Денят бе горещ. Едва се дишаше. Парка и малките градини предлагаха прохлада и свежест. На една пейка под големият стар дъб се бяха събрали група тинейджъри. Те бяха наобиколили един възрастен мъж, който разказваше:

– През февруари Савонарола заедно с последователите си наклали буен огън, в който хвърляли  събраните през месеците предмети, които според тях можели да накарат хората да съгрешат и да пренебрегнат религиозните си задължения. В тези изпепеляващи пламъци изгорели много произведения на изкуството, козметични средства, инструменти и рокли. Това събитие било наречено Кладата на суетата.

– От къде са им дошли такива идеи? – попита слабо русокосо момче.

– Савонарола би могъл да намери вдъхновение за екстремните си действия в някои шокиращи изявления от Проповедта на планината, като „ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли“  или „ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли”.

– Така буквално ли трябва да се разберат думите на Исус? – попита плахо едно от момичетата.

– Ако дословно приемаме казаното от Христос, пропускаме смисълът на посланието, – започна да обяснява възрастният мъж. – Когато се разглежда тази Проповед, трябва да вникнем дълбоко в замисъла ѝ. Тя е насочена към проверка на състоянието на сърцата ни и не бива да служи  за отвличане по външни неща и изкушения.

– А това помогнало ли е на присъстващите на това „шоу“, да се замислят върху поведението си и начина си на живот? – полюбопитствува рижо момиче, чието лице цялото бе покрито с лунички.

– Малко вероятно е в такъв процес да се променят душите на наблюдателите, – засмя се възрастният мъж. – Само Бог може да направи това. Нека се помолим Господ да ни даде благодат, за да отдадем сърцето си само на Него. Да отстъпим от всяка суета и огънят на Светия Дух да очисти живота ни от всяко такова проявление.

Минко бе престанал да ходи на църква.  По-рано той бе много ревностен и не пропускаше служба или молитва.

Мина доста време и никой не бе го виждал да влиза в Господния храм.

Тогава свещеникът реши да навести Минко и се отправи към дома му.

Вратата бе отворена и Божият служител влезе.

Стопанинът на дома седеше сам пред огнището. Замислен, забил поглед в пода. Когато забеляза свещеника, Минко го поздрави с кимване на глава и го покани:

– Заповядайте, седнете – и му посочи близкия стол.

Свещеникът се настани удобно и започна да наблюдава играещите пламъци в огнището.

Двамата дълго мълчаха.

Изведнъж свещеникът се надигна, взе машата избра едно силно разгоряло се дърво и го отмести далече от общия пламък. След което седна.

Мълчанието продължи. Никой от тях не отрони дума. Сякаш нищо особено, не се бе случило.

Отделеното дърво престана да гори и започна едва да тлее. После изстина и почерня.

Свещеникът отново стана взе машата и върна почернялото дърво в буйния огън. След миг то пламтеше като другите дървета в огнището.

Божият служител мълчаливо върна машата на мястото ѝ и се насочи към вратата.  Когато прехвърляше вече крак през прага, той чу Минко да казва:

– Благодаря ви за посещението и проповедта край огнището. Тази неделя непременно ще дойда на църква.

Обещаха дъжд, а на някои места сняг, но времето остана тихо, макар и облачно. Бе приятно за разходка, тъй като и вятър не духаше. Само сивите облаци, надвесили се над града, можеха да посмутят някого за това, което може да се случи след няколко часа.

Сотир излезе на пейката пред дома си. Годините му тежаха, за това все гледаше някъде да приседне.

Калин го видя от далече и се приближи към него.

– Дядо Сотире, пак ли вардиш пейката? – пошегува се младежът.

– Калине, не ми се смей, ще дойдеш на моите години и тогава пак ще говорим, ако още съм жив.

– Нещо ново? – попита младият човек, колкото да продължи разговора.

– Гледам ви, вас младите и ви се чудя на акъла, – подхвана Сотир.

– Какво пак сме направили? – усмихна се предизвикателно Калин.

– Не е ли странно, че сте приели Бог за даденост? – човръкна го старецът.

– Е, допуснахме материализма, секуларизма и любовта към нещата, за това задушим Божия пламък в душите си, – съгласи се Калин.

– Създадохте Бог по свой собствен образ. Изображение, което е грешно и трагично неадекватно, – размаха показалец Сотир.

– Мнозина от нашето поколение са направили себе си Бог, – въздъхна тежко Калин. – Те смятат, че могат да използват и контролират „Небесен иконом“. Едва ли не, Той ги чака на ръцете и краката, за да задоволява всяка тяхна прищявка.

– За някои вярващи Бог е достъпен и прощаващ. За другите Той е студен, сдържан и осъждащ, – отбеляза старецът.

– Независимо от това как Го виждаме това, което вие и аз мислим за Бога, е важното за нас, – поклати глава младежът.

– Трябва да искате прошка за това, че приехте Неговата голяма любов за даденост, за егоистичните си искания и налагане на собствената си воля, – наставнически започна Сотир.

– Нека Бог вземе любовта ни към нещата в живота и да ни помогне да обичаме само Него, – примирено каза Калин.

– В крайна сметка ще формирате образа на Бога, – завъртя пръст старецът, – в зависимост от това, което носите в съзнанието си.

Всичко се бе превърнало в кошмар. Целият град бе обхванат от пожар. Огромните огнени пламъци не щадяха нищо.

Чуваха се безпомощни гласове, охкания и стенания. Хората търсеха изход сред огнените езици.

Майка скубеше косите си и протягаше ръце към дом погълнат от огъня.

– Децата ми, – тя виеше като полудяла.

Мъж носеше обгорялото тяло на жена и зовеше името ѝ. Сълзи се стичаха по лицето му, но той още не можеше да приеме истината, че нея вече я нямаше.

Малка група от хора бе хваната в капан. Огънят ги обграждаше отвсякъде. Когато вече се бяха примирили, че това е края, намериха убежище на паркинга на лютеранската църква. Там стоеше непоклатим дървен кръст. От този миг те се почувстваха по-сигурни.

– Вярвам, че ще оцелеем в тази огнена стихия, – каза пастирът, който бе в групата.

Всички останали се съгласиха с думите му. Малцина от тях още гледаха огнените отблясъци на бушуващия пожар със страх и ужас.

– Всичко, което човек изгражда с ръцете си е нетрайно, но това което Бог е направил чрез кръста за нас е нетленно. То не може да бъде отнето и изгорено, – въодушевено продължи Марк.

Пожарът унищожи всичко. Мнозина загинаха в него, други оцеляха, но нищо не бе останало от това, което притежаваха.

Там сред пепелта в този тъмен свят стоеше символът на надеждата, недокоснатият от пламъците дървен кръст, стърчащ сред паркинга.

Ето това може да се случи с нещата и хората в този свят, но ние имаме една надежда, не само в тази, но и във всяка друга трагедия, която не може да бъде унищожена от нищо. Това е мястото, което ни привлича с милостта  и прошката на Бога чрез разпнатия Христос.

Слънцето немилостиво напичаше. Добре, че имаше лек ветрец, който разхлаждаше и полюшваше леко клоните и стръкчетата на избуялата от дъждовете растителност.

Моника бе хванала ръката на майка си и подскачаше ентусиазирано край нея. Днес двете бяха излезли на разходка.

– Мамо, – извика Моника, която се бе навела над няколко красиви и дребнички цветчета, – колко са прекрасни, а нямат никакъв аромат.

– „Събуди се, северни ветре и дойди южни. Повей в градината ми, за да потекат ароматите ѝ“, – прошепна майка ѝ.

– Какво е това? – ококори любопитно очи Моника.

– Това е една малка молитва от Библията, – усмихна се майка ѝ. – А ти разбираш ли какво казва тя?

Моника поклати отрицателно глава.

– Корена ѝ се крие в това, че чудните аромати могат да бъдат скрити в растенията, подобно на даровете на Божията благодат, които не се употребяват и са слаборазвити в сърцето на християнина.

– А в тези цветчета има ли скрит аромат? – Моника посочи с ръка цветята, над които преди малко се бе надвесила.

– Има много растения около, които не се усеща аромат. Ето вятърът духа и над репея и над другите цветя, но само едно от тях издава приятно благоухание.

– Защо? – Моника напрегнато погледна майка си.

– Понякога Бог дава на децата си тежки изпитания, за да могат в тях да се развият дарбите на Неговата благодат. Ето факелът гори по-ярко, когато вятърът раздухва пламъкът му.

– А как е при растенията?

– Знаеш ли, че хвойната издава най-приятна миризма, когато я хвърлят в огън? Така и най-добрите качества на християнина се проявяват под напора на северния вятър на страданията и несгодите.

Моника се замисли над думите на майка си. Всичко това бе ново за нея.

Малко след това тя погледна майка си и попита:

– А кога ние ще издаваме най-чудесния аромат?

– Съкрушените сърца най-често излъчват най-приятното за Бога благоухание.