Доктор Андреева отдавна работеше в малка болница почти накрая на града. Вчера в края на работния ден докараха възрастен мъж. От анамнезата му тя разбра, че мъжът живее сам.
Той стоеше отпуснат. От него се усещаше мирис на застоял пушек. Беше напълно безразличен към околните.
От картона му в архива Андреева разбра, че е болен от 5 години. Правена му е операция, но след нея не се е появявал на контролни прегледи.
На другия ден в в болницата дойде мъж на средна възраст и попита:
– Вчера при вас постъпил ли е на лечение Стоян Харитонов?
Изпратиха го да попита в служебната стая.
– Вчера го докараха, – обади се Андреева. – В шеста стая е. Вие роднина ли сте му?
Мъжът въздъхна, заби поглед в пода и каза:
– Син.
– Да ви заведа при него?
– Не, не е нужно. Кажете ми, какво трябва да му донеса?
– Нещо, – вдигна рамене лекарката, – което обича.
– А какво обича?
– Не зная. Мислех, че вие ще ми кажете.
– Той не живееше с нас. Преди 30 години се разведоха с майка.
– Ако искате ще дойда с вас до стаята му, – предложи лекарката.
– Не, не мога.
– Защо?
– Мразя го. Заради майка дойдох, тя ме помоли.
– Обидил ли ви е с нещо?
– Не помня. Пиеше много. Помня, … как мама много плачеше.
Синът идваше всеки ден, в точно определено време, като по часовник. Сядаше в коридора на болницата, стискаше ръце и гледаше в една точка. Понякога, ставаше, отиваше до прозореца и гледаше дълго време към улицата.
Питаше за състоянието на баща си, донасяше плодове и памперси, и си отиваше, за да дойде  на другия ден пак.
Това продължи почти месец. Когато Стоян Харитонов почина, от болницата позвъниха на оставения телефонен номер от сина му. След половин час синът дойде. Попита само:
– Какво трябва да направя и къде да отида?
– Почакайте, докато приготвим епикризата му.
Той дойде до затворената врата на стаята, където лежеше баща му. Погледна въпросително към Андреева. Тя мълчаливо кимна с глава.
Синът постоя малко без да продума ….. натисна дръжката на вратата и влезе…..

Денят беше слънчев, но някаква болка и мъка тежеше въз въздуха, които не вещаеха нищо добро за разходка. От вън се чуваха крясъци, викове, ругатни и стенания. Всички се натрупана на прозореца. Това, което видяха ги смрази. На площада отпред се виждаше голяма група от хора, обкръжена от въоръжени, които ги блъскаха едни в други. Между тях имаше жени, възрастни хора, но не и деца. Имаше мъже, който яростно избитваха насочените дула на наобиколилите ги и нещо крещяха, но следваше удар и съпротивилият се мъж падаше на земята.

Изведнъж се чу мощен залп. Площадът се покри с трупове на хора. От тях потече море от кръв. Същинска касапница.

По стълбите тичаха уплашени хора. Викаха и крещяха обезумели:

– Идват! Ще ни убият!…Бягайте….

Бравата на вратата се размърда и в стаята влетя уплашен мъж. Той огледа хората в стаята и задъхвайки се започна да обяснява:

– Влизат навсякъде,….. изкарват хората навън и ги разстрелват. Не знам какви са, но където и да влязат …… търсят само пластмасови топчета, събират ги в чували и ги изнасят.

– Трябва да затъмним прозорците и да залостим добре вратата, – предложи Симо, след като хората в стаята се съвзеха от чутото.

– Залостените врати едва ли ще ги спрат, – каза с тъжна усмивка новодошлия. – Те са като лавина, след която остават само трупове и изтърбушени домове.

– И все пак да опитаме, – обади се Рената, – не можем да стоим със скръстени ръце.

Хората в стаята се задвижиха с някаква затаена надежда, че това ще ги отмине. Някой пусна резето на вратата и превъртя два пъти ключа на вратата. Другите започнаха да пускат щорите, а там където недостигаха, импровизираха с тежки и тъмни пердета, черна хартия и каквото имаха под ръка, за да затъмнят прозорците.

Веско и Елена се сетиха за една стая, която използваха за килер и се запътиха на там. Тази стая имаше по-малък прозорец, но решиха и него да затъмнят.  Намериха някакви избелели щори, но в случая щяха да им свършат работа. Закачиха ги на прозореца и въздъхнаха облекчено.

Странно, прозорецът беше затворен, но усетиха сякаш вятър надигна щората, която бяха току що поставили и пред тях изникнаха двама души с оръжие в ръцете. Те бяха в камуфлажно облекло. Веско реагира бързо. Удари изненадващо единият под брадичката, но и Елена не беше бездействала. Не знам от къде, но в ръцете ѝ се намери дъска, с която халоса другият натрапник. Едвали щяха да успеят, ако другите знаеха или бяха усетили, че вътре има хора.

Единият от нападателите беше жена. Тя дойде бързо на себе си и започна да се оглежда. Видя, че я бяха вързали здраво. Над главата ѝ стоеше девойка с дълга пусната коса, която я разглеждаше с любопитство.

– Защо преследвате хората и ги убивате? Кои сте вие? – попита Елена.

Жената прехапа разкървавената си устна и каза:

– Нас ни е създал Един. Ние сме хуманоидни роботи. Трябва да прочистим лошите хора и тези които не желаят да правят  добро.

– Това с насилие ли мислите да го постигнете? – намеси се Веско. – Вие убивате наред, как разбирате, кои са лоши и кои добри?

– Убиваме тези, които ни се противопоставят или не желаят да се поправят, – каза овързаният мъж, който беше дошъл в съзнание.

– Но това е нелепо, дори Исус Христос не е насилвал никого да вярва в Него, нито го е убивал, въпреки че е имал сила за това – каза Елена.

– А инквизицията, а кръстоносните походи, изгарянията на клада, …..? – каза жената.

– Но това е бил прекален фанатизъм и неразбиране на Бога, – каза Веско.

Вързаните само се засмяха.

– Казахте, че сте роботи, но от къде черпите енергия? – продължи с въпросите си Елена.

– За това събираме пластмасови топчета, – каза жената. – Когато ги погълнем, ние така сме устроени, при разтварянето им в тялото ни, се отделя енергия.

– Но тези топчета рано или късно ще свършат, – намеси се Веско.

– Ние от скоро сме създадени и използваме наличните ресурси, – започна да обяснява жената. – Този, който ни е направил ще създаде машина, която да прави такива топчета.

– И все пак това, което правите, мисля, че не е съвсем правилно, – разсъждаваше на глас Елена. – Насила нищо добро не се е постигало до сега. Унищожават се хора, но резултат няма. Ако човек не е убеден в нещата, които върши, той се превръща в марионетка, машина за изпълняване на заповеди ……..

Тя не успя да довърши. В стаята блесна силна светлина. Когато тя угасна, на пода лежаха два трупа на мъж и жена …..

Ана нахлу в стаята и започна да крещи на майка си:
– Майко, моля те, повече не се моли за мен!
– Но какво става? – попита уплашено майката.
Днес е неделя и ще има дискотека. Майката усети безпокойство в сърцето си. Приятелят на Ана бе криминолно проявен. Навярно бесовете са усетили, че майката иска да се помоли за дъщеря си и искат да лишат девойката от тази сигурна защита!
Ана започна да обяснява забързано:
– По химия изкарах двойка. Първоначално си помислих, че е случайно и тогава започнах да схващам. Когато си в къщи, при мен всичко е наред, но отидеш ли в църквата, започва се веднага. Скарах се с целия клас. Приятелят ми седи като дървен пред мен, нещо го възпира.
Ана изпитващо погледна майка си:
– Оня ден ходи ли на църква?
– Ходих.
– Аз получих двойка. Елена се увеси на Дидо, а Ирина обеща да ѝ извади очите.
Ана спря насред стаята и закрещя:
– Още една твоя молитва и ще разкъсам Библията ти с ръцете си!
– Но, мила, как може така? – с болка каза майката.
Ана избяга от стаята.
– Къде отиваш? – извика майка ѝ след нея.
– На дискотека. Не искам Радо да ме отхвърли пак!
– Но това може да е за добро? – каза майката.
– Не! – на лицето на Ана се появи страшна гримаса.
Останала сама, майката сколони глава.
„Може би не трябва да се моля така за нея, изглежда живота ѝ за това върви надолу с главата, – помисли си тя и се нахвърли на себе си. – Нима може това да се нарече живот? Това е кошмар, ако тя не спре, какво ще стане с нея?“
Майката застана на колене и започна да се моли за дъщеря си:
– Тръгна! Никаква молитва не може да помогне в това….
Но когато влезе в съседната стая, видя дъщеря си пребледняла да лежи на кревата, с кърпа на главата.
– Болна ли си? – засуети се майката край нея.
– Главата ми ще се пръсне…., – едва каза Ана.
Гласът ѝ беше слаб и безпомощен. Майката донеси хапчета и ги даде на дъщеря си. Ана ги взе и ги изпи покорно. Надигна се, за да отиде на дискотека, но със стон падна на възглавницата.
– Не, – прошепна Ана. – Нека там да става, каквото ще става, аз не мога…
На сутринта болката ѝ бе изчезнала и тя сама предложи на майка си да отиде за хляб. Отиде и се върна пребледняла.
Когато майка ѝ я видя загрижено я попита:
– Ана, какво ти е? Пак ли главата?
– На мен ми няма нищо, но Елена …
– Какво е станало?
– Ирина занесла сярна киселина в дискотеката и я плиснала в лицето на Елена. Дидо започнал да налага Ирина. Започнал се бой, не само с юмруци, влезли в действие бутилки и всичко, което попаднало под ръка им. Половината дискотека сега е в болницата. Представяш ли си какво щеше да стане с мен, ако бях там? Можеха и с нож да ме наръгат.
– Благодаря Ти, Господи! – прошепна майката.
Като я чу, Ана я изгледа подозрително и попита:
– Признай си, това твоя работа ли е?
– Не!
– Не бой се, – изплака Ана, – няма да ти скъсам Библията.
– Само Бог те е избавил от всичко това. Толкова се молих за теб ….
Ана стана и целуна майка си:
– Прости ми! И моля те, моли се за мен….
Ана постоя така за малко и добави:
– И по-често …..

Християните не трябва да ходят, да кършат ръце, и да питат какво трябва да правят в съвременния свят. Писанието казва, че при преследвания, гонения и войни, ние трябва да се държим здраво това, което ни е поверено, като знаем, че Исус Христос ще се върне с триумф, слава и величие.

Често, когато си лягам вечер, си мисля, че Христос може да дойде, преди да съм се събудила. Понякога, събуждайки се рано преди изгрев си мисля, че този ден е денят на Неговото идване.

Той все още не е дошъл, но Бог продължава да работи, а на това призовава и нас. В един свят, изпълнен с объркване и отчаяние, ние трябва да се молим и да направим всичко по силите си, за да се облекчим страданието на хората и да им кажем за любовта на Господа.

Нека животът ни бъде изпълнен с думите на Исус: „Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата“.

Слънцето се опитваше да се усмихне, но лъчите му не се усещаха. Хората загърнати в палта, якета и шуби бързаха към място, където можеха малко да се постоплят. Една малка пенсионерска група от мъже този път бяха намерили подслон на сбирката си в сладкарницата.

– В нашата страна промиват мозъците ни, – каза Горан. – И знаете ли как го правят?

– Постоянно ти говорят едно и също, – обади се Станой. – И то не направо, а само чрез рекламите: „Хубаво е да имаш нова кола, къща, повече пари, да притежаваш повече предмети“.

– И защо трябва всички да мислят така? – попита Лальо.

– Съзнанието на съвремения човек е така размътено, че е загубил представа, кое е важно и кое не, – обясни Радой.

– Навсякъде хората са готови да налапат нещо ново, а кола, я някоя нова техника, – намеси се и Захари. – А после се хвалят: „Виж какво имам?“

– Тези хора са жадни за обич, – поклати глава Горан, – но използват какви ли не заместители. Прегръщат материалните неща и очакват да се почувстват по-добре.

– Не може материалните неща да заместят любовта, нежността, добротата или приятелството, – с тъга каза Лальо. – Парите и власта не могат да заместят всичко това.

Горан въздъхна дълбоко:

– Ние често объркваме нещата, които искаме с тези, от които се нуждаем и за това не сме удовлетворени.

– Удовлетворение могат да ти донесат други неща, като например, да отделиш малко време за някой, да му обърнеш внимание, – каза Захари.

– Да се раздаваш за другите, – плесна с ръце Станой, – това те прави жив. Например ако видиш някой, че е тъжен и го накараш да се засмее, нима няма се почувстваш удовлетворен?

– Ако не завиждаш, не желаеш  това, което принадлежи на друг, – каза Захари, – можеш истински да обичаш хората, а това, което получиш в замяна ще те удиви.

Те бяха възрастни хора, но знаеха, кое е ценно в живота и искаха да го предадат на следващото поколение, но имаше ли кой да ги чуе?