Изправяйки мощната си снага сред ливадата, той отново се готвеше да коси. Мелодичният звън на точилото предвещаваше падането на множество нежни стъбла, на които сега се полюляваха красиви и прекрасни цветове.

Колко очарователни изглеждаха те в ранното утро, а само след час лежаха изсъхнали в редици.

Така е и в нашият човешки живот. Ние изглеждаме бодри и напети до появата на косата на страданието, ножицата на измамените надежди и сърпа на смъртта.

Не се лъжете, няма друг начин, чрез който може да се получи нежна покоряваща зеленина, освен с помощта на косата, която усилено се размахва от здравите мъжки ръце на косача.

Ние не бихме могли да станем нежни, съчувствителни и милостиви, ако през нас не мине Божията коса.

Когато се окоси тревата и там зацарува пустота, идва времето на дъждовете. От влагата им отново надигат глава цветя и тревички, но тяхната красота е още по-очарователна и изящна. Стройността и грациозността им изобщо не може да се сравни с това, което бе преди.

Ако днес те покоси косата на Царя, не се страхувай, скоро ще последват благодатни дъждове. Чрез тях ще бъдеш обновен.

Изпълнен с любов, изразяващ радост и откликващ на всичко със спокойствие и мир в сърцето, ще привличаш нови люде за Божието царство.

Дългоочакваният дъжд леко почукваше върху стъклото на прозореца. Рая се бе заслушала в удивителния звук на падащите капки. Те оформяха нежна и вълнуваща мелодия.

– Не мога да видя дъжда, – каза си тя, – защото е много рано, а вън все още е тъмно, но хубавото е, че най-сетне заваля.

Неусетно мислите я отведоха към Живата Вода.

– Каква огромна разлика има между дъжда и Живата Вода, – възкликна Рая.

И тя си представи, как дъждът се излива непрекъснато в продължение на много дни.

– Оу, – изненадано ахна Рая, – ако продължава така, ниско разположените райони ще се наводнят. Дъждът ще бъде твърде много, но не и Исус за нас. Можем да се уморим и преситим от дъжда, но това не може да стане, когато сме в присъствието на Спасителя.

Рая се върна назад в спомените си, когато шофираше колата си в една неочаквана буря. Вятърът блъскаше големи водни струи в предното стъкло и нищо не се виждаше напред.

– Дъждът може да направи пътя ни труден за движение, – отбеляза Рая, – но Исус ни помага да се придвижваме успешно в живота. Изливащите се потоци от небето могат да ни попречат да правим това, което искаме, но Исус ни помага, особено в неща, които Той иска да направим.

До скоро бе суша. Тревата пожълтя. Земята бе станала суха. Бяха пресъхнали кладенците. Реката бе намалила руслото си. Всичко плачеше за влага.

– Когато не прекарваме достатъчно време с Исус, – подчерта Рая, – страдаме от духовна суша. Необходимо е дъждът да бъде в точното количество, нито твърде много, нито твърде малко, за да се напои земята изобилно. В Исус се намира мярката за това точно количество, което е от полза за нашите души. И колкото повече пием от Живата Вода, която Той ни предлага и дава, толкова повече ще искаме от нея.

Дъждът продължаваше да се излива още по-силно навън, но мислите на Рая бяха насочени другаде.

Тя стана от леглото, падна на колене и започна да се моли:

– Господи, нека дъждът на Светият Дух работи върху нас. Нека ни изпълва с още повече любов, така че преливайки от нас, тя да залее онези, които още не познават Живата Вода …..

Малко растение се бе свило под мощен дъб. То ценеше сянката, която го покриваше, защото тя му носеше спокойствие и мир.

Но това растение бе предназначено за по-голямо благословение.

Един ден дойде дървар и с острата си брадва повали силния дъб.

Растението извика уплашено:

– Загина моята защита. Сега бурните ветрове ще надделеят над мен и ураганите ще ме изтръгнат.

– Не, това няма да се случи, – каза ангелът, който пазеше растението. – Сега слънцето ще те стопли, дъждът ще те ороси и тялото ти ще стане прекрасно.

– И какво от това? – попита плахо растението, тъй като нищо не чу за своята бъдеща защита.

– Твоят цвят, който до сега не се е появявал, ще разцъфти и ще удоволства на слънчевите лъчи, – продължи нежно ангелът. – Хората ще те забележат и ще кажат: „Колко много е пораснало това растение. Превърнало се е в прекрасно цвете“.

– Може би защото вече няма да я има сянката над мен, – въздъхна растението.

– Преди в това място без светлина имаше ли радост и наслада за теб? – попита ангелът. – Нима не разбираш, че ти е отнето „удобното“ място, за да се превърнеш в прелестно и удивително цвете?

– А кой ще ме защитава?

– Ти ще заякнеш, стеблото ти ще се удебели, корените ти ще проникнат още по дълбоко в земята, търсейки още повече хранителни вещества. И когато дойде бурята или връхлети урагана, ти ще устоиш.

Тези дни отново се очакваше топло време. За Васко и Пламен нямаше значение дали вали или не. Те растяха в големия град. Когато бе топло, се криеха под сенките, а валеше ли се събираха  по домовете си.

Изсипалият се като из ведро дъжд, задържа двамата приятели в дома на Васко. Пламен бе затихнал и гледаше през прозореца. Васко забеляза, че приятелят му изобщо не го слуша и рязко попита:

– За какво копнее душата ти?

Пламен не реагира.

– Може би мечтаеш да имаш много пари? – продължи настойчиво Васко. – Или ти се иска да поспиш малко повече, тъй като снощи седяхме до късно?

Пламен само леко се усмихна, но остана безмълвен.

– Или жадуваш нещата да стават по твоя начин? – продължи да гадае Васко.

Пламен поклати отрицателно с глава.

– А може би ти се иска да се изразяваш без задръжки? – предположи Васко.

– Какво знаеш ти? – махна с ръка недоволно Пламен.

– Никога няма да изпиташ радостта, определена за твоя живот, докато не решиш за какво жадуваш изобщо, – Васко погледна Пламен, чиято кисела физиономия не предвещаваше нищо добро.

– Е, и? – заяде се Пламен.

– Когато най-накрая започнеш да жадуваш за Божието присъствие и да вършиш нещата по Неговия начин, а не по своя, ще получиш Неговата радост.

Пламен наведе глава и нищо не каза.

– Когато най-накрая разбереш, че твоят живот не е за теб, а е за Господа, – Васко стана още по- настойчив, – тогава ще преживееш радостта, която може да се намери само в Неговото присъствие. Най-съкровени копнежи на душата ти ще бъдат задоволени единствено от Бога.

– Днес се ядосах на Ставри и още ме е яд на него, – призна си най-после Пламен.

– Следващия път, когато ти дойде нещо до гуша и си готов да избухнеш, по-добре изпей песен в прослава на Бога, – посъветва го Васко. – Пренастрой реакциите си от гняв към песен, от невъзможност да се промени ситуацията към поклонение и от раздразнение към хваление. Бог наистина се интересува от това как откликваме на тези ежедневни житейски положения.

– Как да пея, като изобщо не ми се пее? – повиши глас Пламен.

– Това е въпрос на избор, – добродушно отбеляза Васко. – В такива случаи аз предпочитам да пея.

– На мен ми е трудно да го направя, – сподели Пламен, – но следващия път ще опитам.

Небето се покри с големи сиво-черни облаци. Имаше вече надежда, че ще завали. Хората с нетърпение очакваха освежаващата влага, която щеше да разкъса завесата на непоносимата горещина тези дни.

Валери и Данчо седяха в стаята и гледаха през прозореца. Вятърът започна да шумоли в клоните на дърветата.

– Ето, на това се вика добър вентилатор, – пошегува се Валери.

– Важното е после, когато ливне изобилният дъжд, – засмя се Данчо.

– И на кого тогава ще припишем славата, за освобождението ни от жегата, на вятъра или на дъжда? – продължи шегата Валери.

– Нима те търсят това? – махна с ръка Данчо

– А ти търсиш ли човешка слава? – сериозно попита Валери.

– Какво означава да я търся? – повдигна рамене Данчо.

– Искам да кажа, –  обясни Валери, – да се стремиш към нея, да желаеш да живееш в светлината на прожекторите или с други думи в името на човешките аплодисменти.

– Имаш предвид да съществувам само за одобрението на другите?

– Да.

– Чудесно е, – поклати глава Данчо, – когато хората ме одобряват, но това не бива да се превръща в смисъл на живота ми. Освен това, такава слава няма да продължи дълго.

– Точно така, – потвърди радостно Валери. – Нашата цел трябва да бъде много по-високо устремена. Ние трябва да живеем за Божия слава.

– Тогава овациите и благодарността ще останат с нас през вечността, – допълни Данчо.

– И ние ще се радваме, че сме живели така, – заключи въодушевено Валери.