Всяко лято лагерът се провеждаше край едно красиво езеро. Тази година езерото се бе превърнало в празна дупка.

– Това източване на водата не е случайно, – отбеляза Бисер.- – Сега ще можем да направим ремонт на опразненото място, – зарадва се Здравко. – Ще изчистим боклуците от дъното на езерото, които са се събирали години наред.

Пепо поклати глава:

– Възможно ли е Бог да ми позволи да се чувствам изцеден от собствената си енергия, цел и сила, за да мога да видя по-ясно какво трябва да поправя, а след това да направят ремонт като почистя боклуците, които са разкрити?

– Ще избереш ли в сезони, когато се озоваваш изцеден и сух, да се довериш на Бог, Който се стреми да те направи свят, вместо да те остави да бъда доволен и просто да изглеждаш свят? – побутна го Жельо.

– Това определено не е моят режим по подразбиране, – повдигна вежди Пепо.

Стефан въздъхна:

– Мисля си за молитвите, с които съм молил на сухите места. Обикновено не съм благодарен за Божието рафиниране и Му дадох да разбере, че искам нивото на водата обратно там, където ми беше удобно.

– Това е така, – бързо се намеси Данчо, – защото сухите времена излагат уязвимите и грешни места в нас като лакомията, похотта, алчността и завистта. Всеки може да си направи свой собствен списък.

– Сухите времена тестват способността ми да упорствам и да издържам, – продължи Стефан, – като ми дават възможност да изградя някакъв духовен мускул. Въпреки това потенциално добро, да се мотаеш там през сухите времена не е лесно.

Теодор до сега само слушаше, но реши и той да коментира:

– Една от причините е, може би и вие сте като мен, моето ниво на мотивация често е обвързано с това как се чувствам, а сухотата ме демотивира. Обезсърчавам се, тъй като сухотата ме кара да осъзнавам многото си погрешни жажди и разкрива колко егоистични дори могат да бъдат моите „духовни“ мотиви. Каквото и да подхранва обезсърчението, пътят, по който вървя ден след ден, сега е прашен и втвърден, за това ми е трудно да продължа да върша работата, която Бог ми е поверил.

Най- възрастния в групата поглади побелялата си брада и поясни:

– Може би като дърво, което потапя корените си по-дълбоко по време на суша, ще се научим да се потапяме по-надълбоко до мястото, където може да намерим освежаване в Бог. Вместо да се обезсърчим, нека поискаме Божият Дух да ни помогне да потопи корените си дълбоко в Божията любов, която мотивира и освежава.

Любопитството към Христос плени град Йерусалим.

– Кой е този? – питаха те.

Някои искаха непременно да разберат:

– Как един човек може да привлече вниманието на цял град?

Мнозина бяха чули за този чудотворец и учител освобождаващ истини, но да Го видят на магаре в царско шествие ги накара да се усъмнят:

– Този ли е Който ще ни освободи от Римското господство?

Едно магаре отхвърли желанието им да Го коронясат като Давид за цар на страната.

Исус Христос бе Божият Син, Който по благодат чрез вяра щеше да бъде коронясан за Цар на сърцата, които Го приемат.

Бог действа, когато Христос не е отхвърлен.

Любопитството е това, което доведе мнозина до вяра в Исус Христос като техен Спасител и Господ.

Такива искрено питаха:

– Този ли е, за Когото се твърди, че е Синът на Живия Бог?

Той бе Месията, Който очакваха. Дошъл бе да спаси народа Си от греховете им и да царува над сърцата им.

Проблема бе отхвърлянето. При него се губи възможността да се опознае Исус близко и интимно.

А любопитството не спира за онези, които опознават Христос в общението на страданието и в силата на Неговото възкресение.

Животът е инкубатор за болка, а Исус е Божият лечител особено, когато сме наранени.

Неговото възкресение е основата на нашата вяра и източникът на сила, за да се изправим пред житейските предизвикателства и водещо до обновяване на умовете ни.

Любопитството може да ни доведе до Бога и да ни сближи по-дълбоко с Него.

Никола Павлов бе млад репортер. Той имаше възможност да посети Летните и Зимните олимпийски игри.

Никола обичаше спортните състезания, но сега срещите със спортистите бе сбъдната негова мечта.

Харесваше му да слуша хора от цял свят, които говореха на различни езици и отбелязваха победите за страните си.

Никола още в тинейджърска възраст бе очарован от Олимпийските игри. За него това се бе превърнало в мания.

На Летните олимпийски игри Никола последва Бога.

Тогава Господ го помоли:

– Откажи се от спортния си идол.

Никола все още обича Олимпийските игри, но сърцето му истински се вълнува, когато люде от различни народи и произход се събират да се молят и покланят на Бога.

Без значение откъде сме или къде живеем, нека се радваме, че като вярващи сме едно в Христос с нашите братя и сестри по целия свят.

Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.

Милен крещеше:

– Домашниии! Защо все ме питате за тях? Сякаш няма други важни неща под слънцето! Мразя да пиша домашни.

Милен предпочиташе да играе на компютъра си или с приятели навън.

Един ден дядо му като го слушаше, му каза:

– Твоите действия като дете определят резултатите, които ще имаш в бъдеще като възрастен.

– Знания, резултати и домашниииии, – размаха ръце възмутен Милен.

Дядо му го погледна спокойно и попита:

– Не си ли се замислял, че колкото по-рано започнеш да трупаш знания, толкова повече време ще имаш възможност да ги използваш и да натрупаш още по-нови?

Милен се замисли. До сега не бе гледал така на задълженията си в училище.

Изпухтя и тъжно поклати глава:

– Ако не съм натрупал достатъчно знания навреме, трудно ще наваксам с всичко, което ще ми предстои. Имаш право, дядо. Може да ми е неприятно сега, но ако се заловя, както трябва, ще имам успех за напред.