Мария и Борис решиха втората годишнина от сватбата си, да я отпразнуват у дома, но се оказа, че са останали без хляб.

Тогава двамата заедно отидоха до близкия денонощен магазин.

Видяха на улицата, как един мъж залитна и се строполи на тротоара. Мария и Борис се приближиха към човека, с готовност веднага да му помогнат.

Непознатия се надигна, седна на тротоара и се разплака.

– Сигурно сериозно се е ударил и много го боли, – прошепна Мария. – Хайде да повикаме Бърза помощ.

– Не, нищо ми няма, – смотолеви непознатият.

– Тогава да ви откараме до дома ви, – предложи Борис. – Къде живеете?

– Няма къде да отида, – разрида се мъжът. – Оставете ме.

Двамата съпрузи се спогледаха. След това хванаха човека и го изправиха на крака.

Времето бе студено. Вятърът безмилостно фучеше в мрака.

– Не можем да оставим човека така, – каза съчувствено Мария.

– Давай, ще го заведем у дома, – настоя Борис. – Ще го нахраним, ще се постопли, а после ще видим.

– В такава нощ човек не бива да остава сам на улицата, – съгласи се Мария.

Непознатия постоянно плачеше, но когато го въведоха в топлата стая се успокои. Предложиха му храна. Макар и неохотно той изяде всичко, което му предложиха.

Мъжът се огледа наоколо и бе готов веднага пак да се разплаче, но Борис го спря:

– Вместо да се окайвате, по-добре ни разкажете какво ви се е случило.

Тъжната историята на Митко прозвуча съвсем банално. Такива неща се случват всеки ден, но съпрузите не казаха нищо.

Мария го утеши с няколко насърчаващи думи, а Борис му даде съвет за излизане от положението. След това го настаниха в едно легло и мъжът заспа веднага.

На другия ден Митко стана рано:

– Благодаря ви, – каза той на Мария и Борис, които вече го чакаха на масата за закуска.

От вчерашният разплакан мъж не бе останала и следа. В очите му искреше надежда и желание да оправи живота си.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Денят бе горещ. Едва се дишаше. Парка и малките градини предлагаха прохлада и свежест. На една пейка под големият стар дъб се бяха събрали група тинейджъри. Те бяха наобиколили един възрастен мъж, който разказваше:

– През февруари Савонарола заедно с последователите си наклали буен огън, в който хвърляли  събраните през месеците предмети, които според тях можели да накарат хората да съгрешат и да пренебрегнат религиозните си задължения. В тези изпепеляващи пламъци изгорели много произведения на изкуството, козметични средства, инструменти и рокли. Това събитие било наречено Кладата на суетата.

– От къде са им дошли такива идеи? – попита слабо русокосо момче.

– Савонарола би могъл да намери вдъхновение за екстремните си действия в някои шокиращи изявления от Проповедта на планината, като „ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли“  или „ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли”.

– Така буквално ли трябва да се разберат думите на Исус? – попита плахо едно от момичетата.

– Ако дословно приемаме казаното от Христос, пропускаме смисълът на посланието, – започна да обяснява възрастният мъж. – Когато се разглежда тази Проповед, трябва да вникнем дълбоко в замисъла ѝ. Тя е насочена към проверка на състоянието на сърцата ни и не бива да служи  за отвличане по външни неща и изкушения.

– А това помогнало ли е на присъстващите на това „шоу“, да се замислят върху поведението си и начина си на живот? – полюбопитствува рижо момиче, чието лице цялото бе покрито с лунички.

– Малко вероятно е в такъв процес да се променят душите на наблюдателите, – засмя се възрастният мъж. – Само Бог може да направи това. Нека се помолим Господ да ни даде благодат, за да отдадем сърцето си само на Него. Да отстъпим от всяка суета и огънят на Светия Дух да очисти живота ни от всяко такова проявление.

Вечерта бе изненадващо тиха. Не се чуваха гуляйджийските разправии на младежи, нито музика пусната високо, на която танцуваха и общуваха млади хора от долния етаж.

Луната и звездите бяха потънали в нощта. Пълният мрак се дължеше на нахалните облаци, които бяха паркирали големите си туловища точно над нас.

Катя и Венци решиха тази нощ да се поразходят и да вечерят в ресторанта накрая на градския парк. Вечерта приканваше към интимност и споделяне.

Двамата в последно време много рядко оставаха насаме и такива мигове, като този, за тях бяха празник.

Делата, задълженията, умората, болестите и всичко останало от забързаното ежедневие, крадяха от времето, когато можеха да бъдат заедно и да разговарят.

Най-накрая стигнаха и до ресторанта, където се настаниха на една маса. Вътре в заведението хората се брояха на пръсти.

Вниманието на Катя бе привлечено от младото момче, което наливаше чашите. Младежът много внимателно и съсредоточено вършеше своята работа.

– Как се справяте? – попита го тя.

– Всеки ден, когато работя върша добро, – отговори младият мъж.

Катя бе изненадана от думите му.

– Друг на негово място, – обърна се тя към Венци, – би казал: „Ще бъда по-добре, когато се прибера у дома след работа“.

– Забележи, – Венци погледна към младежа, – той се радва, че има работа и физически е здрав, за да я върши.

– Това е различен начин за възприемане на живота, – отбеляза Катя.

– Вместо да се суети, пъшка, дори всичко да му се струва досадно и скучно, защото е прекалено повтарящо се без емоции или някакво предизвикателство, – вдигна показалеца си нагоре Венци, – той се радва, че може да извършва такава работа.

– Трябва да умеем да се радваме на това, което правим, – подчерта Катя.

– Ако не можем да направим нещо и друг върши това вместо нас, – подзе темата Венци, – трябва да се радваме и за това.

– Имаме нужда от промяна в мисленето си, – наблегна Катя.

– Започваме от днес, – плесна ентусиазирано с ръце Венци. – Стига сме се оплаквали, нека се веселим и пеем!

Влади бе ядосан на всички, особено на познатите си от църквата. Нямаше желание да се среща с тях, за това не му се ходеше и на църква.

И каква бе причината?

Всички, когато го видеха питаха:

– Как е баща ти? Как е семейството ти?

А той бе готов да им изкрещи: „Защо не ме питате как съм аз? Аз помагам на възрастните си родители. Освен това имам двама непокорни тинейджъри. Работя по цял ден. Защо никой не се интересува за мен?“

На баща му бе отрязан единия крак и той скоро щеше да се върне в къщи. Влади бе настръхнал. Ежедневието му щеше да се натовари още повече. Какво да прави?

Тази неделя на вратата на църквата се сблъска с жена, която се грижеше за майка му, преди да почине. През същото време тя гледаше и своята майка.

– Лельо Роси, татко скоро ще се прибере от болницата. Не знам как да се грижа за него. Ти имаш опит със своя баща, дай ми съвет, какво да правя? Ти как успяваше в къщи тогава, като същевременно помагаше и на други болни по домовете им?

Жената се усмихна и каза:

– Това не е нищо. Беше привилегия да се грижа за него.

Влади бе шокиран от думите ѝ. Трябваше да мине дълъг период от време, за да превърне задължението си да помага на баща си в привилегия.

Като християни ние имаме права, но да служим и да се отказваме от правата си е привилегия.