В катедралата цареше трескаво вълнение. Жените си вееха пред лицата с каквото намерят и шепнаха възбудено, а мъжете пристъпваха от крак на крак от нетърпение. Всички очакваха с безпокойство проповедника. За него бяха чували, че докато проповядвал ставали чудеса.

Свещеникът застана на амвона. В очите му блестеше увереност. Стисна здраво краищата на амвона и каза:

– Нашата проповед днес ще бъде върху двадесета глава от Книгата на Йеремия.

Гласът му бе силен и отекващ, но изненадващо носов и пронизителен. Свещеникът поклати тъжно глава и сведе лицето си, сякаш бе засрамен.

– Аз станах за присмех цял ден, всички се подиграват с мене, защото словото Господно ми става причина за позор и присмех., – той вдигна лице нагоре, сякаш се взираше право в Бога. – Неговото слово стана в сърцето ми като пламнал огън, затворен в костите ми. Уморявам се да го задържам,  …. но не мога.

Свещеникът погледна към хората.

– Въпреки, че ми се присмивате не мога да крия повече Божието Слово. Думите Му така ярко пламтят в мен, че ако не заговоря, ще изгоря в огъня им. Чуйте Господното слово и добре си помислете. Този град е станал свърталище на крадци, разврат и кръвопролития. Идват страшни времена и вие ще бъдете бедни и окаяни.

Гласът му стана по-дълбок и набра сила. Въздухът трепереше от смайващите му изобличение.

– О, вие прелюбодейци, содомити и развратници! Децата ви жестоко ще бъдат наказани. Ще ги влачат по улиците и ще ги смазват от бой, но Бог ще остане глух за жалостивите им стонове.

В храма повечето се разхлипаха. Мъже и жени заровили лица в дланите си ридаеха.

Една от жените разгневена, вдигна глава и извика:

– Как смее! Бог чува плача на невинните чада! Как може да изрече такива ужасни думи?

Гласът ѝ бе заглушен от стоновете край нея. Един мъж я побутна с лакът и ѝ каза:

– Госпожо, не предизвиквайте допълнително гнева на Бога – и смирено наведе глава.

– О, Боже, – извика още по-силно свещеникът.

Той притисна лице до събраните си длани. Силно се разрида. След това вдигна обляното си със сълзи лице към небето и заговори:

– Аз съм само един смирен свещеник. Не съм молил за твоето благоволение. Не жадувам да ми пращаш видения. Покорно се подчинявам на волята ти. В Твое име желая да претърпя страданията на Йеремия.

Свещеникът устреми поглед към хората и гласът му внезапно омекна:

– Плача неутешимо също като вас …. за децата. Ридая за бедствията, които ни очакват. Колко дълго още ще грешим? Колко дълго ще обиждаме Бога,  преди да изсипе върху нас справедливия си гняв? Като любящ баща, Той досега въздържа десницата си. Но ако чедата му продължават да живеят в грях, за тяхно добро Бог ще въздаде тежко наказание.

Свещеникът се обърна към жените:

– Вижте се жени. Вие с вашите блестящите накити увиснали на вратовете ви и обеците на ушите ви. Ако само една от вас се разкае за суетата си, колко бедни биха се нахранили. Вижте кадифето, броката, коприната и всичко, което краси телата ви. Ако се облечете по-просто за да угодите на Бога, колко много можете да спасите от глад.

Изобличението на свещеникът не подмина и мъжете.

– А вие, мъже, с вашата ненаситност и пиянство. Ако останете само в обятията на съпругите си Божието царство ще се умножи. Ако дадете пари на бедните, никой в този град няма да гладува. Откажете се от алкохола, така няма да има дразги и побоища. Оставете земните богатства и търсете Божията милост.

Свещеникът наведе глава и започна да се моли:

– Велики Боже, отвърни сърцата ни от греха и ги обърни към Теб. Пощади ни от мъките, които чакат онези, които не следват твоите закони.

Тук там се чуваха още стонове и плач. Хората се молеха и покайваха за греховете си, очаквайки Божията милост да се излее върху тях.

За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.

Да се молиш само по написани молитви е все едно да говориш на чужд език чрез така наречените разговорници. Трябва да търсим свои думи за молитвата.

Това лесно става, когато ни връхлети мъка или болката на наш приятел, защото тогава спонтанно викаме: „Помогни, Господи! Спаси го! Утеши изнемощялата му от мъка душа!“

Молитвата се ражда в любов. Това е цялата ѝ тайна и нейното обяснение. Можеш цял ден да казваш безброй думи на Бога, но ако те не са изпълнени с любов и не съдържат в себе си скръб за хората означава, че ти все още не си започнал да се молиш. Така можеш и да не започнеш до края на земния си живот.

„Да обикнем скръбта, за да придобием Бога“. Скръбта е чашата, която Христос ни поднася и с тази чаша ние се приобщаваме към молитвата.

Извън скръбта за хората имаме не молитва, а изпълняване на ритуал. И той е добър и необходим, ако е средство за събуждане и насочване на човека към целта.

Не трябва да очакваме някакво особено „молитвено“ настроение, за да започнем да се молим.

Представете си, човек седи на брега и лови риба. Всичко е тихо и благополучно, плувката се полюшва на водата, но човекът не знае, че отдолу няма кукичка.

В такава благополучна плувка се превръща молитвата ни понякога. Само на кукичката на страданието се хваща любовта.

„Непрестанно се молете“. Само молитвата на сърцето може да бъде непрестанна. Умът се уморява, но сърцето и в съня бодърствува.

За нас най-важното в молитвата е нейната искреност.

Една монахиня казваше:

– Не съм достатъчно усърдна монахиня. Седя в отделна килия и се моля, но я иди сред тълпата в света, както живеят всички останали и тогава се моли и се спасявай.

Християнството  е нужно да се проявява сред тълпата.

Притъмняваше. На запад се издигаше облият купол на катедралата, изпъкващ на тъмни хоризонт, който пламтеше в червено, което постепенно избледняваше към виолетово и сиво. В тази част от деня минувачите намаляваха.

Заникът бавно гаснеше като преливаше в различни цветове и форми, някак тайнствено. Кола пресече площада и спря. От нея слезе млада жена. Здрачът обагряше бялата ѝ кожата в гълъбово, а очите и косите ѝ тънеха в мрак.

Носът ѝ бе прав и дълъг. Челото ѝ бе широко и необичайно високо. Брадичката ѝ бе заострена, но челюстите и бузите ѝ бяха изискано оформени.

Тя бе много красива, но здрача омекотяваше формите ѝ. Придаваше ѝ някакви призрачни черти. Сякаш се топеше във въздуха. Не можеше да се разбере къде са сенките и от къде започва тя.

В очите ѝ имаше прикрита радост. Те криеха някаква тайна. Усмивката ѝ изразяваше намек за прикрити кроежи.

Походката ѝ бе решителна. А начина, по който се оглеждаше говореше за тайнственост и загадъчност. На оскъдната светлина от време на време се забелязваше проблясък на страх в очите ѝ.

Тя побърза до страничната врата на близката сграда и настойчиво почука, а след това се отдръпна в сенките. Вратата се отвори със скърцане. Погледа ѝ веднага се насочи към отворената порта.

Там стоеше мъж. Тялото му изцяло бе скрито в сенките. Тя го погледна и засия. Мъжът протегна ръце към нея. Двамата се забързаха един към друг и вплетоха телата си.

Последните лъчи на деня обгърнаха двойката. Те изглеждаха като едно цяло. Воала на любовта бе обгърнал сърцата им и те се радваха един на друг.

Бай Кольо седеше под ореха и говореше на група млади момчета, които го слушаха със зяпнала уста. Това се случваше почти всеки ден. Старецът беше сладкодумен, но и младежите имаха какво да научат от него.

– Трябва да разберем и приемем, че християнството не е някакво разумно социално учение, което може да разреши проблемите на човешкото съвместно съществуване.

– А може ли да се приеме, че е като хуманизма? – попита един от младежите.

– Според Христос, – каза бай Кольо, – то “ не е мир, а меч“. То зове към преодоляване не на социалната несправедливост, а към човешката природа, за да бъде тя преобразявана в Божествена, а това става само с помощта на Божията благодат.

– А ако човек отрече Голгота и тесния път? – запремига плахо Марко.

– Тогава се отрича християнството и неговата висша цел, – поклати глава бай Кольо.

– А до какво води изопаченото християнство? – попита Младен.

– До безброй човешки групировки, които умуват над разрешването на социалните конфликти, – отговори бай Кольо.

– Някой е казал, че животът е съвкупност от сили, които се съпротивлява срещу смъртта. Това вярно ли е? – попита Пламен.

– Всеки грях е действие отслабващо тази съпротива, – каза бай Кольо. – Това е нож в гърба на живота. Предателство спрямо него. Ето защо, когато животът на човек е изпълнен със грях, в сърцето му има горчилка. Единствения път да се освободи от тази горчилка е покаянието.

Наближаваше края на деня и всички тръгнаха към домовете си. Бай Кольо гледаше след момчетата и се молеше в душата си: „Господи, помогни им да намерят правилния път. Срещни ги, Боже!“