В малка група коментираха преждевременния край на Насковата кариерата.

– Той направи много неща добре, но имаше проблем, – отбеляза Вълко.

– Всички го видяха, – повдигна рамене Милена.

– И все пак той бе много ефективен в по-голямата част от работата си, – опита се да го защити Пламен.

– Но гневът му в повечето случаи не бе адресиран правилно, – поклати глава Стамен.

– За съжаление това доведе до нараняване на много хора през годините, – подчерта Милена.

– Ех, ако бях се изправила срещу него, – въздъхна тъжно Соня, – може би щях да го спра. Бях влюбена в Наско.

– Не направихме нищо, за да му помогнем. А сега той огорчен и обиден ни напусна, – констатира Пламен.

Въпреки че не можем да принудим другите да се откажат от грешното си поведение, ние можем състрадателно да се изправим срещу тях.

Нека да „говорим истината с любов“, така че и двамата да станем „все повече и повече като Христос“.

Бог ни е дал уши, за да слушаме, така че можем да чуем изобличение от някой друг.

Теодора бе непреклонна:

– Християнството не е за мен. То е много скучно. Обичам приключенията. Това е живот за мен.

Владо възрази:

– Но ти не знаеш за едно необикновено приключение, което е придружено с невероятна радост и вълнение.

– Така ли? – възкликна удивена Теодора. – И кое е то?

– Тава приключение не прилича на друго никое …

Теодора го гледаше с очакване и нетърпение. Отговорът я вълнуваше много.

– … то идва от следването на Исус, – обясни Владо.

– О, – сбърчи недоволно нос Теодора и махна с ръка.

– Обикновените думи не могат да опишат очарованието на приключението водещо до познаването и ходенето с Исус, Божия Син ….

Владо продължи да споделя с нея за истинския живот, който се намира в Господа, но Теодора само гримасничеше и по-голяма част от думите минаха покрай ушите ѝ.

В крайна сметка Владо не успя да убеди Теодора, но си каза:

– Думите ми може да са слаби, но ще се помоля за нея, а Бог нека подейства.

Когато Исус Христос влезе в живота ни, ние откриваме, че да Го опознаем повече и да Го следваме отблизо е най-голямото приключение.

Нека го търсим всеки ден, за да живеем истински живот.

Зима бе изпълнена с много сняг и студ. Сава караше микробуса, който дядо му бе преотстъпил временно.

Пътят бе леден и хлъзгав.

Изведнъж задната част на микробуса се завъртя.

Сава се оказа във въздуха, излитайки от доста висок насип.

В тези минути, той си каза:

– Колко хубаво би било, ако не умра…

Миг по-късно микробусът заскърца по стръмния леден склон и се претърколи на дъното.

Сава изпълзя от смачканата кола невредим.

Микробусът бе напълно съсипан, но Бог бе пощадил младежа.

А дядо му?

Всъщност той никога не каза нито дума за микробуса.

На Сава се размина мъмренето. Дядо му не поиска някаква компенсация за автомобилът.

Старецът само се усмихна, прегърна внука си и каза:

– Радвам се, че си добре.

Дядо му едва ли е забравил разбитият микробус, но той постъпи, както Бог постъпва с нас.

Без да си спомня и да ни засрамва, дори не ни кара по някакъв начин да изплатим дълга си, който по право Му дължим, избра да не го помни вече.

Сякаш разрушителното дело, което сме направили, никога не се е случвало.

Това бе необикновен ден. Станало бе чудо.

Никакви думи не можеха да опишат какво се случи в онази малка спалня на горния етаж.

Трупът се раздвижи и животът се върна в тялото.

Петър възкликна:

– Уха, това бе невероятно …

Добре, че бързо затвори устата си, защото бе готов да каже: „Вижте какво направих!“

За разлика от него Станка бе жена на молитвата. Тя се молеше непрекъснато за всяка нужда, която чуеше.

А когато до нея достигаше отговор на някоя от молитвите ѝ, тя просто казваше:

– Само Бог може така! Той е прекрасен!

Вместо да бъде изненадана Станка бе смирено утвърждаваща и благодарна.

Нейният Бог никога не я бе разочаровал. Неговите чудотворни сили укрепяваха вярата ѝ.

За това нека гледаме какво е направил Бог и да бъдем впечатлени от Него, а не от слугата Му.

Цял ден Станчо не беше хапвал. Имаше срещи с много хора, бе изслушал много молби, болки и мъки.

Тъкмо гребваше с лъжица от ароматната супа, която бе сложила жена му пред него, когато дотича Данчето:

– Бързо идвай, Петър те вика.

Станчо я огледа и разбра, че днес мъжът ѝ не я бе бил, но той се досети за болестта му.

– Да не се е влошило състоянието му? Силни ли са болките му? – попита той.

– Не, друго е. … Ела и сам ще видиш.

Станчо се облече бързо и тръгна след жената.

На вратата дочу гласа на съпругата си:

– Да беше си доял поне …

Завариха Петър полуседнал, подпрян на възглавница. Миришеше на лекарства и болна плът.

– Раци те гонят?! – Станчо се опита да се пошегува.

– Ще ме довърши тази болест, – измънка Петър. – От Бога ли е, от дявола ли е … не знам вече.

Станчо се взре в болния и там прочете съжаление за цялата му опърничавост.

– Вярвах, че строя по-добро бъдеще, – задъхвайки се започна Петър. – Мислех, че християните са прекалено строги. – Твърдях, че всичко е тук на земята, след това няма нищо. Смятах, че живея свободно и сам решавам какво да правя ….

– Но изглежда това не задоволи душата ти? – попита Станчо.

– При дългите спорове, които водихме с теб, трябваше да ми кажеш. Това бе твой дълг….

Станчо вдигна рамене и попита:

– Как можех да ти кажа, когато ти непрекъснато отрицаваше и не искаше да ме чуеш?

– Не знам, но трябваше да питаш – и Петър погледна нагоре с очи – и да намериш начин.

Това силно разтърси Станчо. Той толкова се стараеше …

Изведнъж осъзна, че това бе послание от Бога:

– Трябва да намериш начин. Не се отказвай да говориш с хората за Мен. Нужно е да търсиш другите в техния свят, а не да чакаш да дойдат в твоя.

И Станчо разбра:

– Това е начинът за благовестие.