Вътре в църквата се процеждаше утринното слънце и хвърляше пъстроцветните си сенки от стъклописите върху събралите се енориаши. Една част от тях бяха дошли по собствено желание, а другите понеже така се налага.

В много молитвени домове, независимо от вероизповеданието, има хора, които сядат на първите редове, сякаш близостта им до амвона ги приближаваше до освобождението.

Жените облечени в най-хубавите си рокли, мъжете със стегнати сака, с изгладени панталони, чийто ръбове могат и да те порежат, всички напарфюмирани и привидно усмихнати участваха неволно в някакъв театър.  Нима дрехите правят човек светец?

Зад амвона стоеше отец Загорски. Късата му коса бе снежно бяла, но веждите му бяха още черни. Ръцете, които се подаваха от расото се движеха като напевния му глас. Дълги години той изнасяше проповедите си пред папството си. Много време прекарваше над Словото и продължаваше да се пита дали е успял да достигне до сърцето на поне един човек.

Днес, както и когато бе по-млад се наблюдаваше постоянен растеж на престъпността, прелюбодействията, корупцията, …. и масовото оттегляне от църквата.

Хората възлагаха вярата си на технологиите и науката, те вярваха единствено в материалното. Въпреки всичко Загорски продължаваше да проповядва с надежда, че ще спаси поне една душа в този толкова объркан свят.

Свещеникът бе дребен, някои биха го възприели за недоразвит и недорасъл. Истинският му дар бе гласът му. Колкото бе дребно тялото му, толкова по-мощно звучеше гласа му над папството:

– Не можете да придобиете спасението си като крадец през нощта. Ние не се борим за съвършенство в живота, тук на земята, а за усъвършенстване във вярата си. Вярата в Бога ни дава вечен живот. Единствено вярата е ключът, което ни води до израстване и промяна…..

Загорски събра листовете и предложи да изпеят заедно една песен. И макар да не бяха професионалисти, множеството запя като един, в синхрон.

В дъното на църквата, без да се набива на очи, седеше най-големият поклонник на Загорски. Дори и да искаше да се скрие, човек не можеше да не забележи червените ѝ къдрици, които пламтяха като огън върху раменете ѝ. Маги тихо припяваше, като че ли на себе си.

Това влизаше в остро противоречие със всичко в живота ѝ. От дванадесетгодишна възраст изучаваше седемте смъртни гряха в католическото училище, а нощем ги практикуваше. И макар с годините да бе станала по сдържана и отговорна, не успя да изкорени всичко лошо от себе си.

Всяка събота отиваше на танци или участваше в някой купон, но всяка неделя независимо от времето и здравословното си състояние, стоеше сутрин в църквата на едно и също място, свела глава нямо благодарейки за всичко в своя свят. Макар да не бе съгласна винаги с това, което се казва в църквата и поведението ѝ да не я правеше светица, вярата ѝ в Бога бе искрена.

Съпругът ѝ Юри седеше на пейката до нея тихо. По тъмните му очи личеше, че за него службата отдавна е свършила. Той нито веднъж до сега не бе споменал пред жена си, че е започнал да губи вярата си.

Маги и Юри излязоха от църквата заедно с другите. Те се подредиха на опашка да се ръкуват с пастора, с надежда, че частица от светостта му ще докосне и техните души.

Загорски кимаше сърдечно с глава на всеки. Минаващите край него изказваше благодарност или добра дума за проповедта му. Самият той се съмняваше в искреността им.

„Ако ги попитам, – помисли си Загорски, – дали някой от тях ще си спомни поне едно изречение от проповедта, да не говорим за поуката от нея?“

Той знаеше какъв ще е приблизителният резултат. Познаваше всички хора, които посещават църквата му и едва ли някой щеше да го изненада с нещо.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка, когато погледът му срещна очите на Маги.

– Прекрасна проповед, отче, – рече Маги свела глава пред свещеника.

– Благодаря ти, Маги, – засмя се кротко Загорски. – Когато тя видя наблизо, винаги разчитам на усмивката ти. Дано намериш покой, дете – благослови я той.

– Благодаря, отче, ти също.

Юри хвана Маги под ръка и тръгна към колата. Той бе нервен и неспокоен, така се чувстваше около час преди и два след литургията.

– Защо е необходимо да преминаваме всяка седмица през това? За какво ни е нужно? – мърмореше недоволно Юри.

Маги докосна рамото му в знак на примирие. Между двамата настъпи неловко мълчание ….

В Африка много термити напомнят на нашите мравки.

Термити живеят в големи семейства и правят домовете си от глина и пясък. Жилищата на термитите имат пирамидална форма. Те са много високи.

В африканските савани расте висока трева, която изсъхва напълно през лятото. По това време възникват много пожари, които се разпространяват на стотици километри. Те са страшни.

Гъстият дим се издига нависоко, закрива небето и слънцето. Върху земята всичко се унищожаван и се превръща в черна пепел.

Всички животни изгарят, с изключение на термитите. Техните огнеопорни жилища издържат на тези пожари.

Нека тези насекоми ни послужат за пример на нас християните. Нашите дела също ще бъдат подложени на огнени изпитни.

Изпитанията са нашия постоянен дял на земята. И това е съвсем естествено. Ние имаме нужда от огледало, в което да се оглежда нашият вътрешен човек.

Животът на всеки християнин е дълга верига от изпитания. „Огънат“ на претопяването се изпраща и допуска от Бога, за да може вярата на Божиите чада да бъде очистена и укрепена чрез изпитанията, които съдейства само за нашето добро.

„Защото никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос. И ако някой гради на основата злато, сребро, скъпоценни камъни, дърва, сено, слама, всекиму работата ще стане явна каква е; защото Господният ден ще я изяви, понеже тя чрез огън се открива; и самият огън ще изпита работата на всекиго каква е. Тоя, комуто работата, която е градил, устои, ще получи награда. А тоя, комуто работата изгори, ще претърпи загуба; а сам той ще се избави, но тъй като през огън“.

Гостът влезе в салона. Той бе с гладко избръснато лице и сурови черти. След като размениха няколко фрази за времето и здравето на в семействата им, всички бяха поканени на вечеря.

– Цвекло?! – попита намръщено Явор и остави приборите на масата. – Мисля, че е доста оригинално като идея.

– Това ми е любимото ядене, – обясни Петко. – когато бях по-млад и нямаше нищо за ядене, за мен цвеклото бе най-големия деликатес.

– Разбирам, – каза Явор. – Поднасят ви го и днес на масата, за да напомните на децата си, че благоденствието, което имате сега, не е дошло от само себе си.

– Точно така, – потвърди Петко, впечатлен от острия ум на госта си.

– Възхищавам се на педагогиката ви, – кимна Явор, но не почна да яде от цвеклото. – Методите на възпитание са много важно нещо, но те не са в състояние, да научат младите хора на истинските ценности. Съжалявам но няма да ям от вашето цвекло. Не бих искал след това да имам стомашно разстройство.

Ева се засмя. Никой до сега не бе разговарял така с баща ѝ.

Явор ядеше задушеното говеждо с истинско удоволствие, но изобщо не се докосваше до цвеклото. През цялото време пускаше остроумни забележки, а Ева едва не се задави от смях.

– Позволете ми да ви направя комплимент на роклята, Ева, – обърна се Явор към нея и тя се стъписа. – Според мен тя изразява очарованието да служиш на ближния. А прическата ви е цяло чудо на плетаческото изкуство.

Ева бе изумена. Чудеше се да се обиди ли или да се засмее на надменния му коментар.

– Ако мога да обобщя, – продължи Явор, – модно е това, което носиш сам, старомодно е това, което носят другите. Но не мислите ли, че обиците ви малко нарушават композицията?

Подигравателната му забележка, остави Ева без думи. Тя загуби дар слово.

„Какъв нахалник“, – помисли си Ева.

Кой би реагирал толкова очарователно на обезобразяването, на което се бе подложила днес следобед, след като чу, че ще и представят поредния кандидат за съпруг.

Ева очакваше да чуе някой от учтивите безсмислици, с които ѝ досаждаха останалите кандидати, Но Явор я изненада още веднъж. Той не я попита дали умее да шие, да готви, нито за любимите ѝ театрални представления или любими предавания по телевизията.

Явор беше невероятно прям и открит:

– Какви са мечтите ви, Ева?

– Не мислите ли, че сте малко недискретен? – Ева се изчерви.

– Не говоря за това, което си представяте нощем, – Явор се усмихна някак загадъчно, – а за онова, което си мислите през деня. За мен това е важно.

Ева се отпусна. Никой до сега не се бе интересувал от това, кое за нея има смисъл. Явор започна да ѝ става симпатичен.

– Интересувам се от съвременните теории на естествознанието, – каза Ева и забеляза как Явор бе наклонил глава и внимателно я слушаше, – най-новите постижения на ботаниката и зоологията. По-точно революционните открития на изследователи от най-далечните кътчета на земята. Тези, които разтърсват закостенелите традиции и разкриват истината за нещата

Явор я погледна с искрено уважение.

– Ако съм разбрал правилно, вие се стремите да вникнете в тайните на живота?

Ева го погледна изненадано. Този младеж имаше не само остър ум, но бе способен да вниква в чувствата на другите.

– Напълно ви разбирам, – кимна Явор. – Мечтите дават на живота посока и смисъл. Без мечти нашето съществуване се превръща в безсмислен труд и пълна глупост.

До сега Ева бе отхвърлила всичките надути младежи, които и предложиха брак, но явно Явор я заинтригува. Родителите ѝ забелязаха това и най-после се изпълниха с надежда ….

Ема бързо събираше багажа си в един голям куфар и постоянно поглеждаше часовника си. Предстоеше ѝ едно вълнуващо пътешествие, за което тя нямаше търпение.

В стаята влезе майка ѝ. Тя не знаеше с какво може да помогне на дъщеря си, за това стоеше мълчаливо край нея. Сърцето ѝ бе свито. Ема щеше да отсъства няколко месеца.

– Ще ми кажеш ли от кога знаеш, че Марин ми е брат? – Ема се обърна внезапно към майка си.

Какво можеше да ѝ каже тя? Въпроса беше доста болезнен за нея.

– Живееш дълго с един човек и смяташ, че го познаваш, както познаваш себе си, – заговори с болка Милка. – И изведнъж откриваш, че си прекарала живота си с мъж, който ти е толкова  далечен и странен за теб, сякаш никога не си говорила с него.

– Това не е отговор, – настойчиво я погледна Ема. – Искам да знам откога си разбрала всичко за Марин?

– Още от самото начало, – отговори с мъка майка ѝ. – Веднага след като пристигнахме в имението, той ми изневери с Гергана. Беше плах и несигурен, но една сутрин след закуска го видях да разговаря с нея. Смееше се и от време на време я галеше по косата. Не обърнах внимание на това, но скоро тя забременя и роди Марин.

Ема извади една дебела жилетка от скрина и се чудеше, дали да я прибави към претъпкания вече куфар.

– Щом си разбрала от самото начало, – попита Ема, – защо не го напусна?

– Аз го обичам, – отговори Милка без колебание – и още го обичам. Той ме е мамил и лъгал не веднъж, унижавал ме е десетки пъти, но дори и сега, след толкова години не мога да престана да го обичам. Винаги съм искала да бъда до него. Още от началото знаех, че е добър изобретател и исках да преживея с него успехите му.

Ема поклати невярващо глава.

– До сега съм си мислила, че сте съвършената двойка. Чувала съм го как говори пред хората за теб. Не веднъж е казвал, че без теб не би постигнал това, което е днес. Тогава и аз мечтаех за мъж, за който можех да допринеса толкова много …..

Милка погледна дъщеря си, усмихна се  и каза:

– В нашия брак имаше  и много хубави неща. Може би бяхме съвършената двойка, доколко това е било възможно. Баща ти беше силен човек и не би понесъл някой да мрънка и хленчи край него, за това през цялото време мълчах. Двадесет и пет години пренебрегвах раните, които ми нанасяше, ……. това не беше единствената му връзка, – Милка стискаше зъби пред дъщеря си, за да не се разплаче.

Ема седна на леглото и хвана ръката на майка си.

– Трябваше да ми разкажеш за това много по-рано, – въздъхна Ема. – Сега нещата щяха да бъдат съвсем други.

Ема погали майка си по косата неуверено, но с много любов и я попита:

– Какво ще правиш сега, мамо?

– Нищо, – каза Милка и с благодарност опря глава в рамото на дъщеря си. – Баща ти каза, че ще остане в столицата, както знаеш неговата работа много се разрастна там. Аз ще остана тук в имението. Никой няма да разбере, че сме разделени, поне няма да показвам, че това се е случило между нас.

– На твое място не бих приела така безропотно нещата, – войнствено надигна глава Ема.

– Какво друго ми остава? – въздъхна Милка. – Докато братята ти и сестрите ти пораснат, живота ще е поносим, но когато и те излетят от домашното огнище, ще се чувствам ужасно самотна.

Ема разбираше, че нещата са отишли твърде далече и не можеше да ги промени, но си обеща, че често ще навестява майка си и ще ѝ помага с каквото може.

Бог много отдавна е затворил човека под стражата на закона, за да може той да познае превъзходния път на вярата. Чрез закона човек може да познае образеца на Божията святост и да осъзнае своята пълна несъстоятелност, благодарение на което узнава Божия път на вярата.

Бог и сега ни „заключва“. Характерът ни, обстоятелствата, изпитанията, лишенията, всичко това ни връзва и ни държи под стража, докато не се убедим, че единствения изход за нас е Божият път.

Моисей се опита със собствени сили, личното си влияние, даже физическата си сила да постигне избавление на народа си. Бог трябваше да го „заключи“ за 40 години в пустинята, за да го приготви за изпълнение на Божието дело.

Бог поръча на Павел и Сила да проповядват Евангелието в Европа. Те слязоха на брега и се отправиха към Филипи. Биха ги, хвърлиха ги в тъмница и оковаха краката им в клади. Те бяха „затворници“. Когато възложиха своето упование в Бога, пееха му хваление в един от най-мрачните часове на живота си, Бог ги избави.

Апостол Йоан бил заточен на остров Патмос. Той също е бил „заключен“ за известно време. Но ако това не се бе случило с него, той никога нямаше да получи такова славно откровение и видение от Бога.

Навярно и ти преминаваш през голяма скръб? Срещнало ли те е разочарование, постигнала ли те е горчива мъка или си претърпял незаменима загуба?

Бъди силен! Ободри се! Ти си „заключен“ до времето на Бога. Представи пред лицето на Бога твоите притеснения. Прослави и хвали Този, Който  прави „всичко да съдейства за добро“ . Тогава ти ще получиш благословение, подкрепа и откровение от Бога, които по друг начин никога не би придобил.

И запомни, ти получаваш ярка светлина и благословения, защото си бил „заключен“.