На летището бе шумно. Хора пътуваха нанякъде. Някои от тях притичваха в последния момент и се качваха в самолета.

На Гина Сербезова и предстоеше полет. Това не би я притеснявало ако не бе подутия ѝ корем. Тя бе бременна, а пътуваше сама. Беше в последните месеци.

Може би не трябваше да пътува със самолет, но Гина реши, че така ще стане по-бързо, а и времето бе прекалено малко до срещата, която трябваше да проведе.

Сербезова се качи в самолета, настани се на седалката удобно, до колкото можеше. Погледна през илюминаторът, през който ѝ се откриваше чудна гледка. Малки и големи селища, движещи се коли и хора. Всичко това ѝ изглеждаше като умален детски театър.

Изведнъж Гина усети разкъсваща болка в тялото си.

„О, не! Не сега! Не в самолета!“ – помисли си Гина.

Това ѝ състояния много я разтревожи. Смущаваше се от хората около себе си.

„Ами ако почна да раждам“ – безпокойството ѝ растеше със всяка измината минута.

Гина се приви и изохка. Това привлече вниманието на стюардесата, която бе забелязала, още при качването, че жената е бременна.

– Лошо ли ви е? – попита обслужващата пътниците в самолета.

Когато видя пребледнялото лице на Гина, стюардесата не се поколеба нито за миг, а веднага попита пътуващите в самолета:

– Има ли в самолета лекар? Бременна жена се нуждае от помощ.

За беда такъв нямаше.

Към бремената се отправи 24 годишната Светла. Тя бе само масажистка, която в момента бе без работа.

Гина веднага бе поставена на пода на самолета. Светла коленичи до раждащата, от която изтичаше много кръв и пое бебето. До сега масажистка не бе присътвала на раждане.

Появилото се на бял свят дете, тежеше малко повече от килограм, но не дишаше.

Положението бе критично.

Светла изчисти слузта от устата на умиращото дете и му направи изкуствено дишане.

И стана чудо. Момченцето пошавна, започна да диша и тихо изплака.

Командирът на самолета, знаеше че в салона ражда жена и той държеше щурвала, сякаш ангел бе зад гърба му.

Бе поискано екстрено кацане. И когато самолетът се приземи, към него се приближи линейка. Лекарите от „Бърза помощ“ веднага отрязаха пъпната връв на момченцето и направиха всичко, което бе необходимо в случая.

Пътниците, които станаха съпричастни към станалото, за няколко минути събраха пари за бъдещите нужди на бебето. Някои от тях плачеха от умиление.

Майката и детето бяха свалени през аварийни вход, а самолетът зареди и продължи пътя си. Пътниците бяха развълнувани и още дълго време виждаха картини от случилото се пред очите си.

На вратата се позвъни. Ана Михайлова, пъргава, дребна старица, отвори вратата. На прага стоеше добре облечен млад човек с прахосмукачка в ръката.

– Добро утро, – каза младежът, – ако ми отделите малко време от вашето внимание, бих искал да ви демонстрирам последната новост в областта на мощните прахосмукачки.

Мигновено, младият човек бутна с крак вратата и тя се отвори широко.

– Не бързайте, – каза той, – докато не видите моята демонстрация.

След това бързо изля кофа с кравешки лайна на килима в коридора.

– Ако тази прахосмукачка, госпожо, не изчисти всички следи от тези кравешки изпражнения върху вашия килим, аз лично ще изям остатъците.

Ана Михайлова леко се усмихна и каза:

– Надавам се че имате дяволски апетит, защото тази сутрин ми спряха тока.

Очите на продавачът широко се отвориха. В тях се четеше ужас. Младежът след като се поокопити малко започна бързо да съобразява, как може да излезе от тази идиотска ситуация.

Не му се искаше да яде кравешки лайна, но в същото време бе  унищожил килима на тази жена.

Мислите му скачаха бързо като бълхи: „Какво да правя?…..“

Изведнъж той се усмихна и каза на стопанката на дома:

– Моля да ме извините, за моя подход на реклама. Аз ще отнеса вашия килим и ще ви дам пари да си купите нов.

Възрастната жена  го погледна изпитателно.

– А нашата фирма, – продължи тържествено продавачът, – ви подарява тази прекрасна прахосмукачка, която ще ви помага при почистването на дома ви.

Старицата се засмя и каза на объркания млад човек:

– Разбирам, че работата ви не е много лека. Вие трябва да продавате продуктите на вашата фирма и да демонстрирате, как те действат.

Продавачът наведе глава.

– Мисля, – продължи Ана Михайлова, – че много хора биха ви затворили вратата, за да не гледат шоуто ви с „кравешките изпражнения“. Добре ще приема вашите условия.

Младият човек въздъхна облекчено.

– Но искам да ви дам един съвет, млади човече: Напуснете веднага тази работа, защото може би след час ….. могат да ви претрепят!

На продавачът му притъмня пред очите. Той бързо мушна парите и прахосмукачката в ръцете на старата жена, нави килима с вонящата субстанция и бързо напусна дома ѝ.

В главата му бързо започнаха да се въртят следните мисли: „Добре, че досега не са ме убили! Още днес ще напусна тази ужасна фирма!“

Ако човек иска да се полюбува на природата, да пътешества и види чудни места, сега му е времето. Нищо, че е горещо. Лятото предлага възможност за отмора и изненадващи приключения.

Ина и Ема също се възползваха от топлия сезон и отидоха на излет в планината. Разходката си е разходка. Основният товар в раниците – храната изчезва по време на почивките, но има други интересни неща, които съпътстват излетите.

Това е време, когато човек може да общува по-дълго с приятели, да сподели мислите си и новите си идеи, неочаквани разсъждения върху току що прочетена книга или наболели проблеми  в този живот.

Двете приятелки нямаха нужда някой да ги подканя или стимулира към подобно „бърборене“. При тях то бе спонтанно и нямаше граници.

Какво ли вълнува тези две момичета днес? Нека се приближим и ги чуем.

– Прав е Юго, като казва, че най-голямото щастие е да знаеш, че си обичан, – каза Ина.

– Зигмунд Фройд твърди, че любовта е основната предпоставка за душевно здраве, – добави Ема.

– За съжаление, много хора са убедени, че никой не ги харесва и те са недостойни за любов – тъжно констатира Ина.

– Може би в детството си те непрекъснато са били критикувани и пренебрегвани, – предположи Ема.

– Или в семейството им е имало постоянни кавги, – започна да гадае Ина.

– Възможно е да са избрали грешните отговори на основните въпроси на съществуването си, което само е укрепило тяхното убеждение, че те не са достойни за любов, – заключи Ема.

– На такива хора бих казала: – Ина се изпъчи и зае ораторска поза – Няма значение по каква причина, твоите усещания са неправилни. Бог те обича. И ако се погледнеш през Неговите очи, ти ще започнеш да се отнасяш към себе си по съвсем друг начин.

– Бих добавила: – бързо реагира Ема – Ако Той не те обичаше, нима Христос би отишъл заради теб на кръста, да умре?

– В Библията много точно е казано, – наблегна Ина, – по това познаваме любовта Му, че Той даде живота си за нас.

– Тази истина би помогнала на много хора. Особено на тези, които се чувстват отхвърлени и ненужни, – въздъхна тъжно Ема.

Скоро слънцето щеше да се скрие зад баира, затова момичетата побързаха надолу по козята пътека. След около двайсет минути пристигаше автобусът, който щеше да ги отнесе у дома.

Петър Симеонов живееше в един провинциален град. Завърши средното си образование и трябваше да избира между две дейности, които му харесваха да упражнява занапред:

– Какво повече ми се иска да рисувам или да карам влак? – питаше се той.

Дилемата бе разрешена по чуден начин.

Петър се подчини на родителите си и отиде на изпит в ЖП училището, което  се намираше в големия град.

В деня на изпита на големия площад в центъра Петър забеляза на къща със скулптора на фасадата интересен надпис: „Училище по живопис и графика“. Сградата приличаше повече на магазин, а не на място, където се обучаваха бъдещите художници.

Изведнъж надписът се увеличи пред очите му и обхвана цялото здание. Буквите  заблестяха върху матовия черен фон. Петър тръсна глава, видението изчезна и той продължи пътя си.

Този кратък текст не изчезна от съзнанието му, докато стигна мястото, където щеше да полага изпита.

В Петър се зароди желание, да не успее на предстоящата проверка на знанията му. Той вече не се страхуваше от последствията, които можеха да бъдат резултат от провала му.

Преди самия изпит бе проверен слуха и зрението на Петър, чрез включване на различни по височина и тембър звукове, и показване на какъв ли не цвят. Този етап бе преминат успешно.

След това започна и самият писмен изпит, на който трябваше да се разкаже част от историята на България. Петър пишеше и задраскваше. Променяше фрази и  цели изречения. Получи се нещо доста объркано и куриозно.

– Провалих се, – въздъхна уморено Петър.

Но това, като че повдигна духа му, щом си спомни за надписа, който го бе примамил, когато идваше насам.

Измина цяла седмица. И Петър отиде да провери резултатите от изпита си.

Белокос старец му подаде листовете, погледна го със съжаление и му каза:

– Млади момко, ти ще вкараш влака в ямата, както си оплескал и всичките си писания.

На Петър му стана тежко от укора, но вдигна глава и си каза:

– За мен има по-добра перспектива. Чака ме училището по живопис и графика. Този провал не е пагубен за мен.

От този ден за Петър Симеонов живописта стане не обикновенно развлечение, а начало на един успешен творчески път.

Беше хубав слънчев ден. Зеленият парк привличаше хората за почивка в късния следобед.

Чарлз бе свършил работата си и нямаше нищо против да се поразходи малко. Докато крачеше по алеята и се любуваше на изобилната зеленина и прекрасните цветя наоколо, той дочу тихо хлипане.

Огледа се внимателно и видя младо момиче, което се криеше зад храстите.

Чарлз приближи момичето и загрижено попита:

– Извинявай мога ли да ти помогна с нещо?

Момичето трепна и беше готово да побегне. За да я успокои Чарлз кротко се обърна към нея:

– Не се плаши, нищо лошо няма да ти направя.

Пъвоначално момичето го погледна като обезумяло, но изглежда му повярва, защото плачейки му каза:

– Бях привлечена от „приятел“ и продадена в ръцете на сексуални трафиканти.

Чарлз разбра, че момичето е жертва  на продавачите на женска плът. Сърцето му се изпълни с жал.

– Как се казваш? От къде си? – попита я той.

– Казвам се Кристина и съм от Полша, – подсмърчаше момичето, навело глава, притискайки силно с ръце коленете си.

– На колко години си?

– На 16, – съвсем тихо отговори Кристина.

След като момичето малко се успокои, тя разказа следното на Чарлз:

– Бях отвлечена и ме държаха в плен. Даваха ми наркотици. Бях непрекъснато изнасилвана от похитителите си.

– Защо не избяга?

– Имаха кучета и хора, който ни наблюдаваха през цялото време. Беше почти невъзможно да се отдалечиш по-надалече.

Изведнъж Кристина се огледа. В очите ѝ се четеше страх и ужас.

– Те идват да ме вземат, – започна да шепти момичето и се сви на кълбо.

– Успокой се, аз съм тук със теб, никой няма да те върне отново там, – опита се да я утеши Чарлз.

Момичето бе доста разстроено и уплашено. При всеки шум или сянка трепваше.

– Ще се свържа с една фондация, която се занимава с пострадали момичета като теб, там ще ти помогнат, – опита се да я окуражи я Чарлз.

Момичето не обърна внимание на думите му, а продължи да плаче и да трепери.

Чарлз позвъни и дойдоха хора, които се погрижиха за Кристина.

Останал сам той си каза:

– Тя ще има чудесно бъдеще сигурен съм. Страхът и ужасът няма да я спохождат вече. Радвам се, че можах да ѝ помогна.