Двама влюбени стигнали до един водопад. Момичето казало:

– Ако наистина ме обичаш, скочи долу в буйните води под водопада.

Младият човек отговорил само с две думи, след което девойката го прегърнала и го целунала.

Какво ѝ е казал младежът?

Ако бяхте на негово място, какво щяхте да кажете?

Възможно е вашият отговор да не съвпадне с този на момчето, но думите, които е казал младежът, са накарали момичето да се откаже от глупавото си искане.

Ако не се справите, можете да погледнете отговора.

Мисля, че тези думи могат да накара човек да се замисли.

Отговор: „ем интуб“

Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……

Стоян и Владо се бяха източили доста това лято. Бяха отишли с родителите си на село, но не пропускаха и час да се метнат на колелото и да обикалят наоколо. И тъй като колелото беше само едно, двамата се редуваха в използването му.

Денят беше много горещ. Едва се дишаше. Владо застана пред баща си и попита:

– Можем ли да отидем да се изкъпем на реката?

Реката не бе много близо, а и криеше много опасности. Беше буйна с множество въртопи.

– До четири часа може, – каза баща му, – а после двамата с брат си трябва да помогнете малко.

– Ваканцията е дава да почиваме, а не да работим, – недоволно изсумтя Стоян.

– От както сме дошли все едно и също, – подкрепи го Владо, – „На работа, …..четете!“

– Какво преуморихте ли се? – почна ги майка им. – Всички работят, никой не се шляе по улицата.

– Ти ми покажи, кои деца работят в селото, – засмя се Владо. – Нито един. Повечето дори се разхождат с колите на родителите си.

– Татко, тръгни из село и виж колко от съучениците ни са на полето или в градината, – подкрепи го Стоян.

– Да но някои от тях пасат добитъка, а вие и това не искате да вършите, – гласът на майка им звучеше доста остро.

– Какво ще разберем тогава от ваканцията? – смотоляви набързо Стоян. – Оставете ни малко на свобода, тъкмо да се заредим с малко сили.

– А ние разчитахме, че един ден ще ни отмените, – махна с ръка огорчено майка им.

– Отмяна в окопаването на градината, плевени и куп такива „приятни и красиви занимания“, – с лека ирония подхвърли Владо.

– Вие какво, да не се срамувате от селската работа? – баща им се беше вече изнервил. – А от къде идва хлябът? Ако не е селото, как ще заредим мазето и как ще преживяваме? Замисляли ли сте се над това?

– Това сме го чували и друг път, – наостри се Стоян. – Моите съученици отидоха с родителите на море или на планина, а ние тук.

– И ние някога сме ходили на море, – с тъга каза майка им, – но сега при тая скъпотия едва смогваме.

Бай Стамен току що бе прекрачил прага на дома им и слушаше „престрелката“, която се водеше между деца и родители. Най-накрая той реши да се намеси:

– Мили младежи, вие имате пълно право да искате да работите по-малко през ваканцията и повече време да прекарвате в  разходки, игри и забавление. Това  е ваше право. но това е само една част от истината.

Колкото и ядосани да бяха на родителите си Стоян и Владо се заслушаха в думите на бай Стамен.

– Поразмислете и потърсете и другата част от нея, – продължи възрастния човек. – Ще я намерите като се вслушате в думите на родителите си. Постарайте се да ги разберете. Не искам да натрапвам мнението си, но като ви гледам и слушам ми става болно.

Стоян и Владо наведаха глави. Те разбираха какво иска да им каже бай Стамен, въпреки че ги влечеше другото разбираха, че той е прав. Двамата много го уважаваха и почитаха, не веднъж им бе давал добър съвет за ситуации, в които бяха изпадали.

Един търговец имал нужда от момче, което да продава в магазина му. Той публикувал обява и на другия ден дошли няколко тийнейджъри. Търговецът не се поколеба и веднага избрал едно момче. Познати на търговец попитали как толкова бързо е избрал момчето.

Търговецът казал:

– Преди да влезе това момче изтри краката си и тихо затвори вратата, което показва, че то обича реда. Когато влезе куц човек, то стана и предложи мястото си. Това показва, че това момче е добро и учтиво. На моите въпроси то отговаряше бързо и с уважение, което показваше, че умее добре да разсъждава и е любознателен. Аз изтървах една книга на пода, а то веднага стана и я сложи на масата. Това момче не се блъскаше и буташе напред, то чакаше спокойно реда си. Дрехите му бяха чити, косите сресани, лицето и ръцете му бяха незамърсени. Ето защо избрах него от всичките кандидати.

Всеки човек може да се познае по труда, поведението и думите му.

Колкото повече обичате да работите, толкова по-скоро ще си намерите работа. Трудолюбието е склоността на човека постоянно да прави нещо полезно. Всяка работа трябва да започваме с желание, да я продължим с усърдие и да я завършим с благодарение.

Поведението е огледалото, в което всеки разкрива себе си. За дървото може да се съди по плодовете му, а за човека по поведението му.

Гласът на поведението е по-силен от думите. Думите учат, а поведението убеждава.

Думите са образ на мислите и изразяват нашите чувства, следователно чрез тях може да се разбере вътрешното състояние на човек. По звъна, можеш да разбереш каква е камбаната, а по речта – какъв е човекът.

Ако искаш да разбереш какъв е човека внимавай в думите му, защото „от онова, което препълва сърцето, говорят устата“.

Автобусът щеше да пристигне скоро. Стамат нервно пристъпяше от крак на крак. Секундите му се струваха минути, а минутите часове. През целия ден беше напрегнат, но сега бе доволен, че всичко беше приключило.

Когато пристигна автобусът настани измореното си тяло на първата му се изпречила свободна седалка. До него бе седнала жена. Той се вгледа по внимателно в нея, стори му е доста позната.

Притвори очи и едва не подскочи, това бе първата му ученическа любов. Невероятно….. бяха минали толкова години от тогава.

Състарената преждевременно жена по едва забележими признаци напомняше на стройната и пъргава девойка, която познаваше.

Много отдавна не беше я виждал, но изминалото време беше преобразило и двамата. Някаква невидима стена се бе издигнала помежду им. Това не беше омраза. Някога се бяха раздели като приятели, без оскърбителни думи.

Стамат упорито се стараеше да прогони миналото, но то като вихрушка нахълтваше и изгонваше всичко друго от главата му. Предишните хубави и мили черти, се настаниха на това сбръчкано, бледо и погрозняло до неузнаваемост лице. Спомени нахлуха като буен поток …….

От тъмните ѝ гъсти плитки, които достигаха чак до кръста, не бе останало нищо. На тяхно място се белееше късо подстригана коса. Беше облечена в поизносена рокля, без украшения.

Жената бе леко прегърбена и неспокойно движеше ръцете си, като ги мачкаше една в друга. Пръстите ѝ бяха загубили предишните меки линии. Те бяха леко изкривени и изгърбени, сякаш някой ги бе удрял с камък.

Ах, очите ѝ черни и игриви, с топъл блясък, които караха Стамат да примира едно време от вълнение и копнеж, сега бяха почти сухи, притиснати от бръчки, с почти угаснали зеници.

Всичко това беше толкова внезапно и странно, че Стамат се чувстваше като хипнотизиран. Два образа се преплитаха непрекъснато – някогашното весело момиче и съсухрената жена днес, а между тях стоеше времето, което ги правеше чужди и непознати.

Унесен в спомени за онези весели и радостни младежки дни, Стамат не забеляза кога бе слязла жената. Той дори не бе успял да размени и дума с нея. Тя навярно не бе го познала, иначе не би го подминала.

Той още дълго седеше на седалката опиянен от спомените нахлули в съзнанието му.

Въпреки всичко Стамат бе благодарен за тези мигове, които го бяха върнали назад и за малко го бяха направили по-млад.