Марина Петрова се прибираше  в къщи. Въпреки, че бе февруари, грееше слънце и дори вятър нямаше.

Изведнъж тя чу, че някой плаче. Огледа се и видя едно момиченце да хлипа тихичко до едно дърво.

Когато Марина приближи детето, веднага го позна. Това беше Таня. Тя живееше с родителите си в нейния вход.

„Май беше петокласничка, – помисли си Марина.- Няма значение. Какво ли е разтревожило детето?“

– Таня, какво се е случило? – попита Марина. – Да не те е нагрубил някой или лошо да се е отнесъл с теб?

Момичето вдигна изпълнените си със сълзи очи и тъжно каза:

– Аз не съм нужна на никой! Защо да живея тогава?

Марина не на шега се изплаши. Та това беше дете. Какви страшни мисли се въртяха в главата му.

– Но какво се е случило? Защо си толкова разстроена?

Таня се успокои и започна да разказва:

– Нали знаете, че в училище близо до входа се поставя огромна пощенска кутия. Там всички пуска своите валентинки. В края на деня кутията се отваря, а валентинките се разнасят по класовете, – тук гласът на момичето замря и очите ѝ му се напълниха отново със сълзи. – Всеки се радва, когато получи валентинка, гордее се с нея…….И аз искам да бъда любима на някого ….

И Таня отново се разплака.

Марина прегърна детето и се опита да го успокои:

– А може би там, на дъното на кутията има още валентинки, които ще раздадат утре.

Таня  изгледа иронично Петрова:

– Та и вие знаете …… втори път кутията не се отваря.

Петрова изпрати Таня до вратата на апартамента и се усмихна:

– Утре ще видим, възможно е наистина да е останало нещо на дъното и да не са го забелязали.

Таня надигна рамене и се прибра.

Марина бързо хукна към магазините. Накупи 50, а може да бяха и повече, валентинки и се прибра.

Не посмя да накара синовете си или мъжът ѝ да ги попълнят, защото можеха да я издадат и да помрачат радостта, която бе намислила да достави.

След това седна и написа валентинки не само за Таня, но и за други деца, които вероятно не бяха получили нищо.

На другия ден в коридорите бе настъпило оживление. Таня притискаше до гърдите си получените валентинки и крещеше от радост. Други край нея, които също не бяха получили вчерашния ден нищо, с интерес оглеждаха валентинките си, а по лицата им грееха усмивки.

А колко много деца и младежи в други училища не бяха получили потвърждение, че са обичани….

– Къде отиде Любовта? – попита малкото Щастие своя баща.

– Тя умира, – отговорил бащата. – Хората, синко, не ценят това, което имат. Просто не умеят да обичат.

Малкото Щастие се замисли.

– Когато порасна , ще започна да помагам на хората.

Минали години. Щастието пораснало и станало голямо. То помнело за своето обещание и с всички сили се стараело да помогне на хората, но хората изобщо не го чували.

Постепенно щастието от голямо се превърнало в малко и започнало да закърнява. То започнало да се страхува, че съвсем ще изчезне.

И тръгнало на дълъг път, за да открие лекарство за своя недъг.

Щастието дълго вървяло, но никого не срещнало по пътя си. Станало му лошо и то спряло да си отдъхне. Избрало едно разперило клоните си дърво и задремало. В просъница чуло приближаващи се стъпки.

Отворило очи и видяло, че по пътя вървяла грохнала старица, облечена в дрипи. Тя била боса и се подпирала на дървена тояга.

Щастието се втурнало към нея.

– Седнете. Сигурно сте много уморена. Трябва да си починете и да се подкрепите.

Краката на старицата се подкосили и тя рухнала на тревата. След като си починала малко, тя казала следното на Щастието:
– Обидно е да те смятат за грохнала, а аз съм още млада. Наричат ме Любов.

– Вие ли сте Любовта?! –  попитало поразено Щастието. – На мен са ми разказвали, че Любовта е най-прекрасното нещо на света.

Любовта внимателно го изгледала и попитала:

– А ти как се казваш?

– Щастие.

– Наистина ли? На мен също са ми казвали, че Щастието е прекрасно.

И тя измъкнала от своите парцали едно огледало. Щастието погледнало отражението си и се разридало. Любовта нежно го прегърнала.

– Какво са направили с нас тези зли хора? – изплакало Щастието.

– Няма нищо, – казала Любовта. – Ако ние сме заедно и си помагаме, бързо ще станем млади и красиви.

Там под зеленото дърво Любовта и Щастието сключили съюз и решили никога да не се разделят.

От тогава, ако си тръгне Любовта от някъде, заедно с нея си излиза и Щастието. Те не могат да съществуват отделно, но хората и до сега не могат да разберат това.

Домашните животни могат да окажат сериозно влияние в юношеството. Тогава детето се намира в противоречие с околните и няма с кого да обсъди своите проблеми.

В този случай домашните животни могат да станат за него верни слушатели, с които юношата може да сподели болезнените неща, които го съпътстват в ежедневието.

Не казвам, че родителите не трябва да търсят контакт, за да се разреди напрежението в децата им, но наличието на куче или коте в дома би помогнало в тази насока.

Съществуването на представител на фауната в трудната юношеска възраст, може да стане обединяващ фактор в семейството.

Ако родител и подрастващият му син или дъщеря имат общо хоби в дома, това ще смекчи напрежението на взаимоотношенията в семейството. Ще послужи като сигнал за свършване на войната между родители и деца.

Николо Тарталя е известен в света с това, че пръв е намерил начин как да изчислява корените на кубично уравнение. Едно от неговите хобита е било да измисля разнообразни логически задачи.
Днес ви предлагам една от тях.

Преди смъртта си един човек оставил завещание, според което 17 коня трябвало да се поделят между тримата му синове в отношение: 1/2:1/3:1/9.
Как е било изпълнено завещанието?

Вероятно ще приложите уравнение, но Николо е живял във съвсем друго време и е разсъждавал преди  всичко логически.

Да, отговорът е два, шест и девет коня, но интересното е решението на Тарталя.

Как мислите, какъв начин е предложил той?

Днес всеки от нас знае повече по математика от Николо и за това ще ви бъде трудно да разсъждавате логически като него, но все пак опитайте.

Отговор: Ако се прибави още един кон, общия брой на животните ще стане 18. Ако се изчислят пропорциите спрямо 18, се получава точно число за дела на всеки от синовете. При това един от конете ще се окаже излишен.