Денят бе сив. Дъждът непрекъснато чукаше по прозорците и покривите на сградите. Петър Бързаков се бе активизирал. Утре му предстоеше да предаде този важен доклад, от който зависеше по-нататъшната му кариера и изкачването му в службата.

Марко, неговият син, постоянно се въртеше около него и задаваше многобройните си въпроси, които помагаха на малкото момче да преоткрива нови неща за себе си в този свят.

Търпението на Бързаков преля и стигна предела си. Той повече не можеше да се съсредоточи и да продължи доклада си. Затова се разрови в купчината бумаги на бюрото си, извади един лист, на който бе отпечатана картата на света. Разкъса го на малки парчета, подаде го на сина си и му каза:

– Ще ти купя сладолед, ако подредиш правилно тази карта.

„Ох, отървах се, – помисли си Петър. – Сега Марко има стимул и занимание за дълго време, така няма да ме занимава с глупостите си“.

Но бе сгрешил относно преценката на възможностите на сина си. Едва бяха минали 10 минути, когато Марко подаде правилно подредената карта на баща си.

– Как успя, за толкова кратко време, да изпълниш задачата? – попита го изумен Петър.

– Не беше много трудно, – засмя се Марко. – От другата страна имаше голяма рисунка на човек. Сглобих изображението му и го обърнах. Мислех си, че ако правилно съм събрал парчетата на човешката фигура, картата от обратната страна ще бъде точна.

Бащата се усмихна и каза:

– Хайде да излезем двамата и да си купим сладолед.

Марко засия, той бе успял да накара баща си да се откъсне от скучната си работа и да излезе с него.

Този ден бе много важен за Милка и Янко. Те имаха сериозен проблем и бяха решили да намерят отговора му в магазина за детски играчки.

В техния град имаше много места където се продаваха игри и всякакви неща, с които децата да се занимават в свободното си време, но двамата двамата избраха най-големият магазин специализиран само за детски играчки, който се намираше близо до центъра на града.

Когато влязоха в огромната триетажна сграда те дълго разглеждаха разноцветните играчки, които стояха подредени по рафтовете, висяха от тавана или бяха разхвърляни в безпорядък на поставки, пейки или върху специални килимчета за това.

Какво ли нямаше в този магазин?! Кукли, които плачеха и се смееха, миниатюрни кухни, където можеше да се приготви миниатюрна пица, разположени в малки къщички……

Милка и Янко дълго обикаляха, повдигаха една или друга играчка, като се питаха:

– Какво ще кажеш за това?

Но после и двамата стигаха до заключението, че не е подходящо и няма да може да изпълни тяхната цел.

Накрая приближиха до една от продавачките, красива млада жена с приветлива усмивка, готова да помогне на всеки в избора му на играчки.

– Не знам от къде да започна и как да ви обясня, – започна малко нерешително Милка. – Ние имаме малко момиченце, но през деня не сме в къщи, а често се случва да отсъстваме и вечер.

– Нашата малка дъщеря изобщо не се усмихва, – добави Янко.

– Нашето желание е да ѝ купим някаква играчка, за да я направим щастлива, – обади се отново Милка.- Бихме искали нещо да я забавлява и развеселява, когато не сме у дома.

Продавачката изгледа внимателно младото семейство, усмихна се и каза с болка, и тъга:

– За съжаление родители не продаваме.

След като сте решили да имате дете, вие поемате сериозна отговорност спрямо него. То се ражда и става част от семейството ви. Детето очаква не само да се задоволяват основните му нужди от храна, дрехи и играчки, то очаква вашето внимание и любов.

Облаците отново се скупчваха и мръщеха сивите си лица. Бурята се надигаше и навярно пак щеше да вали изобилно.

Вадим се бе облегнал на прозореца и тъжно съзерцаваше обстановката навън.

– Защо точно на мен? Толкова се стараех да не се тревожа и да избягвам всякакви стресови ситуации, но уви… – изпъшкаше притеснено той.

И как няма да се измъчва и тормози?! Предстоеше му сериозна операция на сърцето. Беше страшно дори само като си го помисли.

Дойде и денят. С безпокойство и тревога тръгна към болницата, но когато стигна там, реши:

– Каквото и да става няма да се предавам. Напук ще се усмихвам и веселя.

Преди да влезе в операционната Вадим реши да се пошегува с хирурга:

– Вие възнамерявате да убиете лошите клетки в сърцето ми? – попита той медика.

– Това е моя план, – отговори напълно сериозно хирурга.

– А можете ли да бръкнете малко по-надолу и да убиете моята алчност, егоизъм, чувството за превъзходство и вината ми за много неща, събития и спрямо някои хора?

Хирурга се засмя:

– Съжалявам това не е в моята компетентност. Не за това ми плаща. Може би за това трябва да се обърнете към някоя църква и да поговорите там с някой свещеник.

– Сам човек не може да се промени нещата, – въздъхна тежко Вадим.

– Може да сте се надявали, че при вас изменения няма да настъпят, говоря за здравето на тялото ви, – уточни хирургът, – но грижите, неприятностите, обидите …… не прощават. – Една малка конвулсия и главоболията започват.

Божията благодат, която носи спасение, се явява навреме за всеки човек. Просто трябва да се събудим и да я приемем.

Тодор се бе родил в бедно семейство, но бе осиновен от по-богати хора в големия град. Спомените от занемарения квартал, превърнал се в клоака, поглъщат живота на безброй мизерстващи и болни хора, не го напускаха.

Той правеше планове да завърши образованието си, да спести пари и да се върне да помогне на тези, които бяха изхвърлени от всички, като ненужни и непотребни.

Един ден Тодор видя как едно момиченце протягаше слабата си ръчичка към жена през дрипите, на която прозираха синини от натъртвания и рани.

Детето хленчеше:

– Мамо, гладна съм! Искам сега да ям ….

Той си спомни за времето, когато още не бе осиновен, как с братята си и сестра си ровеше в контейнерите, търсейки нещо за ядене. Понякога това бе парче мухлясал хляб или изгнили плодове и зеленчуци, които се разпадаха в ръцете им щом ги докоснеха. Но макар и да слагаха нещо в устата си, то не задоволяваше глада им.

И Тодор реши:

– Тези хора не могат да чакат с години някой да им помогне. Ще започна веднага.

Нямаше време за повече отлагане, Бог Го зовеше да помогне на тези изтерзани и измъчени люде.

И той започна да посещава едно сиропиталище, където пое да се грижи и обучава една група деца.

Нашата вяра в Исус Христос ни дава големи предимства, като взаимоотношение с Него, изобилен живот и бъдеща надежда. Но каква полза ще имаме от това, ако не достигнем и не помогнем на нуждаещите се.

Чувате ли мнозина гласове ви зоват:

– Гладни сме!

Слънцето силно препичаше. Само едно малко бяло облаче се бе отделило някъде от събратята си. Така заблудено и неориентирано се носеше из небесната шир.

Изведнъж то се поспря и се ослуша внимателно. Долавяше съвсем слаб звук:

– Жадна съм! Искам да пия.

Бялото облаче се огледа и забеляза малка слаба фиданка, която агонизираше и береше душа от жажда, поради сушата обхванала земята.

– Малко дръвце, как мога да ти помогна, – съчувствено каза облачето. – Аз все още не съм наедряло достатъчно. Сега тепърва набирам сили, за да излея на земята значителен по количество дъжд.

Вече изпадайки в несвяст, фиданката стенеше:

– Искам да пия! Жадна съм! Умирам …..

Облачето се съжали, застана над умиращото дръвце и изля всичко без остатък от себе си.

Минаха години.

Младата фиданка се превърна в голямо и красиво дърво.

И когато някой пътник търсеше закрила от палещите лъчи на слънцето или от бурния вятър премесен със ситен дъжд, то го приютяваше.

А листата му нежно шумоляха и от най-лекия порив на вятъра разказваха:

– …… то бе едно малко бяло облаче. Искаше да порасне и да излее много дъжд на земята, но пожертва себе си, за да спаси изгарящата от жажда фиданка, която се превърна в силно и едро дърво, …….. каквото съм сега.