Радослав всяка сутрин ставаше рано. Разсъждаваше върху Библията и се молеше. Той беше предан на Господа и не забравяше сутрешните си срещи с Него. Това беше най-хубавото време за него.

И това бе докато е се запозна с Боб, куче породата немска овчарка. Красиво и стройно животно, човек не може да му се нагледа.

Радослав бе очарован от него и всяка сутрин рано го извеждаше на разходка. Кучето и човекът бяха станали неразделни приятели. Съвместната разходка в ранните утринни часове разсънваше и двамата. Разхождайки се така те срещаха утрото.

Една сряда на молитвеното богослужение се случи нещо интересно с Радослав.

По време на молитвата Божият Дух проговори на сърцето му:

– Христос е първият!

Радослав трепна. Той знаеше, че Христос трябва да бъде първият му фокус за деня, но ….. заради Боб това се бе нарушило. Боб се бе превърнал в нов фокус за него.

Радослав промени отправната си точка и каква огромна разлика се получи. Щом съмнеше Боб започна да размахва опашка, да подскача, да тича до вратата и обратно, показвайки желанието си да излезе навън.

Да, кучето бе радостно и щастливо, но Радослав бе изгубил това чувство. Не, че харесваше по-малко Боб, но нещо му бе тягостно, усещаше някаква празнота в себе си.

И младежът реши:

– Ще търся първо Божието царство! Христос е първият!

Един рибар заедно със синовете си отиде рано сутринта към морето, за да лови риба. Това бе единственото им препитание. Ако не хванеха нищо ги очакваше глад.

Когато хвърлиха за първи път мрежата и я изтеглиха, тя бе празна. По лицата на мъжете се четеше разочарование, но някъде дълбоко в тях се бе спотаила слаба надежда.

Отново хвърлиха мрежата, но извадиха само тиня и водорасли.

Това се повтори няколко пъти.

След седмия път рибарят вдигна очи към небето и се помоли:

– Господи, съжали се над мен нещастника. Дай ми от даровете на Твоето море. Половината ще дам на бедните, четвърт ще дам на тези, които не са успели нищо да уловят днес, а останалата четвърт ще запазя, за да нахраня семейството си.

Хвърлиха отново мрежата и я задърпаха към брега. Усетиха, че този път бе по-тежка. Скоро се убедиха, че мрежата е пълна с риба.

От богатството на улова, сърцето на рибаря се смути. Душата му се разколеба и той си каза:

– Може и да не дам нищо. Толкова улов, ще ни стигне за една седмица.

Изведнъж мрежата се скъса и рибата отиде обратно във водата.

Рибарят падна на колене, хвана се за главата и извика:

– Господи, аз само се пошегувах.

Но повече риба този човек не видя за деня.

Крум сумтеше и нервно размахваше ръце:

– Не храни троловете!

– Тролове? – с недоумение го погледна по-малкият му брат Борис.

– Троловете са проблем в съвременния цифров свят на онлайн потребителите, – уточни Крум.

– И какво точно правят? – попита Борис.

– Постоянно умишлено изпащат обидни коментари в новините и социалните дискусионни медии, – поясни Крум.

– Не може ли просто да не се обръща внимание на такива коментари? – не скри учудването си Борис.

– Те непрекъснато се врат и разстройват разговорите, – ожесточено размаха ръце Крум.

– Нищо ново, – усмихна се Борис, – просто се срещаш хора, които не се интересуват искрено от продуктивен разговор.

– „Не хранете троловете“ е модерният еквивалент на Притчи 26: 4, „Не отговаряй на безумния според безумието му, да не би да станеш и ти подобен нему“. Това е едно предупреждение, че в спора с арогантен и несговорчив човек, рискуваш да паднеш до неговото ниво, – дебело подчерта Крум.

– И все пак…., дори и най-упорития индивид също е безценен образ на Бога, – Борис се опита да смекчи малко нещата.

– Ако отхвърлим другите, има опасност да станем високомерни и невъзприемчиви към Божията благодат, – съгласи се Крум.

– Тъй като сме молитвено зависими от Бога, можем да покажем на другите любов в каква да е ситуация.  Понякога трябва да говорим, а друг път да мълчим, – допълни Борис.

– Можем да намерим мир със всеки, – вече по-спокойно започна да разсъждава Крум, – като знаем, че същият Бог, който ни привлече близо до Себе Си, докато все още бяхме закоравени срещу Него, действа мощно в сърцето на всеки човек.

Дядо Вълкан и внучето му Валери стояха на двора под стария орех и тихо си говореха. Малкото момче много харесваше тези разговори, защото дядо му бе сладкодумен човек. От него всеки можеш да научиш много неща.

И сега леко привел глава над внука си, обгърнал с ръка крехките рамене на малчугана, дядо Вълкан говореше с тихия си стържещ глас:

– Когато приемеш Исус в сърцето си като Господ и Спасител, пред теб се отваря един изцяло нов свят на неизпитвана досега!

Валери погледна дядо си с големите си черни очи, поклати глава като възрастен човек и добави:

– Да но животът на Земята не е съвършен. Всеки от нас изпитва мъка, тъга и разочарования почти всеки ден.

– За да се преборим с тези дни на мъчителна болка, – усмихна се старецът, – Той ни е дал дара на радостта. Така се издигаме над обстоятелствата на земното си ежедневие!

– Какво е радост? – попита въодушевен Валери.

Малчуганът бе изпитвал това чувство много пъти, когато бе получавал желаната играчка, но сега той усещаше, че в тази дума се крие нещо повече.

– Радостта е вкусване от рая, което се дава на тези, които познават Исус като Господ и Спасител. Тя е способността да преживяваме в нашето човешко естество благословенията, които Бог изпитва в Неговата божественост.

– Мога ли винаги да имам тази радост? – попита плахо Валери.

– Тя е резултат от близката и лична връзка с Царя на царете. Когато вземеш съзнателното решение да си партнираш с Исус и да се покориш на Неговото господство и власт, ти имаш изобилна радост в живота си.

– Тази радост влияе ли се от нещо? Кога мога да я загубя?

– Тя не се влияе от това, което имаш, нито от твоите взаимоотношения или къде живееш, а от това да избереш Него независимо от всичките трудности, които срещнеш в живота. Когато предпочетеш да дадеш живота си на Исус Христос, радостта избира теб!

Всичко това започна преди три години поради неразбиране и грешка.

Беше обикновен ден. Слънцето грееше ослепително и бе доста горещо.

Тодор вървеше по улицата и си свиркаше. Изведнъж се чу силен птичи писък и пърхане на криле.

Младежът забеляза малко черно птиче, което се бе заклещило в металната ограда, опасваща един двор с неголям дом.

Тодор винаги бе съчувствал на болката не само на хората, но и на животните. Като разбра каква е работата, веднага се спусна да пусне птичето, но то буквално умря в ръцете му.

От тогава щом враните видеха Тодор, го нападаха злобно и го кълвяха с клюновете си. Явно го смятаха за убиец и за това го ненавиждаха от все сърце. Те го нападаха поотделно и на цели групи.

Тодор тежко въздишаше и си казваше:

– Исках да направя добро, а птичето се спомина. Сега никога няма да мога да обясня на враните, че не аз съм причинил смъртта на малкото.

Един орнитолог чу за случая. Той съчувстваше на Тодор но не можеше да му помогне. Когато младежът му разказа историята си, орнитологът само вдигна рамене и каза:

– Известно е, че враните имат добра памет. Няма начин, чрез който да ги накараш да те оставят на мира в най-близко бъдеще.