Млада жена се бе привила не толкова от болка, колкото от загубата, която бе претърпяла.

– Защо, – плачеше Радка в прегръдките на мъжа си, – едно толкова щастливо събитие в живота ни се превърна в трагедия?

Тя цяло денонощие бе под надзора на лекарите.  Медицинският екип бе под напрежения. Положиха всички усилия, но бебето почина.

Болничната стая изведнъж охладня. Чуваха се изплашените гласове на медицинските сестри.

Лекарят се надвеси над нея. Погледът му бе изпълнен със съчувствие. Той бавно и много ясно каза:

– Съжалявам, синът ви не можа да се пребори.

– Не мога да приема всичко това, – хлипаше Радка. – Умът ми не го побира. Как ще преодолея тази болка и мъка. Къде сбърках? Как Бог можа да допусне такова нещо?

Скръбта бе изпълнила душата ѝ.

Тя напусна болницата и се прибра в къщи, но нямаше мир в душата си.

По-късно, когато чуеше, че се е родило дете на техни приятели, Радка не се радваше, а плачеше. Минеше ли край детски магазин, гледаше с тъга и болка изложените дрешки, играчки и детски принадлежности. Малките деца вечно ѝ напомняха за най-мрачния ден в живота ѝ.

Приятели я посещаваха и търсеха начин да я изтръгнат от това ѝ състояние.

Радка намираше утеха единствено в молитвата и когато четеше Библията. Божията любов я обгръщаше всеки ден отново и отново. Веднъж Божията милост ѝ вдъхна надежда. И тя възкликна:

– Спомените от онази злополучна нощ още предизвикват сълзи, но Бог е промислил нещо добро за мен и аз ще имам дете …. Господи благодаря Ти, че ме избави от тъгата ми. Помогни ми още по-ясно да виждам светлината Ти и никога да не забравям, че ме обичаш…..

Какъв прекрасен ден?! Слънцето най-после се бе показало и заливаше всичко с топлина и радост.

Борислава караше в дясната лента с крак върху газта. Ограничението бе 50 км/ч, но колата ѝ не можеше да вдигне повече от 30.

Някой от преминаващите шофьори край нея се ядосваха. Други и показваха жестове и казваха думи, които за нейна радост тя не чуваше и не можеше да разбере.

– Те изобщо не разбират, че и да искам, не мога да карам по-бързо, – измъчваше се Борислава. – Правят си изводи само от това, което виждат.

Нещата в живота не винаги са такива, каквито изглеждат. Когато нямаме достатъчно информация си правим прибързани изводи.

– Сега разбирам, – въздъхна дълбоко Боряна, – как се чувства човек, който е несправедливо обвинен. Изглежда Бог използва този случай, за да ме изобличи и смири. Вечно съм припряна и искам всичко на минутата и ако човекът срещу мен не успява, му крещях като луда. Моето : „Сега! Веднага!“, объркваше и паникьосваше много хора. А аз изливах безсилието си върху тях ….. Време беше да призная грешките си и да се покая.

Колко често си правим прибързани изводи, без да знаем всички факти? Колко пъти в мислите си бързаме да осъдим някого?

Не е ли по-добре да изявяваме Божията милост към хората, които имат нужда от подкрепа?!

Нека сърцата ни откеиват отвъд това, което виждат очите ни, за да не съдим хората, а да им помагаме.

Специалисти от Университета в Калгари твърдят, че може да се спи „предварително“.

Това означава, че ако на един човек му предстои нощна изморителна работа, два допълнителни часа сън през деня, ще му помогнат да се справи със ситуацията и той няма да заспи.

Допълнителните два часа сън могат да помогнат на много хора да се справят с работата на смени и социалните процеси.

Дълго време учените смятали, че единственият начин да си починеш добре, е да поспиш след тежко умствено натоварване. Изследване на канадски учени показало, че това не е така.

Получените допълнително часове сън, дават възможност да се увеличи работоспособността, различните функции на мозъка, в това число на паметта, а също и физическата сила.

Специалисти от научно изследователския център за съня към Университета Лафборо са коментирали откритието и казали, че най-добрия способ за възстановяване след тежка нощна работа е краткия дневен сън.

Венелин се учеше и работеше на непълен работен ден. В същото време жена му работеше другаде.

Налагаше се често да се грижи за детето си, когато бе в къщи. Не му бе леко. Освен студент и работещ, той бе и баща.

Един ден синът му Велко, който тепърва прохождаше, дойде при него и седна в скута му. Детето посегна към чашата със сока, която се намираше на бюрото  ……… жълтата течност напусна чашата и се изля върху ризата на Венелин.

В това време той говореше по телефона и работеше на компютъра.

Настана пълна бъркотия. Плачеше дете, компютъра бе изчистил екрана си, от ризата капеше сок по пода, …Веселин набързо прекъсна разговора по телефона:

– Извинете, можете ли да ми се обадите по-късно?!

Бащата бе готов да оправи създалата се бъркотия, но на входната врата някой звънна. Нямаше време да се преоблича. Отиде и отвори.

Жената, която стоеше пред вратата му се усмихна и каза:

– А представяте ли си каква е Божията риза?

Весели бе силно изненадан от тези думи.

Жената продължи:

– Бог прави дори немислимото за нас. Слуша молитвите ни, избърсва сълзите ни, приема всяка нужда, прощава греховете ни и прогонва всеки страх. Бог не се притеснява, че ще „изцапаме“ ризата Му.

Той съзнателно се снижава, за да ни стане по-близък.

– Колко е хубаво да знаем, – възкликна Веселин, – че сме на сигурно място в обятията Му.

– Да това е голямо благословение – каза жената, – Всичко това Той прави за нас, защото ни обича безусловно.

Един ден продавачката в магазина се усмихна на Минчо, докато му подаваше касовата бележка. Той също ѝ се усмихна приветливо.

Когато си тръгваше тя му каза:

– Приятен ден, Минчо!

Това бе голяма изненада за младия мъж. Той буташе количката си , за да разтовари багажа си и си мислеше:

„Тя от къде знае името ми? Аз изобщо не я познавам. Не помня да съм я срещал някъде. А може би съм забравил ….“

Изведнъж погледът му попадна на табелката с името му, която седеше окачена на ревера на сакото му.

Днес бе на семинар и там на всеки бе закачена табелка с името му. Така хората научават бързо имената си  и се чувстват приети на мястото, където стават събиранията. Създава се една по-топла атмосфера, където можеш да споделиш мислите, вижданията си, дори да обсъдиш проблемите си.

– Преди не осъзнавах тази възможност, – каза си Минчо, – но този случай в магазина ме подсети за нещо. Ще нося табелката с името си навсякъде, където отида. Това ще ме прави по-отговорен, защото хората виждат моите постъпки, а аз искам да съм пример за истински християнин.

Бог е призовал всеки от нас по име, за да бъдем живи примери за Неговата любов, където и да се намираме.

Как показваш на хората, че Бог те е призовал по име?