Лозан чакаше автобуса. Изведнъж някой го потупа по рамото. Когато се обърна видя Дамян. Отдавна не се беше виждал с него. Преди, когато Дамян беше агроном , често се засичаха в селската кръчма.

– О, здравей, Дамяне! Къде се изгуби?

– Тук съм, изкарвам по някой лев.

– Къде работиш? – поинтересува се Лозан.

– Позавъртях малък бизнес. Ей там имам малка сергия,  – и Дамян посочи с ръка към близкия пазар. – А ти още ли пишеш?

– Все още, не съм се отказал.

– Пак ли за трудовите хора, „героите на нашето време“?

– За тези хора трябва да се пише. Те са солта на обществото, – очите на Лозан светнаха с някакъв особен блясък.

– Не е ли малко банално? – с полуусмивка го изгледа Дамян.

– Нима това е лошо? – попита Лозан.

– Сега е друго време, настъпиха промени, а и героите са вече съвсем други.

– Ти се един от примерите за промяната, – подкачи го Лозан.

– Защо мислиш така?

– Държавата сума пари потроши по теб, за да станеш агроном. После беше ръководител на кооперативното стопанството в село, а сега …. си търговец.

– От работата си не се срамувам, – отсече Дамян и заби поглед в земята.

– Не съм казал такова нещо, но защо напусна селото? Не са ли там корените ти?

– Думи, думи ……, изломоти под носа си Дамян. – Нали знаеш какво стана със селата? Развалиха стопанствата, на безценица продадоха инвентара, животните продадоха или изклаха, а земята я върнаха на „работливите“ собственици. Нима не си забелязал, колко хубава земя е покрита с тръни и бодили и няма кой да я обработва. Разсипаха селата, а ти сега ме питаш: “ Защо съм станал търговец?“ Да, приспособих се, за да оцелея. Има семейство и деца, които трябва да храня.

Какво можеше да му каже Лозан. И неговото положение не бе по-леко. Често в редакцията отхвърляха стаиите и разказите му особено, когато засягаше злободневни теми, но той не бе отстъпил и макар трудно да живееше, не беше се примирил толкова бързо с нещата.

В магазина нямаше много хора. По обяд малцина прекрачваха прага му. Дали заради горещината или поради  това, че по това време хората си почиват, но почти всичко замираше и рядко се виждаше някоя жива душа на улицата.

Днес поп Минчо бе застанал зад едно младо момиче, което пазаруваше. Когато тя сложи продуктите в чантата и тръгна към вратата, поп Минчо я спря и попита:

– Ти от кои беше?

Девойката се смути и наведе очи надолу. Магазинерката ѝ се притече на помощ:

– На Ставри е внучка, ….. живеят близо до новия ресторант.

– Не исках да те притеснявам, девойче, – каза поп Минчо, – нямам никакви лоши намерения спрямо теб. Когато те погледнах ми напомни на един мой познат, за това те попитах от кои си. Аз съм стар човек. В това село всички ги зная, ей от такива малки, – и ръка му се издигна на около три педи от земята. – Всички тук съм кръщавал, за това ги зная.

Зад попа бе застанала жена на средна възраст. Когато чу последните думи, тя се засмя.

Поп Минчо се обърна към нея и попита:

– Защо се смеете? Аз наистина съм кръщавал почти всички хора в това село.

– Вярвам ви, – каза жената,- но се питам когато кръщавате малки деца те разбират ли какво се случва с тях?

– За това се избират кръстници, – спокойно обясни попа.

Изведнъж жената осъзна нещо, което не бе разбирала до сега и попита:

– Нещо като настойници на детето?

– Да, – потвърди поп Минчо. – Докато детето расте, те заедно с родителите му са длъжни да го наставляват в правия път.

До сега тази жена, както и повечето хора, бяха виждали в кръщението, един безмислен ритуал. Кръстниците формално присътваха на церемонията, но по-късно съвсем не се грижеха за духовното израстване на детето.

Те само на име се водеха кръстници и често ходеха или приемаха детето и родителите му на гости.

Така един ритуал губи смисъла си и се превръща в традиция, която се изпълнява формално, без някакво особено значение за учатващите в нея.

В големите градове често можем да видим как булдозери и други по-големи машини разрушават стари здания, за да освободят място за нови.

Някои от тези „стари здания“ са на повече от сто години. В Европа има сгради устояли на няколко столетия.
Но рано или късно те ще бъдат разрушени от природни катаклизми или човешка ръка.

Вечно ще остава това, което е поставено на здрава солидна основа – на Христос.

Исус е казал: „Всеки, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще се оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара“.

Успяваш ли всеки ден да слушаш Божието Слово и въплатяваш ли го в своя живот?

То такъв извод са достигнали учени лингвисти от САЩ, след като са анализирали опита от бойните действия в Окинава по време на Втората световна война.

Според тях, американците са побеждавали по-често, отколкото японците, защото английските заповеди се изговаряли по-бързо от японските.

Учените пресметнали, че в английския език заповед за откриване на огън съдържа средно 5,5 символа, а японските 11.

По време на опасни ситуации заповедите често се дават с използване на нецензурни думи, което съкращава количеството на символите до три.

Неподчинението на Бога никога не остава незабелязано.

Някои си мислят, че ако никой не знае за дадено нещо, то всичко ще си остане по старому. Нали Бог е милостив? И ако никой не знае за случилото се, тогава какво значение има?

Но тяхното сърце ще им създаде проблеми, то ще почне да ги осъжда. Останалите могат да мислят, че те са добри хора, щом говорят думи на вяра, но те няма да отидат при Бога в молитва. Ще бъдат изпълнени със съмнения и страхове, които ще им пречат да получат отговор на молитви си.

Именно за това е толкова важно да бъдем послушни на Бога.

Животът на послушание ви дава смелост и увереност, която не сте имали преди.

Не казвам, че трябва да бъдете съвършенни или че никога не трябва да правите грешки. Просто трябва да вървите в подчинение на светлината, която имате.

Не забравяйте, независимо от това, че цената за греховете ви е платена, животът на неподчинение ще ви струва много скъпо. Той ще ви струва дързостта или смелостта, на която имате право в Исус. Ще открадне вашата вяра и ще ви изпълни със страх.

Не позволявайте осъждението на сърцето ви, да ви лиши от увереност. Правете това, което е угодно на Бога и радостта ви ще бъде пълна.