Сушата продължи доста дълго. Не само хората, но растенията и животните викаха към небето за влага. Ако продължаваше така, жива душа нямаше да остане по тези места.

Изведнъж небето побледня и се нажежи, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Това бе буря като никоя друга. В миг земята бе прах, а в следващия се образуваха езера.

Наоколо стана мокро и искрящо. Всичко бе залято от плътни струи вода. Дъждът носеше в себе си всякакви цветове, зелен като полето, син като небето, бел като агнето, жълт като глухарчето.

Мъжете паднаха на колене, вдигаха ръце към небето и прославяха Бог. Козите и овцете в кошарите също усетиха влагата. Пред очите на всички по живия плет от бодливи тръни се появиха пъпки и за един миг, по повелята на Всемогъщия, тези пъпки разцъфтяха.

Хората шептяха молитви изпълнени с благодарност към Бога. Елена благославяше мислено, докато тичаше през изливащия се порой към стаята си, за да взема една купа.

Изнесе купата навън, вдигнах я над главата си и запя високо молитвата си, докато вятърът удряше в лицето ѝ и бученето му я заглушаваше.

Купата се препълни, сърцето ѝ също. Тя чуваше как внуците ѝ се викаха един друг, докато подскачаха под дъжда, радостни и с леки сърца, каквито трябва да бъдат децата на техните години.

Гласовете им бяха заглъхнали. Децата бяха онемели, защото бяха станали свидетели на нечовешкото измъчване и убийство на майка им. Сега те бяха освободени, докато дъждът се изливаше върху тях.

По-късно Елена ги заведе при баща им и макар децата да се свиха при вида на страховития мъж. Когато баба им ги накара да го поздравят, баща им се разплака от благодарност, щом чу отново гласовете им. Може би сега и неговата вяра щеше да бъде възстановена от този дар, както бе станало с Елена и внуците ѝ.

Елена чуваше гласа на Бог навсякъде около себе си, но не се боеше.

– Може би трябва да се разтреперя от страх пред Всемогъщия и да се скрия от взора му, – каза си тя. –  Може би трябва да взема нож и да разрежа собствената си плът, за да залича миналите си деяния.

Не тя усещаше нещо друго в себе си.

– Сега разбирам, – усмихна се Елена, – че макар словото да е първото творение на Бог, мълчанието е близо до Неговия божествен дух. Молитвите, изречени в сърцето, без глас, са много по-силни от хилядите думи, които хората могат да крещят към небесата.

Тодор сложи ръка върху главата на Иво и шеговито го дръпна за носа. Малкия пое дълбоко въздух и замахна с разперени пръсти за поздрав, но Тодор несръчно парира и не уцели дланта му. Иво поклати глава, осъждайки непохватността му и избяга в другата стая.

Тодор пипнешком заслиза по тъмните стълби. Отзад го застигна гласът на Теодора, майката на Иво:

– Можахте ли да разговаряте? Помирихте ли се? Той толкова често говори за теб. Обича те по свой начин.

Какво можеше да ѝ каже Тодор, баща му си бе инат и това е. Тя бе негова жена, но много по-млада от него, затова трудно разбираше съпруга си.

Теодора изпревари Тодор по стълбите и застана пред него.

– Изглежда нищо не може да го събори, – продължи тя да говори за баща му. – Здрав и силен като бик е, а за апетит да не говорим, яде за двама. Лекарят каза, че болестта му няма да се разпространи толкова бързо.

Тодор само привидно я слушаше, но тя продължи, все едно не е забелязала безразличието му:

– Баща ти изглежда чудесно с това тяло и мускули, а наближава седемдесет.  Ако не гледаш лицето му, ще кажеш, че пред теб стои двадесетгодишен младеж.

– Да, наистина изглежда добре, – отговори безизразно Тодор.

Той взе шапката си и подаде ръка на Теодора за довиждане. Тя бързо хвана ръката му и го дръпна към себе си. Изведнъж тона ѝ се промени:

– Тодоре, едно време толкова много се обичахме, помниш ли? Бях глупава и прекалено млада, това е истината, но те обичах. А това дето по-късно беше с Филип си бяха просто хормони и нищо повече. Когато го видех не можех да мисля разумно.

Тодор се усмихна. Най-напред го бе зарязала заради Филип, а после, когато той почина внезапно, го замени с баща му.

– Ти бе слабичък, пък и не беше голям красавец, – започна да се умилква Теодора. – Когато човек е млад гледа само външността. Но повечето мъже стават интересни, след като навършат четиридесет и ти си от тях.

– Теодора, стига толкова.

– Тук вътре в теб винаги е имало местенце и ако ….

– ….ако затъна в тинята, няма да ме познаваш, знам, – усмихна се Тодор.

– Какво? – извика Теодора.

– Лека нощ.

Тодор се освободи от хватката ѝ, избърса натрапената му целувка от лицето си и хукна навън. Стана му мъчно, че никога не е имал семейство. Всичко бе проиграно, още преди да започне.

Към чувството на болка се прибави и отвращението му към Теодора, която се опитваше да се залепи за него, когато виждаше, че баща му си отива и че положението ѝ става нестабилно.

Виктор внимателно прелистваше страниците. Докато четеше се натъкна на странна промяна в музикалния строеж на произведението. Хармоничното решение изведнъж увисваше.

Речитативите и ариите нямаха басова линия, беше им отнет фундамента. Всичко бе сферично и недействително и въпреки това звучи цялостно и завършено.

Мелодиите се носеха и отказваха да решат към коя точно тоналност искат да преминат. Отиваха ту в мажор, ту в минор, а накрая се събираха в съвършено благозвучие.

Виктор не се радваше на тази музика. Тя му напомняше за неговия провален живот и той не можеше да си обясни защо е така.

В хроматичните възходящи и низходящи мотиви разпознаваше собственото си хленчене. Те го връщаха в горещите летни вечери на детството, когато навън беше още светло, но пердетата бяха пуснати, а него го бяха сложили да спи.

Той лежеше буден и жадуваше за прегръдката на майка си. Часове се ослушваше за стъпките ѝ, а после неусетно заспиваше, без да дочака целувката ѝ.

В режещия дисонанс  изпълняван от три рога, сякаш чуваше обезсърчаващия и унищожаващ глас на баща си, който искаше сина му да се промени и да стане полезен за обществото.

В приглушеното, накъсано дрезгаво звучене на малкия корнет, Виктор долавяше собствения си глас, който беше много тих. Спомняше си, че когато се опитваше да се наложи за нещо, ставаше смешен.

В милувките между виолината и сопрана се пробуждаше неудовлетворения копнеж, най-сетне да бъде приет и обичан единствено заради самия себе си.

Виктор затвори последната страница. Това бе чудновата музика за него. Тя го изобличаваше, сваляше маската му и разкриваше същността му.

Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.