Виктор и Илия се разхождаха в парка. Разговорът им стигна до една болезнена тема за Виктор – молитвата.

– Разбери нямам време. Графика ми е много натоварен, – махна с ръка Виктор.

– Друг ли ще ти казва, какво има Бог за теб? – попита Илия.

– Нали за това се плаща на проповедниците, – изтърси без да се замисли Виктор. – Но нали чета книги с такава тематика освен Библията.

– Тогава твоите преживявания са втора ръка, – предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си Илия.

– Как втора ръка? – намръщи се Виктор.

– Правиш ли това с другите части от живота си като ядене, спане, разходки, ….?- повдигна вежди Илия.

– Добре, – въздъхна тежко Виктор, – Признавам, че определени неща никой не може да свърши вместо мен.

– Бог иска твоето внимание, а не твоя заместника, – погледна го с укор Илия. – Той те кани да общуваш с Него.

Петър бе свещеник. Той бе поканен на погребение и се нуждаеше от тъмен костюм, но нямаше достатъчно пари за такъв.

Посъветваха го:

– Иди в заложната къща.

Там Петър намери костюм с точния размер, черен и много евтин.

Докато плащаше той попита:

– Как можете да си позволите да продавате този костюм толкова евтино?

С кисела усмивка брокерът от заложната къща призна:

– Всичките костюми са собственост на местните морги, които са били върху починалите, …. след което са ги свалили преди погребението.

Петър се почувства малко неудобно в костюма, който някога е бил на мъртвец, но се успокои:

– Никой няма да разбере, това знае само мъжът, който ми го продаде.

Всичко беше наред, докато по средата на проповедта на самото погребение Петър небрежно започна да пъха ръка в джоба на панталона, но ….. там нямаше джоб!

Въпреки всичко той продължи да проповядва за важността да се живее в светлината на вечността днес, докато самият той носеше чифт панталони без джобове, които някога са били на труп.

Светозар бе тъжен.

– Какво ти е? – попита го приятелят му Минко.

– Във всеки живот има неща, които искаме да изтрием, – махна с ръка Светозар.

– Понякога ни се иска да превъртим времето назад, за да се поправим, но има сцени, които се страхуваме, че ще бъдат трудни за някои хора, – тъжно се усмихна Минко.

– Така е, – съгласи се Светозар, – в крайна сметка можем да нараним някой друг, ако го включим изобщо в окончателната редакция.

– Знам само едно, – поклати глава Минко, – има неща в нас, които искаме да скрием, които желаем да погребем в земята далеч от светлината, като се молим за трансформация.

Светозар само повдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Тези неща, които мислим, че ще накарат хората да ни отблъснат и срамувайки се да крият лицата си заради нашето име, могат да бъдат за добро и за лошо, но те ни помагат да сме това, което сме.

– И какво трябва да правя тогава? – въпросително повдигна вежди Светозар.

– Нужно е, да запретнеш ръкави и да дълбаеш надълбоко, – Минко изобрази с движение копаенето.

– И защо да го правя? – Светозар учудено погледна приятеля си.част

– За да стигнеш до добрата част и да видиш добре това, което не си видял преди.

– Не съм видял преди?! – повтори като ехо Светозар.

– Когато погледнеш назад в живота си, какво ще видиш кал на повърхността или чудото отдолу? Повярвай, до теб винаги е Бог. Той държи ръката ти независимо от трудните обстоятелства.

Тази вечер Мартин се прибираше с баща си. Бяха прекарали добре заедно.

Двамата бяха много огладнели.

– Хайде да спрем тук и да си вземем нещо за хапване, – предложи бащата.

Марин се съгласи:

– Добре, да вървим.

Заведението бе пълно с хора и трябваше дълго да чакат.

Тъй като стана много късно на Мартин му хрумна:

– Давай, татко, ще вечеряме по пътя.

Когато наближиха колата, към тях притича малко момиченце. То бе облечено зле.

Момиченцето протегна ръка:

– Моля ви, дайте ми малко пари.

Мартин пъхна пакета с храна в ръцете му.

Момиченцето се усмихна и преди да побегна, тихо каза:

– Благодаря.

Мартин едва ли можеше да разреши всички проблеми на гладуващите деца по улицата, но помогна на момиченцето. Направи това, което бе по силите му.

Ако всички проявяваме мъничко щедрост, Бог ще го вземе и ще го умножи.

Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.