Мракът настъпваше, сякаш някой го гонеше, но това не попречи на разговорът между Сава и Леонид, защото те не бързаха за никъде, а само разсъждаваха на глас. На тях не им бе нужно да е светло, за да развият мислите си.

– Ако илюзиите ни се разпаднат, – заяви Сава, – това означава, че сме освободени от фалшивите си представи.

– Но, освободени от тях, – отбеляза Леонид, – човек може да станете циник и да се ожесточи срещу други хора.

– Ако Бог съсипва илюзиите ни, – подчерта дебело Сава, – започваме да виждаме хората такива, каквито са.

– Но това не ни прави язвителни, изричащи горчиви думи, – допълни Леонид.

– Нашите илюзии често са причина за жестокост, – обяви Сава, като леко се усмихна.

– Ние се възприемаме един други не като факт, а като продължение на нашите идеи, – Леонид се опита да обясни това.

– Смятаме, че човек може да бъде чудесен и прекрасен или слаб и суетен. Трето положение няма, – Сава разпери ръце.

– А колко хора страдат от факта, че не искат да се разделят с илюзиите си? – попита Леонид.

– Ако обичаме човек и не обичаме Бога, ние изискваме абсолютно съвършенство и пълно целомъдрие от индивида. И ако не го открием в лицето, ставаме жестоки и отмъстителни и искаме от него това, което не може да ни даде, – констатира Сава.

– Има само едно Създание,  –  заяви Леонид, – което може да задоволи бездънния копнеж на човешкото сърце и това Съществото е нашият Господ Исус Христос.

– Не ти ли се струва, че Господ е твърде суров към хората? – попита Леонид.

– Само така изглежда, – засмя се Сава. –  Бог знае , че всяка връзка, която не се основава на верност към Него, ще доведе до крах.

– Господ не се доверяваше на никой човек, но никога не се е отнасял към хората с подозрение и не се е опитвал да ги дразни, – потвърди Леонид, като тропна с ръка по масата.

– Божията благодат може да направи всеки човек толкова съвършен, че той не би разочаровал никого, но ако се доверяваме на хората, ние ще се разочароваме от всичко и не ще оправдаем ничии надежди, – заключи Сава.

Момчетата се надигнаха и всеки се насочи към дома си, като все още размишляваха върху възникналата тема.

Бързо се спускаха през нощта с 200 мили в час. Миро бе опитен пилот. Той обичаше всяка част на тази метална двумоторна птица. Не веднъж я бе разглобявал, смазвал и сменял износените части с нови.

Независимо от положението, Миро се усмихваше и изведнъж възкликна:

– Ей, Тома, нима това не е страхотно?

Спътникът му мълчеше. Докато самолетът бързо пропадаше в облачното още не разсъмнало се небе, Тома се опитваше да си спомни всеки Библейски стих за случая, но сякаш някой бе изтрил паметта му. След това премина към изповед на всяко нещо, което неправилно бе извършил до сега в живота си.

А Миро сякаш не бе в критична ситуация. Той си подсвиркваше и си пееше, все едно караше колело в парка.

Тома погледна с копнеж през илюминатора, но бялата пелена на мъглата плътно бе обвила машината и нищо не се виждаше.

Освен мъглата през невидими пукнатини се процеждаше вледеняващ страх, който се подчертаваше невидимото и неизвестното.

Тома целия се тресеше, а в ума му страхът шептеше:

– Ами ако …. какво ще стане?

Това освободи парализираща отрова в Тома и не след дълго съмнението започна да притъпява зрението му.

Станеш ли жертва на такава атака, страхът не проявява никаква милост. Скрит в сенките на всеки възможен ъгъл, той заплашва да отрови вътрешния ти свят и външния ти баланс.

Страхът дебне уязвимия момент и след това избира ключалка, която пази сигурността ти. Щом влезе вътре, бързо се превръща в двигател на оформящата се психическа бъркотия. Прогнозата за възстановяването не е никак радостна.

Но 27 Псалм съдържа необичайно ефективен антидот:

„Господ е светлина моя и избавител мой. От кого ще се боя? Господ е сила на живота ми. От кого ще се уплаша?“

И накрая затръшваш вратата пред лицето на страха и му казваш:

– „Сърцето ми няма да се уплаши …… И тогава ще имам увереност“.

Възможно ли е сега студеното облачно време да помрачи твоите хоризонти? Тогава дай място на Господа и се отпуснете за промяната.

Бог никога не пропуска писта, когато има ужасна мъгла. Но си сложи предпазен колан, приятелю, защото кацането може да стане малко грубичко.

Когато имаш неправилна представа за нещата, често се разочароваш. Така се случи и с Никола. Той от известно време наблюдаваше дядо Манол. За този човек се говореше, че е успешен християнин. Животът на този старец го увлече и Никола реши да му подражава.

На младежът всичко това  му изглеждаше чудесно и прекрасно. Нали се казва:

– Във чужда градина тревата винаги изглежда свежа и зелена.

Подражанието на Никола не продължи дълго време.

Какво го спря?

– Моите постижения са съвсем скромни, дори незабележими, – отчаяно си каза Никола, когато си направи равносметка за това, как изглеждат нещата при него.

Увличайки се да следва и имитира избрания модел, той пропусна нещо много по-важно.

А това бяха прекрасните възможности, които Бог му откриваше.

Никола не бе разбрал, че призванието е да служиш на Христос, а не да задоволяваш собствените си амбиции. Това разминаване води до обезсърчение и униние, след което следваше отказ от по-нататъшни опити за каквото и да е.

Бог не ни е обещал безгрижен живот. Съществуване без изпитания, беди, трудности и изкушения. Той ни е призовал не на детската площадка да се забавляваме, а на полето, където се води битка и то не каква да е, а на живот и смърт.

Който служи на Христос рано или късно осъзнава едно, че „да се радва в Господа е неговата сила“.

Валери бе малко пакостлив, колкото всяко друго дете в ранните си детски години. Той постоянно се опитваше да скрие лошото си поведение, но майка му бързо откриваше какво е направил.

Валери се чудеше:

– Как толкова бързо и точно знае мама за моите изяви?

Един ден не се стърпя и я попита:

– Мамо, откъде знаеш, каква беля съм направил?

– Имам очи отзад на главата си, – усмихна се майка му.

Това накара Валери да проучи главата на майка си.

– Странно, – констатира той, – когато тя се обърне очите ѝ стават невидими или просто са покрити от косата ѝ. Как да разбера това?

Растейки Валери се отказа да търси допълнителните очи на майка си. Постепенно с възрастта си той скъса всички връзките с белите и пакостите.

Едва по-късно той разбра, че бдителният поглед на майка му, разкриваше всяка вреда, която Валери замисляше и изпълняваше като дете. Това бе израз на нейната любов и загриженост за децата ѝ.

Така и Бог ни вижда. Той съзира много повече от това, което правим. Бог възприема и усеща нашата скръб, нашите наслади и любовта ни един към друг.

Господ вижда нашия истински характер и знае какво точно ни трябва. Неговите очи забелязват какво има в сърцето ни. Защото Той е нашият внимателен и любящ Баща.

Марта се молеше за съпруга си в продължение на 25 години. Тодор бе непоправим алкохолик. Той имаше много лоши навици. Ако хората го разгневяха ги изхвърляше надолу по стълбите на дом си.

Но Марта се молеше и вярваше, че съпругът ѝ няма да остане такъв. Когато я питаха:

– Защо не се разведеш с него? Чудно е как го понасяш. От най-малкото се пали, може и човек да убие.

– Няма да го напусна, – отговаряше смело Марта, – защото знам, че един ден той ще бъде спасен.

Една вечер най-големият му син Мирослав се прибра от колежа. Завари баща си с бутилка и чаша на масата.

– Татко, – с болка промълви Мирослав, – страхувам се, че няма да бъдеш със майка, мен и сестра ми в рая. Много ще ни липсваш.

Тодор погледна сина си, остави чашата, която се бе приготвил да поднесе към устата си и с насмешка попита:

– Ти се тревожиш за мен?

Мирослав само поклати глава и я наведе надолу, за да не види баща му избликналите сълзи.

– Хайде да отидем в банята и там да направим споразумение с Бога, – предложи Тодор.

Младежът изненадано погледна баща си но го последва в банята.

Там двамата застанаха на колене. И Тодор се помоли:

– Господи, прости ми и спаси душата ми въпреки всичкото зло, което съм извършил….

Докато викаше към Бога, по лицето му се стичаха сълзи.

От тази вечер Тодор се промени. Той изля в мивката скъпите алкохолни напитки, които съхраняваше в специалния си шкаф. Вместо любимото си уиски пиеше кока кола.

Започна с жена си да посещава местната църква, а по време на обедната си почивка вадеше подарената му от свещеника Библия. Четеше я внимателно и си правеше бележки върху прочетеното.