Заваля, най-после заваля дългоочакваният сняг. Той се стелеше по земята и покриваше всичко с бялата си пелена.

Петър вървеше с майка си, Светла Атанасова, която бе учителка в местното училище. И двамата се радваха на снега.

Изведнъж Петър свъси вежди и внимателно се заслуша.

– Мамо, защо скърца снегът?

Майка му го погледна  и се усмихна.

– Ето чуй сама, – погледна към добре обутите си крака Петър, – снегът наистина скърца.

– Това се получава, при счупване на снежинките, – каза майката.

– Но те са толкова малки, – Петър погледна учудено. – Как могат да издават толкова силен звук?

– Когато снежинките падат на земята, те не се нареждат плътно, – поясни майката. – Между тях остава пространство, което се изпълва с въздух.

Петър слушаше с ококорени очи. Внимателно се вгледа в навалелия сняг, но съвсем не можеше да различи отделните снежинки, нито разстоянията между тях, за които говореше майка му.

– Когато стъпваме на снега, – продължи обясненията си Светла, – ние притискаме милиони снежинки и ги уплътняваме.

– А какво става с въздухът между тях? – попита нетърпеливо Петър.

– Въздухът се отделя, а снежинките при докосването си се чупят.

– О, колко жалко! Те са толкова красиви, – въздъхна печално Петър, като си представи моделите снежинки от хартия, които скоро правеха в училище.

– А ти знаеш ли, че при различна температура на въздуха, снегът скърца по различен начин? – попита Светла.

– Наистина ли? – изненада се Петър.

– Когато студът не е толкова голям, – започна да обяснява майката, – снежинките се покриват с тънък слой незамръзнала вода.

– Колко трябва да е температурата на въздуха, за да се образува такъв слой вода? – попита Петър.

– При температура около -10 ° C, дебелината на слоя е само един молекулен слой, а при при -1 ° C е стотици пъти по-голяма. Тази невидима за очите ни вода заглушава звука при счупването на снежинките.

След като Петър чу това обяснение, заключи:

– Тогава ние няма да чуваме скърцане под краката си.

– Да, така е, – съгласи се майка му. – За това чуваме този звук само, когато времето е много студено.

Детският лагер се намираше на едно обширно място в гората, където бяха поставени десетина бунгала. В него бяха настанени деца на възраст от шест до осем години.

Заниманията се провеждаха в гората, където децата се запознаваха, с горските плодове, билките, растенията и диворастящите гъби.

Сред децата бе и Надя, нежно русокосо момиче. То бе осиновено, но не страдаше много от това. Сегашните ѝ родители много я обичаха, а това се бе отразило и на момичето.

То бе винаги усмихнато, отзивчиво, готово да помогне на всеки.

Една вечер край лагерния огън децата разказваха за себе си. Тогава Надя каза:

– Аз се казвам Надя Иванова. Моите родители са ме осиновили, когато съм била още бебе. Те са много добри хора ….

Колкото и странно да е децата понякога са много жестоки към тези, които са по-различни от тях.

Реакцията на момчетата и момичетата край огъня не закъсня.

– Копеле!

– Изоставили я … ха ха ха, – сочеше я с пръст едно пълно момче и се заливаше от смях.

– Кой знае какви са били истинските ѝ родители! – подхвърли тъмнокосо момиче.

– Навярно наркомани, алкохолици или малолетни. Иначе за какво ще  зарязват така?

– А може да е от многото деца в някое семейство, в което жената всяка година ражда и няма с какво да ги хранят……

Сипеха се реплики, от които капеше жлъч и омраза.

Все едно всяко от децата казваше:

„Твоето място не е между нас. Ти си била изхвърлена, като ненужна вещ. Какво от това, че други са се смилили над теб и са те отгледали?“

Преди една от ръководителките в лагера да се намеси, се случи нещо много интересно и поучително.

Малката Надя свъси вежди, огледа обиждащите я деца и каза достатъчно силно и ясно:

– Моите родители са ме избрали, а вашите навярно страдат, че им са се паднали такива коравосърдечни и груби деца като вас.

Всички около огъня се смълчаха.

До края на лагера никой повече не посмя да каже лоша дума на Надя, нито по някакъв начин да я обиди или нагруби.

Зимата дойде, но сняг нямаше. Издайнически следи по покривите и на по северно изложените места говореха, че е валяло, но бялата пелена не се бе задържала навсякъде.

Но не това бе главният страх на повечето хора.

– Страхувам се, когато наближава Рождество, – сподели Ангелина с колежката си Василка.

– Празник е, какви са тези страхове от теб? – смръщи вежди Василка.

– Помисли само, колко време, усилия и пари трябва да изразходвам, за да се почувстват всички доволни у дома.

– Ти навярно се шегуваш, – изненадано я изгледа Василка. – Не е нужно да харчиш толкова много пари и с малко продукти можеш да приготвиш празнична трапеза, а колкото за усилията, Рождество е само един път в годината.

– Да, но….

– Я си помисли добре, дали мъдреците, които са изминали стотици километри в пустинята, за да видят бебето Исус, са си мислили за такива работи? Та те са прекарали няколко месеца в безводната пустиня, а за даровете, който са донесли, да не говорим.

– Не мисля, че са ги притеснявали такива мисли, – въздъхна примирено Ангелина.

– Когато са стигнали края на пътешествието си „Те са се зарадвали с голяма радост“.

– И на какво толкова са се зарадвали? – сбърчи нос Ангелина.

– Те са направили всичко това за Исус, Който бе наречен Емануил, което означава „Бог с нас“.

Ангелина се намуси и недоверчиво погледна Василка.

– Нека празничната треска на Рождество не те разсейва от най-важното нещо, – каза спокойно Василка. – Не си мисли, че трябва да направиш нещо специално или грандиозно на този празник.

– Готова съм, дори да взема назаем, само и само да впечатля съседите, – гордо вирна нос Ангелина.

– Концентрирай се на Исус, – посъветва я Василка. – Отдели време да прочетеш за Неговото идване в този свят. Това е една интересна история за Неговото раждане.

– И това какво ще ми помогне? – недоверчиво попита Ангелина.

Василка въздъхна, тъжно и стана за нежеланието на тази млада жена да се запознае с истинския повод за този празник, за това се усмихна и ѝ пожела:

– Нека Рождество те „зарадва твърде много“.

На хората около нас не е известно какво става в глава ни. Те не виждат мислите, мечтите и мотивите на нашите действия. Така не могат да видят и нашата вяра в Христос.

Околните възприемат само твоето тяло. И по това как изглежда, те съдят за това, което става в теб.

Намръщените вежди говорят за недоволство, усмивката разкрива благодарността ни и доброто ни разположение, свитите юмруци са доказателство, че в нас напира гняв и враждебност.

Това, което показва нашето тяло, говори на хората какви сме всъщност.

Можем да декларираме нашата християнска вяра, колкото си искаме, но ако тялото ни свидетелства за друго, хората ще се усъмнят в нашите думи.

Дрехи, говор, навици, с всичко това трябва да прославяме Христос.

Ние трябва да бъдем „…. безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“

Вижда ли се твоята вяра чрез поведението на тялото ти?

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?