Тази зима беше небивала досега. Тя не приличаше на никоя друга до момента. Студът бе сковал всичко. 27 градуса под нулата.

Хората се разтревожиха и завайкаха:

– Дано не се случи най-лошото! Ами ако замръзнат нивите?!

Капчуците закапаха едва през март и потекоха потоци води. Всичко се съживи. Дебелият слой сняг бе запазил посивите и хората си отдъхнаха от наслоилото се напрежение.

В началото на април зимата отново се върна с нова сила. Заваля сняг и радостта помръкна. Неочакваната промяна на времето разтревожи хората отново. Освен снега забушуваха и незапомнени бури.

Но когато снегът се стопи отново, хората станаха свидетели на чудо. Нивите им не бяха толкова много пострадали.

Людете се усмихнаха и си казаха:

– Бог дал, Бог взел. Каквото за другите, това и за нас!

Но де такъв късмет особено за сиромасите?

След студената и продължителна зима настана суша. Нивите не измръзнаха, но не можаха да израснат и да налеят добър клас. Как щеше да се жъне?

Но това не беше края.

Един ден тресна гръм. Голям тежък облак започна да се издига над къра. Над земята притъмня. От запад се появи огромна сиво-черна маса облаци.

Вятърът завъртя в игрив танц прахоляк, тръни и каквото намери. Гръмотевиците затрещяха бързо една след друга като картечница Те разтърсиха земята със страшната си сила. Ослепителни светкавици раздраха небето. Слънцето се уплаши и се скри зад облаците.

Разтърсващ гръм разкъса облаците. Падна мълния. Рукна пороен дъжд.

– Слава Богу, – благославяше дядо Петър, който бе коленичил на прага с високо вдигнати ръце нагоре.

Колко много значеше този дъжд за жадната земя.

Изведнъж се изви силен вятър. Клоните на дърветата започнаха да се превиват до земята. От пръстта започнаха да отскачат големи ледени топчета.

Потекоха мътни води по улиците. Дворовете побеляха от града. След това отново плисна проливен дъжд, който постепенно премина в тиха, напоителна влага. Захладня. Въздухът се освежи.

Листата на растенията бяха разкъсани и разхвърляни по земята като ненужни. Недораслите жита бяха смазани.

Хората се отчаяха. Безизходицата закрещя в сърцата им:

– От къде ще се намери брашно за хляб и храна за добитъка?!

Слънцето отново напомни за себе си с топлите си лъчи. През дългите дъждовни дни, хората се бяха скрили по домовете си, очаквайки по-хубаво време.

Дядо Петко и приятелят му Станчо бяха връстници. Стоплеше ли се времето, двамата използваха всяка минута да бъдат навън.

Сега се бяха подслонили под дебелата сянка на един орех и си бъбреха.

– Изобилието и процъфтяването не са обогатили света така, както изпитанията и трудностите, – отбеляза Петко.

– Не си ли забелязал, че страданията и теготите са ставали не веднъж причина за създаването на прекрасни песни, трогателни стихове, вълнуващи книги и вдъхновяващи биографии? – попита Станчо.

–  Но когато сме изпълнени със скръб и сърцето ни е измъчено от съмнения, много трудно е да се мисли за възвишената цел на страданието, – поклати глава Петко.

– Така е, – съгласи се Станчо, – в момент на болка е трудно да мислиш за нещо друго, освен за собственото си страдание.

– Нашата голяма дъщеря се ожени в чужбина – сподели Петко –  и ние с жена ми често ходим лятно време при нея на гости. Там изкачваме алпийските склонове по въжена линия.

– Навярно е много красиво да се гледа от лифта? – подметна Станчо.

– Гледката е възхитителна, – каза възторжено Петко. – Под нас изплуват чудесни килими от цветя с неземна красота.

– Да, но след няколко месеца всички тези цветя се погребват под дебел слой сняг, – засмя се Станчо.

– Но нали именно снегът им помага да израснат отново, – бурно реагира Петко, – защото тези бели кристалчета напоява земята с вода и запазва кълновете им от зимните виелици.

– Забележи, нашите бремена приличат на този сняг, – философски отсъди Станчо. – До идването на пролетта, цветята запазват красотата си под снега.

Странни старци, още е лято, а те говорят вече за сняг….

Който има уши нека слуша, но и да поразсъждава малко.

Заваля, най-после заваля дългоочакваният сняг. Той се стелеше по земята и покриваше всичко с бялата си пелена.

Петър вървеше с майка си, Светла Атанасова, която бе учителка в местното училище. И двамата се радваха на снега.

Изведнъж Петър свъси вежди и внимателно се заслуша.

– Мамо, защо скърца снегът?

Майка му го погледна  и се усмихна.

– Ето чуй сама, – погледна към добре обутите си крака Петър, – снегът наистина скърца.

– Това се получава, при счупване на снежинките, – каза майката.

– Но те са толкова малки, – Петър погледна учудено. – Как могат да издават толкова силен звук?

– Когато снежинките падат на земята, те не се нареждат плътно, – поясни майката. – Между тях остава пространство, което се изпълва с въздух.

Петър слушаше с ококорени очи. Внимателно се вгледа в навалелия сняг, но съвсем не можеше да различи отделните снежинки, нито разстоянията между тях, за които говореше майка му.

– Когато стъпваме на снега, – продължи обясненията си Светла, – ние притискаме милиони снежинки и ги уплътняваме.

– А какво става с въздухът между тях? – попита нетърпеливо Петър.

– Въздухът се отделя, а снежинките при докосването си се чупят.

– О, колко жалко! Те са толкова красиви, – въздъхна печално Петър, като си представи моделите снежинки от хартия, които скоро правеха в училище.

– А ти знаеш ли, че при различна температура на въздуха, снегът скърца по различен начин? – попита Светла.

– Наистина ли? – изненада се Петър.

– Когато студът не е толкова голям, – започна да обяснява майката, – снежинките се покриват с тънък слой незамръзнала вода.

– Колко трябва да е температурата на въздуха, за да се образува такъв слой вода? – попита Петър.

– При температура около -10 ° C, дебелината на слоя е само един молекулен слой, а при при -1 ° C е стотици пъти по-голяма. Тази невидима за очите ни вода заглушава звука при счупването на снежинките.

След като Петър чу това обяснение, заключи:

– Тогава ние няма да чуваме скърцане под краката си.

– Да, така е, – съгласи се майка му. – За това чуваме този звук само, когато времето е много студено.

Феноменът в растителният свят получил името „цветен сандвич“, всъщност е гнездо на пчели.

Такива гнезда могат да правят само представители на доста рядък вид пчели – Osmia avosetta.

Вътрешният дизайн на това жилище е много сложен.

Това е триетажна конструкция състояща се от слой тънки цветни листенца отвън, след това слой кал, а следващия слой е от венчелишчета, застилащи гнездото отвътре.

Преди няколко години на мода излезе един нов начин за украсяване стените на града.

За разлика от традиционните кутии с боя спрей, това не вреди на озоновия слой или на земята, нито на чистотата на ръката на художника.

Всичко е направено с помощта на мъх и няколко хранителни продукта, които могат да се намерят във всяка кухня.

Въпреки че графитите от мъх все още не могат да се наричат масово изкуство, майсторите на графити от мъх, така се нарича това течение, вече създават относително разпознаваеми произведения.