Слънцето ярко грееше, но лъчите му не топлеха вече така, но това не пречеше на двамата приятели Стамат и Нено да се разхождат в близкия парк. Разговорът им бе придобил доста сериозна насока. Ето чуйте сами.

– Какъв е смисълът на живота ти? – попита Стамат.

– Божият Дух придава смисъл на живота ми. Той ме употребява за фундаментални цели, както е употребил Синът Си за нашето спасение, – каза уверено Нено.

– Търсил ли си онова велико за теб, за което можеш да кажеш: „Бог ме призова за това и това…“?

– Ако търся това, спирам Бог да ме употреби по този начин, както Той иска.

– Но ако ме интересуват само собствените амбиции и мен самия, това лошо ли е?

– Това зависи от гледната точка, – засмя се Нено, – но ако наистина търсиш само това, ти няма да разбереш, от какво точно се интересува Бог. Съветвам те да загубиш интересът към себе си и да позволиш на Бог да те въвлече в своите глобални планове.

– Това означава да тръгна по Господния път, – замисли се сериозно Стамат.

– Ако тръгнеш след Него, ти няма да знаеш къде отиваш, но ще си спокоен и уверен в действията си.

– Нима наистина  Бог дава смисъл и цел в живота? – съмнението взе връх у Стамат.

– Той най-добре знае къде най-добре ще паснеш. Необходимо е само да му се довериш. и да не казваш: „Господи ще направя всичко , което искаш, но само не това….“

– Виж колко интересно се получава, ако сам се боря за това, което смятам, че ми е необходимо, трябва да положа прекалено много усилие, а може и изобщо да не го постигна.

– Но ако последваш Бога, в Неговите намерения, – бързо се намеси Нено, – ще видиш колко леко ще постигаш това, което правиш.

– Това означава напълно да му се доверя и да вярвам в Неговата благост?!

– Да така е.

– Да, но в мен има едно малко „ъгълче“, където се чувствам топло и уютно. От там Бог трудно би ме отскубнал, защото се страхувам нещо да не ме притесни или безпокои, измъчи или да ме накара да страдам.

– Довери Му се и сам ще се убедиш.

Можем да станем християни само веднъж в живота си, когато се покаем за извършените грехове и повярваме, че Христос е изработил нашето спасение.

Но да бъдеш християнин е ежедневна и непрестанна задача. Това е непрекъснато действие на покаяние и вяра, процес на превръщане от греха към нов живот в Христос чрез силата на Светия Дух.

Макар че вече сме се обърнали и Бог вече живее в нас, нашата стара природа е все още жива и „рита“.
Истинските ни желания все още се опитват да поставят нашето аз над Христос.

Не е лесно да подчиним желанията си на волята на Христос, но когато успеем, ние чувстваме огромно облекчение, защото вместо постоянно напрежение и безпокойство, ние намираме хармония с Бога.

Когато дойдеш при Христос, не обръщай внимание на чувствата. Не те спасяват чувствата, а Христос. Чувствата идват и си отиват, но Христос остава до века.

Значение има само факта„ че Исус Христос умря за твоите грехове и възкръсна. Ако Му посветиш живота си, ти получаваш от Него прощение на греховете си и спасение.

В Библията се казва: „Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му. Който има Сина, има тоя живот“.

Бог ви е дал това обещание и Той няма да ви измами. Но чувствата могат да ви измамят. С тяхна помощ сатана може да ви убеди, че Бог ви е оставил или че сте загубили спасението си.

Но помнете какво е казано за сатана: „В него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своите си говори, защото е лъжец, и на лъжата баща“.

Много по-щастлив ще бъдеш, ако основаваш вярата си на Божиите истини, а не на чувствата.

Обикновено се смята, че жителите на западните държави, освободени от съветската армия от фашистите, са неизказано радостни от спасението им от хитлеристите. Но такива ярки настроения не са царували навсякъде.

Според спомените на поета фронтовак Дейвид Самойлов, в източната част на Полша жителите гледали съветските войници с „предпазливост и полувраждебно“. При възможност се стараели да се обогатят от красноармейците.

Съветските жени не ходели сами на улиците на полските градове, за да не се натъкнат на неприятности.

В Унгария местното население много често нанасяло на съветските военнослужещи коварни удари в гръб.

Както си спомня ветеранът от Великата Отечествена война поетът Борис Слуцкий съветските пияните войници и офицери унгарските селяни ги отмъквали един по един и ги удавяли в силажните ями.

Тя бяха дружно семейство и рядко възникваха конфликти в този дом.

Силвия, вечно загрижената  и търпелива майка отглеждаше редки растения. Ваня, вече поотрасналата ѝ дъщеря се грижеше за аквариум. Татко Тони си имаше чудесна кола около, която постоянно се въртеше. Или бе под нея или я чистеше отгоре.

Но всички си имаха Шаро. Куче, което не трябваше да се оставя само с бонбони, защото ….

Един ден от съседната стая Силвия и Ваня дочуха нещо от рода на :

– Бух, цоп, тряс….

Двете влетяха в стаята едновременно. И какво да видят.

– Моят двуметров тропичен фикус, – извика отчаяно Силвия.

– Е, поне не е счупен, – опита се да я успокои дъщеря ѝ. – И това съвсем не е малко. Шаро навярно се е уплашил от падането му.

– Но той самият го е бутнал, – негодуваше Силвия. – и пръста от саксията е разсипал на килима.

– Оле, виж Шаро е изпил водата от аквариума, – на свой ред нададе вой Ваня. – Горките ми костенурки и охлюви, погледни къде са отишли.

Животните се бяха скрили под дивана търсейки спасение от тази страшна бъркотия, която успя да „натвори“ Шаро.

А сред всичкото това безобразие седеше песът. С невинен вид, махайки опашка сякаш казваше:

„О, стопанке, то само падна. Честна дума, не съм го докосвал“.

На Силвия всичко стана съвсем ясно. Тя знаеше какво се бе случило  в стаята.

– Виж му лапите и съда с водата, – отбеляза Силвия. – Явно се е опитал да се качи в шкафа, където бях оставила бонбоните, подпрял се е на фикуса и ……сега имаме тази зашеметяваща бъркотия.

„Ако този едър фикус бе по стабилен, – мислеше си Шаро, – нямаше да забележат, че съм взел бонбони от шкафа“.

Когато фикусът бе отново изправен, земята бе събрана от килима, аквариума отново бе напълнен с вода и обитателите му прибрани в него, остана един основен въпрос , който измъчваше Шаро:

„Къде ли са скрили сега бонбоните?“