Една жена се разхождала по улиците на Париж и видяла Пикасо, които скицирал на една маса в едно улично кафене.

Тя попитала Пикасо:

– Можете ли да ми направите скица срещу заплащане?

– Да, – веднага се съгласил художникът.

След няколко минути скицата била готова.

– Колко ви дължа? – попитала жената.

– Пет хиляди франка, – отговорил Пикасо.

– Но вие направихте това само за три минути, – учтиво напомнила жената на художника.

– Не, – казал Пикасо, – за това ми бе необходим целият ми живот.

„Блажени са тези, които скърбят, защото те ще се утешат“.

Какво е имал предвид Исус, когато е казал тези думи. Той говори за плача на ходатая. Исус ни учи, че за ходатая настъпва утешение, когато той получава потвърждение от Святия Дух, че е направил пробив с молитвата си.

Какво е това да направиш пробив чрез молитва?

Това означава да преминеш през бариери, които са спрели Божията работа в живота на другите хора, като използваш своето духовно оръжие, за да разгониш силите на тъмнината, които ги обкръжават.

Днес повече от всякога има нужда от вярващи, които са готови да извършват това дело. Необходими са ходатай, които да стоят пред Бога, искайки Неговото милосърдие и състрадание за грешниците, за болните и за този изгубен свят.

Трябват молитвени войни, които са готови да стоят до тогава, докато получат увереност, че всички бариери са съборени и всяко робство е унищожено.

Бог търси такива ходатаи. И някои неща няма да се случат на тази земя, ако Той не ги намери. Има благословения и движения Божии, които няма да дойдат, докато не се родят в молитва.

Даже самият Господ се е появил на тази земя поради молитвата на Симеон и Ана. И двамата са били ходатаи, молитвени воини на Бога.

Те са прекарали много години в молитва с плаче, молейки се за идването на Месия. И, след като приключили работата си, те са имали утешението на Светия Дух. Защото, след като видели в храма бебето Исус, го признали и се зарадвали.

Навярно се питате дали сте призвани за ходатаи? Да. Бог призовава вярващите навсякъде да мине през този уникален плач и утеха, с които са запознати само ходатаи. Той ви призовава да положите живота си за другите посредством молитва.

Някой някъде в света се нуждае от вашия пробив чрез молитва за него. Застанете на колене и го направете!

Когато Олга Шиварова получила увреждания и станала инвалид, тя се научила да рисува с устата си. Олга била прикована към инвалидна количка поради рядко заболяване на централната нервна система.

Шиварова забелязала първите симптоми на заболяването си, когато станала на 33 години. По това време е работила като счетоводител в Москва.

Поради прогресиращото заболяване ръцете ѝ отказали и започнал да се губи гласът ѝ.

В Рязан Олга се научила да рисува, като държала четката с устата си. Скиците си правела на таблет. Тя управлявала устройството си с помощта на носа си. За да направи една картина на Шиварова са ѝ необходими три дена.

Тя казва:

– Промени се отношението ми към живота и моето заболяване. Чувствам, че все още съм жива. Започнах да усещам повече радост и наслада в това, което върша. Например, за мен живота изглежда обемен.

Олга обича да посещава театри и кина, разхожда се ежедневно. Помагат ѝ от семейството и една студентка доброволка.

Шиварова дава следния съвет:

– Хора, които са се сблъскали с такива трудности, особено по-младите, искат да намерят изход от ситуацията. Моя девиз е: „Има изход от всичко“.

Млада жена се бе привила не толкова от болка, колкото от загубата, която бе претърпяла.

– Защо, – плачеше Радка в прегръдките на мъжа си, – едно толкова щастливо събитие в живота ни се превърна в трагедия?

Тя цяло денонощие бе под надзора на лекарите.  Медицинският екип бе под напрежения. Положиха всички усилия, но бебето почина.

Болничната стая изведнъж охладня. Чуваха се изплашените гласове на медицинските сестри.

Лекарят се надвеси над нея. Погледът му бе изпълнен със съчувствие. Той бавно и много ясно каза:

– Съжалявам, синът ви не можа да се пребори.

– Не мога да приема всичко това, – хлипаше Радка. – Умът ми не го побира. Как ще преодолея тази болка и мъка. Къде сбърках? Как Бог можа да допусне такова нещо?

Скръбта бе изпълнила душата ѝ.

Тя напусна болницата и се прибра в къщи, но нямаше мир в душата си.

По-късно, когато чуеше, че се е родило дете на техни приятели, Радка не се радваше, а плачеше. Минеше ли край детски магазин, гледаше с тъга и болка изложените дрешки, играчки и детски принадлежности. Малките деца вечно ѝ напомняха за най-мрачния ден в живота ѝ.

Приятели я посещаваха и търсеха начин да я изтръгнат от това ѝ състояние.

Радка намираше утеха единствено в молитвата и когато четеше Библията. Божията любов я обгръщаше всеки ден отново и отново. Веднъж Божията милост ѝ вдъхна надежда. И тя възкликна:

– Спомените от онази злополучна нощ още предизвикват сълзи, но Бог е промислил нещо добро за мен и аз ще имам дете …. Господи благодаря Ти, че ме избави от тъгата ми. Помогни ми още по-ясно да виждам светлината Ти и никога да не забравям, че ме обичаш…..

Силвия бе едва на 13 години, но и бе много тежко на сърцето. Само за една седмица загуби баща си и брат си.

Двамата бяха ходили за гъби в гората, но на връщане , когато вървели покрай шосето, шофьорът на един голям камион бе загубил управлението му и ги бе удари. Баща ѝ почина два дни след катастрофата, а брат ѝ в края на седмицата.

Слънцето грееше ярко, птиците пееха, но Силвия бе глуха и сляпа за всичко това. В душата ѝ бе пълен мрак. Тя често гледаше двата празни стола на масата с насълзени очи. Бе загубила всяка надежда. Имаше чувство, че е пропаднала в някаква яма и не може да се измъкне от нея.

В продължение на една година търсеше нещо, което да я изтръгне от унинието и депресията в лапите, на които бе попаднала.

Един ден нейната приятелка Елица и каза:

– Знаеш ли в Библията пише: „За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христос Исус“.

– Мога ли да благодаря за трагедията в живота си? – скептично попита Силвия.

– Вникни в смисъла на думите, – посъветва я Елица.

– Нима човешкото сърце може непрекъснато и за всичко да е благодари? – още по- отчаяно каза Силвия.

– Това е въпрос на доверие и вяра, – не я остави на мира Елица.

– От къде да взема тази вяра? Как мога да се доверя, при положение, че мъката и болката са обвили сърцето ми?

– На това можеш да се научиш. Когато чувстваме, че скръбта ни обзема, можем напълно да се доверим на Господа, защото Той ще ни изтръгне от отчаянието и ще ни даде надежда.

Силвия дълго стоя с наведена глава, а после прошепна:

– Господи помогни ми! Аз съм толкова отчаяна….. Много ме боли за загубата, която претърпях….. Знам, че не си ме изоставил….. помогни ми да ти благодаря и в тази ситуация.

Изведнъж като, че ли някаква сянка се изтръгна от Силвия. Лицето ѝ светна, тя се усмихна и радостно възкликна:

– Бог винаги е с мен!