Моника и Виолета бяха останали сами в къщи. Родителите им още не се бяха върнали от работа. Двете бяха привършили с уроците и домашните си задължение, за това седяха в хола и тихо разговаряха.

– Всяка нощ, когато часовникът удари полунощ, не се превръщаш в тиква, а получаваш чисто нов подарък, – отбеляза Виолета.

– Какъв? Нима за всички е еднакъв? – попита Моника.

– Всички получаваме еднакво количество от него, независимо от това колко килограма е, на каква възраст е, какво образование има, дали е красив, женен, … , – изреждаше Виолета.

– ? – Моника  погледна въпросително голямата си сестра.

– С всеки нов ден ти ставаш собственик на най-могъщия ресурс, познат в човешката история. 1440 ценни минути, които ти предстоят, да изразходваш. Как ще ги използваш зависи само от теб!

– Времето е безплатно, но безценно, – въздъхна Моника, спомняйки си думите на баба си.

– Можеш да клюкарстваш или хвалиш някого, да се изпълваш с гняв или да благодариш, да правиш тренировки или да стоиш пред компютъра, да се само съжаляваш и плачеш или да се радваш, ….. Тези минути не принадлежат на мама, татко, учителката или кой да е от приятелите ни, те са твои и ти решаваш за тях, – натърти Виолета.

– Да, но има неща, които трябва да свършим, – предизвикателно заяви Моника.

– Мама и татко ходят на работа, а ние на училище, но всеки от нас избира как ще прави това. Можеш да се чувстваш онеправдана, изпълнена с песимизъм или пък да пееш и се радваш. Можеш да си мислиш за нещо друго, докато се преподава урока и с нетърпение да очакваш края на часа, но възможно е, дори в един безинтересен материал да намериш нещо ценно за себе си, което да те заинтригува и то да държи вниманието ти докрай.

– Да мия съдовете, – добавя Моника като сбърчи нос, – да изхвърлям онзи гаден боклук, …….

– Все пак ти избираш, как да изпълняваш задълженията си. Ако всяко нещо правиш с търпение, любов и радост, ще се чувстваш много по-добре.

Бе вечер. От сирийската армия излетяха ракети срещу Израел. И се случи нещо неочаквано.

– Погледнете, една от ракетите промени курса си, – развика се изплашен един от военния екип, – тя лети навътре в Сирия.

– Какво става? – военните специалистите се развълнуваха сериозно.

Те смутени започнаха да преглеждат установките, от които се изстрелваха ракетите.

– Вероятно, прекъсването е било причинено от загубата на радарно заключване след изстрелването, – предположиха в разузнаването.

– Трябва да се отбележи, че израелските военновъздушни сили използват крилати ракети „ Далила “, – добави друг, – които са предназначени за борба с радарните системи и съдържат устройства за заглушаване на радар.

– Електронните противодействия, инсталирани в израелските крилати ракети навярно са били доста ефективни при неутрализиране на руските ракети, изстреляни към тях, – отбеляза един сирийски офицер.

– Може и така да е, – уклончиво поклати глава един полковник, – но забележете, само две от ракетите са неутрализирани от израелската защита, а най- малко четири са обезвредени на по-ранен етап.

Трябва да се отбележи, че това не бе първият път, когато Божията ръка изпращаше обратно ракети, за да паднат върху враговете на Израел.

През 2016 г. Русия изпрати усъвършенстваната противовъздушна система S-300 в Иран. Този ход предизвика голяма тревога в Израел, но равинът Нир Бен Артзи, виден духовен водач, успокои последователите си:

– Тези ракети, които могат да свалят практически всеки самолет, ще получат вирус в своите компютри и ще полудеят. Те ще взривят вътре в бункерите си. Ракетата ще взриви под тях.

Думите му се потвърдиха много скоро.

Няколко седмици по-късно ракета изстреляна от пускова установка S-300, не е успя да се запали. Ракетата падна обратно на пусковия си апарат и избухна вътре в бункера.

Пепо пак се бе начумерил. Крачеше нервно из стаята и подритваше ожесточено всичко, което му се изпречеше на пътя.

– Как можа? Знае ли той с кого си има работа? – думите му клокочеха като събуден вулкан.

Той не веднъж бе чувал от родителите и баба си:

– Негодуванието е отвратително и подло удовлетворение на душата. Горчивината активно го използва.

– Отмъщението има чудовищен апетит, за това се пази по-далече от него!

В Пепо всичко кипеше. Той размаха ръце и през зъби заскърца ядно:

– Един начин на отмъщение никога не е достатъчен. Ще си го получи. Друг път сериозно ще си помисли, когато реши да се заяжда с мен.

Обидите го спускаха надолу по една низходяща спирала.

Някои хора възприемат пътя към прощението неправилно. Те смятат, че той трябва да бъде невероятно приятен, не изискващо нищо от нас.

Нека бъдем реалисти.

Прошката не прощава престъплението. Тя не е съжаление за нарушението или желание да го игнорираме и подтиснем.

Прошката не води обезателно до помирение. Изразът: “ Прости и забрави!“ е един непостижим стандарт.

Болезнените спомени не приличат на стари дрехи, които просто трябва да съблечем и махнем.

Прошката е акт на промяна в отношението ни към нарушителя. В случая имаме движение от желание да навредим, до откритост и постигане на мир.

Стъпката към прошката е решаваща за нашето щастие.

Милена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.

Това беше трудна епоха. Време на мрак. Индулгенциите не бяха рядкост. Те „премахваха“ наказанието, което се очакваше за грешниците.

Търговията с индулгенции се бе превърнала в бизнес за папите. Тя бе станали източник на допълнителни приходи. Разпространителите на индулгенции заблуждаваха хората, че чрез тези листове хартия се премахва чувството им за вина.

Най-обикновените люде ги купуваха с една криворазбрана осведоменост:

– Индулгенциите опрощават греховете на живите и душите в чистилището.

Йохан Тецел, прословут амбулантен търговец най-вече на индулгенции, бе измислил една лесно запомняща се мелодия: „Кога монетата в ковчежето издрънка, душата от чистилището е навънка“, но това съвсем не бе така.

Свещеникът Мартин Лютер бе възмутен от тази практика и прикова своето предизвикателство за дебат на вратата на църквата във Витенберг. То се състоеше от 95 тезиси.

Той не можеше да стои спокойно и да гледа това издевателство над хората, затова и думите от тезисите звучаха мощно:

“ Когато нашият Господ и Учител, Исус Христос, каза: “ Покайте се „, Той призова целия живот на вярващите да бъде покаяние“……

“ Тези, които вярват, че могат да бъдат сигурни в своето спасение, защото имат индулгенции, ще бъдат проклети за вечността заедно със своите учители“…….

“ Истинското съкровище на църквата е най-святото Благовестие и Божията благодат“…..

Когато копие от тезите най-накрая стигнаха до Ватикана, Лъв Десети им се присмя:

– Ах, мрънканията на пиян немски монах. Той ще мисли по по-различен начин, когато отрезнее.

Папата явно подцени изобличението на монаха.

За Лютер, който наскоро беше дошъл до разбирането за оправданието чрез вяра, индулгенции бяха измама.

Христовата кръв, а не парите дадени за закупуване на извинение от греха, освобождават човека от чувството за вина.

В крайна сметка дебатът доведе до разцепление в църквата.