Изправяйки мощната си снага сред ливадата, той отново се готвеше да коси. Мелодичният звън на точилото предвещаваше падането на множество нежни стъбла, на които сега се полюляваха красиви и прекрасни цветове.

Колко очарователни изглеждаха те в ранното утро, а само след час лежаха изсъхнали в редици.

Така е и в нашият човешки живот. Ние изглеждаме бодри и напети до появата на косата на страданието, ножицата на измамените надежди и сърпа на смъртта.

Не се лъжете, няма друг начин, чрез който може да се получи нежна покоряваща зеленина, освен с помощта на косата, която усилено се размахва от здравите мъжки ръце на косача.

Ние не бихме могли да станем нежни, съчувствителни и милостиви, ако през нас не мине Божията коса.

Когато се окоси тревата и там зацарува пустота, идва времето на дъждовете. От влагата им отново надигат глава цветя и тревички, но тяхната красота е още по-очарователна и изящна. Стройността и грациозността им изобщо не може да се сравни с това, което бе преди.

Ако днес те покоси косата на Царя, не се страхувай, скоро ще последват благодатни дъждове. Чрез тях ще бъдеш обновен.

Изпълнен с любов, изразяващ радост и откликващ на всичко със спокойствие и мир в сърцето, ще привличаш нови люде за Божието царство.

Живееше някога един художник. Нека го наречем Милен. Рисуваше картините си вдъхновено, влагайки всичко от себе си.

Ще попитате:

– С какво се е отличавал толкова от другите, че го споменаваш?

Не можеше да се отрече, че има дарба. Той изписваше прекрасни образи на платната си, но …

Милен притежаваше тайната за приготвянето на невероятно червена боя. Никой от другите художници, не можеше да я имитира.

Какво ли не правеха колегите на Милен, за да открият тази тайна, но всичко бе напразно.

Тази мистерия си отиде с него.

Когато Милен умря, приятелите му откриха дългогодишна рана близо до сърцето му.

– Странно, той никога не се е оплаквал от това, че има някакво нараняване, – отбеляза един от тях.

– Раната не е заздравяла, – обади се друг.

– Навярно не ѝ е обърнал внимание, – предположи трети.

Четвъртият от групата се бе замислил сериозно. Изведнъж вдигна глава и разбули тайната, която ги бе измъчвала през всичките изминали години:

– Мисля, че това е източникът на неподражаемият нюанс в червено, недостигнат от никой друг в картините му.

Не се извършва нито един подвиг, не се достига нито едно голямо постижение и не може да се направи нищо ценно в този свят, без знанието за това, каква е цената на пролятата кръв.

Милена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.

Павел гледаше залязващото слънце. Той бе омаян от преливащите във хармония краски. Пленен от картината, която се разкриваше пред очите му, си каза:

– Никога до се сега не съм си мислил за Бог като художник, а това, което виждам сега или при изгрева е повече от прекрасно. Един с друг изгревите и залезите не си приличат.

Преливащи багри в розово и злато бавно оцветяваха небето. Лек ветрец нашепваше тихо в клоните на дърветата.

Листата бяха променили цветовете си. От зелени се бяха превърнаха в искрящо жълти и пурпурно червени.

Беше есен. Пейзажът представляваше пъстра плетеница от красиви, меки и светли тонове.

– Да, Бог е наистина художник, – възкликна Павел. – Той е Най-великият Художник и Творец на всички времена.

Сърцето на Павел преливаше от радост и любов. Кой може да остане безразличен пред такава величествена картина.

– Като си помисля, – задълбочи се в мислите си Павел, – не само природата е Божие творение. Всеки от нас е един красив шедьовър. И не е просто образец, а творение, за което Бог има съвършен план.

Павел се загледа в последните губещи се светли лъчи и се запита:

– Какъв ли е плана Му за мен?

А после се усмихна и сам си отговори:

– Да върша добро. Не се съмнявам, че Бог има специална задача за мен, в чийто зародиш се намира моето призвание.

Нощта бързаше да заеме мястото си, като нахално и нагло гонеше пред себе си измореният и изтощен ден. По това време Таня обичаше да се обажда на майка си.

Момичето вече трета година бе студентка в големия град, но връзката с майка ѝ бе доста силна. За това тя често звънеше по телефона и двете разговаряха надълго и широко.

– Днес Тодор постоянно ми досаждаше, – оплака се Таня на майка си. – Само дърдореше и не млъкваше през цялото време.

– Защо се учудваш на това? – бързо реагира майката. – Обикновено такива хора действат така, с цел да се покажат, да се изтъкнат, искайки да ги забележат.

Нещо трепна в Таня и тя гузно добави:

– Нали и аз често те отегчавам и притеснявам, с моите безкрайни приказки по телефона. Но аз съвсем не се изтъквам по тоя начин….

– Е, ти го правиш, за да ти се обърне внимание, – пошегува се майката.

Тези думи докоснаха болното място на Таня. По-късно след като приключи разговора с майка си, огорчението сви гнездо в сърцето на девойката.

„Навирам се и смущавам майка си, – помисли си Таня.  – Навярно ѝ е писнало от моите обаждания“.

Два дена Таня мълчеше.

„Е, може би има повече часове или е заангажирана в други мероприятия, – помисли си майката на Таня. – По-добре да не я притеснявам“.

На третия ден Таня звънна:

– Здравей, мамо! Добре ли си? Извинявай, аз малко ти се бях поразсърдила …..

– За какво? – изненада се майката.

– Нали каза, че ти се обаждам, защото търся внимание и аз се огорчих. Мислех си, че само те безпокоя и тормозя с моите приказки. Един вид не те оставям намира.

– Как можеш да си помислиш такова нещо?

– Е, случиха ми се и други неща през този ден и в такива моменти започвам да си мисля какво ли не.

– Нима не разбра, че аз само се пошегувах?

– Знаеш ли, когато казах на Кирил, едно момче от нашия курс, че съм ти се разсърдила, той само поклати глава и каза: „Женски работи“.  Тогава се засмях и разбрах колко глупаво е било всичко.

– Съжалявам, че си се чувствала така, – тъжно каза майката. – Човек със теб дори не може да се пошегува.

– Не ти се сърдя и те моля да ми простиш, – умолително прозвуча гласа на Таня по телефона.

– И ти ми прости, – нежно добави майката, – нямах престава, че тогава си имала по- тежки моменти и шегата ми е била неуместна.

Най-накрая двете се разбраха. Мирът и радостта от общението между тях се възстановиха отново.