Опустошението свърши. Грозно стърчаха развалини от разрушени сгради, а там някога цъфтеше живот.

Много жици бяха прекъснати и в оцелелите домове отдавна нямаше ток. Те тънеха в сумрак, но хората не се отказваха да ги използват за защита срещу студа през нощта и яркото слънце през деня.

Общината реши да възобнови електричеството във всеки оцелял дом. Само след една седмица светнаха лампите.

Но това не стана празник за хората. Те бяха ужасени.

– Боже, в каква непоносима мръсотия сме живели.

Празни, прашни и без гърла бутилки се търкаляха по пода. Подгизнали, разкъсани и мухлясали хартии бяха пръснати навсякъде. Имаше и изгнили неразпознаваеми предмети… Цареше пълен безпорядък.

– По-добре да изгасим лампите, отколкото да гледаме всичко това.

Тези хора свикнали повече с тъмнината и нещастието си, поискаха да се скрият от това, което им разкри светлината. Тя ги изобличи за нехайството и безделието им, затова те я намразиха.

Светлината им разкри до каква степен са затънали в тинята на нежеланието си да променят нещата. Те предпочетоха да затворят очи пред истината и да избягат.

Колко много хора живеят в прашните си и занемарени жилища, като се оправдават с недостиг на време, но това е нищо в сравнение със скандалните, неприятни и грозни мисли и думи излизащи от устата им.

Да се откаже човек от душевната си тъмнина е много трудно.

По му е лесно да се успокои с мисълта:

„Всички хора около мен са непочтени, лъжат, хитруват, мошеничестват, мамят и се развращават. Тогава защо точно аз трябва да се променям? Тази светлина само ми пречи да водя обичайния си начин на живот, по-добре да я няма“.

Това е въпрос на избор, който може да се коригира към добро, ако всичко е оставено в ръцете на Бога. Само така може да се предопредели безпогрешната и правилна посока в живота.

Дядо Петко бе известен със своите въздържателни беседи. Старецът не пропускаше да отбележи, кое трябва да се яде и кое не. Беше привърженик на вегетарианството.

Един ден той се разхождаше в гората. Береше билки и си казваше:

– Голяма роля играят тези треви за здравето на човека.

Ненадейно от храсталака изскочи един голям вълк. Започна зъбите да точи и застрашително заръмжа:

– Сега ще те изям.

Той не бе ял няколко дена.

Дядо Петър ни най-малко не се смути, щом си спомни своите теории, съчинения и изказвания. Напери се и започна смело:

– Стой, вълчо! Нека да обсъдим тази ситуация. Да кажа първо какво аз мисля по въпроса, а после ти.

Вълкът заръмжа застрашително, но старецът без да му обръща внимание започна да изказва своята гледна точка:

– Днес, вълчо, е доказано, че месната храна е отровна. Тя трови организма с токсини. Би трябвало да ядеш растителна храна, защото тя е хранителна и пълна с витамини. Виж, колко трева, папрати и гъби има наоколо…..

Вълкът започна да скърца със зъби.

– Месото, вълчо, е причина за всички болести в света. Чрез него ти си ускоряваш смъртта. Кой каквото ще да ти разправя, теб те очаква язва, а може и рак. Ако искаш ще ти го докажа. Ще бъда кратък.

Но вълкът не дочака края на тази беседа, а бързо скочи върху дядо Петър и сложи край на голямото му многознайство за здравословно хранене.

За това ако срещнеш вълк, не му проповядвай вегетарианство, а плюй си на петите, ако нямаш пушка, за да го прогониш или убиеш.

Трудно е да се овладее един музикален инструмент. За това е необходимо постоянство и много труд.

Петър Илиев от малък бе привлечен от цигулката. Дядо му бе голям майстор на този струнен инструмент.

– Слушах го как свири – казваше Петър, – още, когато бях съвсем малък и се опитвах да го имитирам.

Когато поотрасна и вече можеше да държи цигулката в ръцете си, Петър бе заведен при известния по това време майстор на цигулката бай Павел, както всички го наричаха.

Малкото момче дълго се обучаваше при този възрастен вече човек. Много часове преминаха в наставления и упражнения.

Минаха години. Петър не беше вече онова малко момче, което плахо докосваше струните на цигулката, а младеж, който не се разделяше нея.

Най-накрая настъпи дългоочаквания ден и Петър Илиев трябваше да излезе на сцената.

В концертната зала се бяха събрали много хора.

Младият мъж излезе, овладя притеснението си и засвири. Музиката му очарова слушателите.

След концерта много хора го поздравиха за изпълнението му.

До него приближи и един журналист от местният вестник и приветливо каза:

– Изпълнението ви бе много вдъхновяващо. Доставихте ми истинска наслада. Но бих искал да ви задам един въпрос.

Петър кимна с глава, съгласявайки се.

– Защо през цялото време, докато свирехте, вашите очи бяха устремени към втория балкон отляво?

– А това ли? – засмя се Петър. – Там седеше моят учител. През цялото време следях израза на лицето му. Когато виждах усмивката му, разбирах, че е доволен от изпълнението ми, а това още повече ме вдъхновяваше.

Това е много добър пример за нас.

Къде търсим утвърждаване, съгласие, насърчение и благоразположение?

Не е ли най-добре да го потърсим при Господа? Защо тогава очите ни да не са постоянно обърнати към Исус Христос?

Нека да живеем, да се трудим и да правим всичко така, че да виждаме усмивката на одобрение върху Неговото лице.

Какъв прекрасен ден! Слънцето грееше ярко, листата на дърветата весело шумоляха под напора на лекия ветрец, а птиците сякаш се бяха събрали да се надпяват.

Валери вървеше въодушевен. Рядко човек можеше да сключи такава сделка, дори шефа му го похвали.

Той беше още млад, но и амбициозен. Бе решил да се изкачи нагоре по стълбицата …. и да достигне върха.

Унесен в мечти, той крачеше бодро.

Изведнъж Валери забеляза, че зад него тичаше една циганка и викаше:

– Спри, златния ми, имам работа с теб!

„Тая от къде се взе? – помисли си Валери. – Всичко друго само не и предсказания. Това са пълни глупости. Чудя се как хората още се хващат на тази въдица“.

Валери се спря и започна следното гневно словоизлияние:

– Не са ми нужни никакви гадания. Аз съм реалист ….

Изведнъж той забеляза в ръцете ѝ портфейла си, който тя му подаваше. Задъхана едва успя да му каже:

– Изтърва го, златния ми….. Бъди по-внимателен!

Валери прегледа портфейла си. Всичко бе на мястото си. Той бе шокиран.

„Боже, – каза си Валери, – тя бе циганка и въпреки всичко не бе прибрала портфейла ми в джоба си, а ме гонеше за да ми го върне. Невероятно. А аз си мислех какви ли не глупости за нея ….. Очаквах да ми прави предсказания, да ми гадае на ръка или карти. А то,…. никога ни бих предположил нещо подобно“.

Матрицата отново се бе провалила.

Светла беше само на 26 години, а вече се развеждаше с мъжа си.

Днес денят бе хубав, но тя бе изпаднала в депресия. Нямаше семейство, нито деца, нито бъдеще.

В този труден момент за Светла я навести приятелката ѝ Катя и като я видя в какво състояние е, реши да я измъкне навън от дома ѝ.

Купиха си сандвичи и бутилка безалкохолно, а след това седнаха на една пейка в парка и започнаха да разговарят.

Светла се разплака:

– Няма живот за мен ….. На никой не съм нужна ….

Катя я прегърна и заплака заедно с нея. Изведнъж тя усети, че нещо става зад Светла и вдигна очи.

Забеляза как малко момче, вероятно бездомно, се прокрадваше към сандвича на приятелката ѝ, която го бе оставила близо до себе си.

– Е, спри, – развика се Катя. – Бързо го върни на мястото.

Детето побягна към храстите. Катя бързо го настигна и го сграбчи за яката. Вдигна го във въздуха, тресна го в земята и му кресна:

– Заведи ме, разбойник такъв, у дома си при родителите си! Всичко ще им разкажа.

Светла се опита да я успокои, но Катя настоя:

– Тръгваме, без повече приказки ….

Момчето изстена и се размърда. Катя го бе хванала за яката, крачеше бързо с него, а зад нея Светла притичваше разплакана.

Групата зави зад ъгъла, малкия палавник посочи с пръст една постройка и каза:

– Дойдохме!

Катя бе изумена. Те стояха пред една изоставена къща от прозореца, на която се подаде малко момиченце на две-три годинки.

Когато видя момчето, момиченцето се усмихна,  разпери ръчички и завика:

– Тони! Моят Тони дойде!

От изненада, Катя пусна малкият крадец, който веднага се преметна през прозореца и бързо подаде откраднатия сандвич на момиченцето. Малкото заръфа бързо като гладно коте.

– Тони, къде са родителите ви? – попита строго Катя.

– От няколко седмици живеем сами със сестра ми. Татко го отведоха в затвора, – каза момчето и наведе глава.

– А майка ви?

– Тя е наркоманка и се запиля нанякъде, като ни затвори в къщата. – сподели Тони. – Успях да изляза през прозореца и отидох при съседите да поискам хляб, но те ме изгониха.

– И с какво се хранехте през всичкото това време? – в гласа на Катя се усети съжаление.

– Събирах изхвърлени корички хляб. Понякога успявах да отмъкна и по нещо по-прясно за ядене…., – каза смутено момчето. – Носех по-хубавото на Динка, тя е още малка.

„Боже, а аз какво направих с него….“,- гузно си помисли Катя.

Изведнъж Светла се развесели. Привлече момчето към себе си и го прегърна. След това протегна ръка към Динка, която бе изяла сандвича и уплашено я гледаше.

– Елате деца с мен у дома, – усмихна се приветливо Светла. – Ще имате много храна и хубав дом.

Няколко месеца Светла и Катя търсеха майката на двете изоставени деца, която веднага подписа, че се отказва от тях, когато ѝ предложиха доста голяма сума пари.

Така децата останаха при Светла и животът ѝ се изпълни със смисъл.