софтуера, – каза след дълбока въздишка администраторът, който контролираше състоянието на тези доскоро послушни машини.

– Този вирус, – засмя се напук на всичко Валери, – ми прилича на греха, който е отровил света. Бог е създал първите хора съвършени и безгрешни. Те нямаха нужда от нищо , но притежаваха здрава връзка с Бога.

– Да, но и те възстановиха против Твореца си – опонира веднага Росица – и резултата не закъсня. Греха проникна в света и го порази смъртоносно. Връзката с Бога бе разрушена. Сърцата на хората станаха слаби и покварени.

– Вирусът на греха бе поразен от Христос, както и новият софтуер ще премахне пакостите на компютърната зараза, – намеси се Радко. – Хубавото е, че влизайки в живота ни, Исус го изменя отвътре и „вирусът“ няма власт над нас.

– Един ден Бог завинаги ще ни освободи от вируса на греха и ще обнови цялото творение, – заключи Валери.