В Индия живееше Масуд, продавач на фъстъци. Всеки ден вървеше по брега край плажовете и викаше:

– Фъстъци! Хубави, пресни фъстъци!

Той бе беден и едва изкарваше, за да нахрани семейството си. Но вечер като се прибереше у дома си, се хвалеше пред съпругата и децата си:

– Аз съм президент и вицепрезидент, секретар и касиер на компанията си!

Веднъж успя да продаде всички фъстъци за деня и си каза самодоволно:

– Един ден ще си поживея като богаташ!

И реши малко да се поотпусне. Отиде в фризьорския салон, където не само го обръснаха, но и го подстригаха по новата мода. След това отиде в магазина и си купи скъп костюм, бяла риза и вратовръзка. Към всичко това прибави и някои допълнителни аксесоари, които го правеха да изглежда богат.

Вечерта отседна в луксозен хотел и му останаха толкова пари, че като се събуди да си поръча изискана закуска.

През нощта се наслаждаваше на луксозния апартамент, който бе наел. Сутринта отиде близо до брега в заведение за бърза закуска. Беше претъпкано с туристи, но той успя да си намери свободна маса.

Пълната чиния бе пред него, когато при него дойде един мъж и попита:

– Мога ли да седна при вас?

– Да, моля заповядайте, – учтиво се отзова продавачът на фъстъци.

Мъжът изглеждаше като бизнесмен от голяма класа.

Масуд си помисли: „Това е моя най-щастлив ден! Аз живее в този ден не само като богат човек, но и ще се храня с такъв“.

Двамата разговаряха, докато се хранеха.

– С какво се занимавате? – попита непознатият.

– Аз съм президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания, – гордо отговори Масуд. – А вие с какво се занимавате?

Богатият човек се смути:

– Съжалявам, че трябва да ви се представя. Мислех, че от вестниците, които навярно сте преглеждали, сте ме разпознали. Аз съм Джон Д. Рокфелер.

Въпреки, че Масуд не разпозна лицето му, той бе слушал много за този човек.

„Това е чудесно, – помисли си самодоволно продавачът на фъстъци, – аз закусвам с един от най-богатите хора в света“.

След като се поопознаха малко, Рокфелер предложи на Масуд:

– Харесва ми вашия стил на работа. Тук започвам нова компания. Защо не дойдете да работите при мен? Ще ви направя вицепрезидент по продажбите в моята фирма.

Масут малко се забави, преди да отговори:

– Благодаря за щедрата оферта, но бих искал да си помисля малко.

– Разбира се, – съгласи се веднага Рокфелер. – Все пак искам да знам какво мислите по предложението ми, преди да се разделим.

Двамата се наслаждаваха на храната и питиетата без да бързат. Когато свършиха, Масуд се изправи. Той направи една крачка от стола си, обърна се и каза доста високо:

– Благодаря ви, господин Рокфелер, че ми предложихте да стана вицепрезидент във вашата фирма, но трябва да ви откажа. Предпочитам да бъда президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания.

След което се обърна към вратата и излезе навън.

Години по-късно старият продавач на фъстъци обикаляше плажовете и с немощен глас викаше:

– Фъстъци! Хубави фъстъци!

А вечер, когато се прибереше разказваше на внуците си, как преди години един от най-богатите хора в света му предложил да стане вицепрезидент на фирмата му и как той се отказал, за да остане президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания.

Продавачът на фъстъци имаше шанс за финансова сигурност, но беше твърде горд и самодостатъчен, за да го приеме.

Ние, християните, не правим ли същата грешка?

Нашият „богат” приятел – Небесният Отец – притежава собствеността и ресурсите на света. Той ни предлага любов, смисъл, цел и в крайна сметка вечен живот.

Всичко, което трябва да направим е да покаем от греховете си и да Го приемем в живота си. Но много мъже и жени са твърде горди и независими, за да предадат всичко, което имат плюс живота си на Бога.

И резултата е налице, те още тънат в бедност, мрак и безнадежност.

На 36 етаж ставаше нещо. Наоколо се суетяха група от полицаи. Андрей повдигна глава и видя жена, която се готвеше да скочи. Тя беше облечена в скъпа рокля и имаше представителен външен вид.

Полицаите се опитваха да я убедят:

– Не стойте близо до перваза!

– Глупаво е да скачате.

– Не се наранявайте!

– Не дайте така, за всяка ситуация има изход.

Но усилията им бяха напразни.

Андрей прецени положението и попита капитана:

– Мога ли да се доближа до тази жена и да разговарям с нея?

Капитанът само вдигна рамене и безпомощно каза:

– Всичко опитахме …. пробвайте и вие….. вече няма какво да губим.

Андрей се опита да доближи до жената, но тя изкрещя:

– Не се приближавайте! Ще скоча!

Андрей отстъпи една крачка назад, но не се отказа, а кротко проговори:

– Съжалявам, навярно смятате, че никой не ви обича?!

Това привлече вниманието ѝ, може би защото тя не очакваше някой да я заговори така.

Андрей продължи:

– Вероятно внуците ви не ви уважават достатъчно?

Изведнъж тя се приближи към него и категорично заяви:

– Семейството ми ме обича и внуците ми са чудесни.

– Може би сте обеднели и се чувствате прекалено отчаяна, за да искате да скочите, – опитваше да налучка истинската причина Андрей.

– Аз и гладна? – жената с жест посочи скъпата си дреха. – Живея в луксозен апартамент в центъра на града.

Андрей направи една крачка напред, сега той се намираше на метър и половина от нея.

– Тогава защо искате да се самоубиете?

– Не помня. Забравям……

Андрей бавно и спокойно я накара да си спомни за хубавите неща, които ѝ се бяха случили в живота и за които би могла да благодари.

Разговорът бе дълъг. Жената извади снимките на внуците си и ги показа на Андрей. Разказа му за всичките членове на семейството си.

– А можете ли да благодарите на всички хора, за които ми разказахте и най-вече на Бог?

– Да, – каза тя възторжено и се усмихна.

Накрая жената се съгласи да се прибере, защото бе разбрала нещо много важно, че благодарните хора са щастливи.

Крайбрежната въздух смесен с пустинната горещина нахлу през прозореца на апартамент, намиращ се на втория етаж. Хасан седеше на пода и бе отворил лаптопа си.

Неговите родители, братя и сестри не бяха в къщи, но въпреки всичко 18 годишният мюсюлманин не смееше да увеличи звука на лаптопа си. На екрана на електронното му устройство някой разказваше за Христос.

Беше обяд. По високоговорителя на джамията призоваваха мюсюлманите  за молитва. Временно това заглуши говорителя на екрана.

Когато свърши призивът за молитва Хасан чу човекът от лаптопа му да казва:

– …. Исус беше с Бога при Сътворението на света. Творецът принесе в жертва Сина Си, Който възкръсна от мъртвите. Така Той направи възможно Спасението от греха ….

Няколко месеца Хасан тайно гледаше тези предавания. Той бе сигурен, че говорителят казва истината. Аргументите му бяха много добри. Хасан бе разбрал, че Исус е повече от пророк.

– Явно християнството не е идва от неверния Запад, както са ме учили, – каза си Хасан. – Ето и човекът каза, че се е зародило в арабски район.

– Словото на Христос е започнало и се е разпространило в Средиземноморските страни и се е запазило през вековете на изток, преди да достигне Северна и Южна Америка, – говореше мъжът на екрана.

Хасан усещаше ароматът на кус-кус, кимион и агнешко месо от кухнята и усещаше, че това ще му бъде отнето.

В минутата, когато той призна пред себе си:

– Вярвам че Исус е Христос.

Го събори една обезсърчителна мисъл: „Аз ще бъда отхвърлен от майка си, семейството, родните и приятелите ми“.

Изведнъж Хасан се оживи и окуражи:

– Това мога да избегна, ако успея да ги накарам да разберат кой е Исус…

Хасан първо свидетелства на своя най-добър приятел, който след няколко седмици се реши да следва Исус.

Никой не бе обучавал двамата младежи, как да споделят посланието за Спасението, но те започнаха да говорят на свои приятели и познати, които също приеха Исус за свой Господ и Спасител.

Малката група от ново повярвали бе кръстена в един ден. Тогава те си обещаха един на друг да доведат повече хора в Божието царство.

На Чако Надеев му предстоеше командировка. Това бе неочаквано пътешествие из страната, през което ученият щеше да сподели откритията си през последните 40 години.

Предстоящата среща с много хора го въодушевяваше, но и много притесняваше. Не знаеше дали ще може правилно да предаде идеите си на слушателите, а за него това бе много важно.

В един от градовете пристигна късно. Показаха му хотел, който външно бе с неповторим блясък и красота.

Портиерът му подаде ключа и той се отправи към стаята си.

Когато влезе забеляза, че стаята бе малка. В нея имаше легло, шкаф и баня.

– Всичко е много малко, – каза си Надеев, – но това няма значение.

Очакванията му бяха много по-големи, особено като видя фасадата на хотела, но реши да остави нещата така, без да търси сметка за нараненото си самочувствие.

В този град ученият се задържа цяла седмица. Хората бяха много заинтригувани от това, което им разказваше и всеки ден тълпите към читалището, където се събираха, се увеличаваше.

Чако забеляза, че персоналът на хотела го гледа много озадачено, но той нямаше време да разбере какво става, вън го чакаха хората, жадуващи за нови знания.

И така всичко продължи до края на седмицата, когато трябваше да напусне хотела.

В последния ден, той предаде ключа на портиера и го покани:

– Елате да видите, дали нещо не е откраднато или взето.

– Какво говорите, – усмихна се портиерът, – вие не сте такъв човек.

– Все пак ви моля, елате и проверете, докато не съм си тръгнал, – настоя Надеев. – Не искам после да има приказки зад гърба ми.

Когато се качиха в стаята, портиерът отвори шкафа и продължи напред.

Оказа се че ученият бе прекарал цяла седмица в преддверието на голям луксозен апартамент с панорамен изглед към града.

Когато разбра това, Надеев бе шокиран.

– Не знаехте ли? – попита учтиво портиерът.

„На мен и на ум не ми бе дошло, че това е само едно преддверие, – мислеше си Чако. – Та аз съм спал на шкафчето за обувки и си мислех, че това е легло. А шкафа не смеех да отворя, дори дрехите да си окача! Колко глупаво положение“.

Но Надеев само се усмихна на портиерът, а когато последният го остави, седна и заплака. Той съжаляваше за изгубената възможност да живее в комфорт.

Колко пъти всеки от нас е стоял в преддверието и не е посмял да отвори вратата към истинското, което е било приготвено за него.

Елена живееше с дъщеря си, която бе ученичка, в малък едностаен апартамент.

Веднъж през лятото заедно с дъщеря си тя отиде на юг. Там ги настигна неприятна новина: „Вратата на апартамента ви е разбита. В дома ви е тършувал крадец“.

Майка и дъщеря тръгнаха към апартамента си с разбираема тревога.

Елена си мислеше:

„Да отглеждаш сама дъщеря, не е много лесно. Няма много вещи в дома ни, само най-необходимото. Какво е търсил този крадец там?“

В апартамента цареше ужасна бъркотия. Книги, дрехи и всякакви дреболии бяха изхвърлени от шкафовете и разпръснати по пода.

Когато Елена видя ботушите и палтото си, малко се успокои и започна да поставя нещата на мястото си.

Самото възстановяване на всичко ѝ отне два дена. Накрая се установи, че е откраднато съвсем малко.

Бяха взети няколко козметични комплекта, които бяха подарявали на Елена, когато тя бе участвала в различни изложения. Беше ги складирала в килера, за да не ѝ пречат.

Бяха взети панталони на дъщеря ѝ, чийто вид Елена не одобряваше и икона, от която домакинята отдавна искаше да се избави, но не се бе досетила до сега, как най-добре да направи това.

На тази икона бе изобразена лъже Дева със сина ѝ и нямаше нищо общо с Мария и Младенеца.

Оказа се, че крадецът я бе освободил от неща, които тя не одобряваше, но бе задържала.

Нима това е било случайно?

Ех, да можеше някой и нас да избави от ненужните неща, които трупаме като „свещен“ боклук, без никаква ценна стойност?!