Дядо Калин седеше на пейката и се усмихваше на приближаващия Страхил. Той му беше като внук, въпреки че нямаха никаква роднинска връзка. Страхил помаха с ръка на стареца и се забърза към пейката. За младежа дядо Калин беше повече от учител. Той винаги идваше при него за съвет и мъдрост.

– Радвам се да те видя, – каза старецът.

– Аз също, – засмя се добродушно младежът . – Скоро четох, че  криза в живота, болест, съвет, убеждение, кара всяка клетка от тялото да тръпне, за да усети човек, какво трябва да направи.

– Не е важно какъв иска да бъде човек, важното е какъв е създаден да бъде, – каза дядо Калин. – Дали работиш във фирма, болница или училище, дали си предприемач, спортист, художник, певец, родител, който отглежда децата си, каквато и роля да има в живота, човек решава да даде най-доброто от себе си, за да служи на другите.  И всичко това е съпроводено с израстване.

– Колко време продължава това израстването? – попита Страхил.

– Това зависи от човека, – каза старецът, – но ти не се плаши, Бог ще направи всичко и ще ти помогне да израснеш.

– Да, но понякога израстването е много трудно, – смръщи вежди Страхил.

– Това е вярно, – съгласи се дядо Калин. –  В процеса на растеж ще преживееш неща, който ще те издигнат до ново по-високо ниво. В същото време трудностите и предизвикателствата, ще заздравят корените ти. Ще бъдеш подрязван и ще преживееш неща, които ще ти изглеждат като пречки, но целта им е да израснеш до онова, което си призван да бъдеш.

– Знам за тези предизвикателства, – усмихна се Страхил. – Баща ми казваше, че Божиите дарове не идват в луксозни опаковки, а често се появяват като бедствия, които ще разрушават моя свят, за да мога да изградя живота си на здрава основа, изпълнен с вяра и доверие. Но какво да правя с тези, които се опитват да ме разколебаят?

– Такива има навсякъде, – махна с ръка старецът. – Вярата ти трябва да бъде по-силна от мнението на другите. Освен това, ти ще се сблъскаш и със скептика в себе си. Точно в такъв момент ентусиазма и желанието ти, трябва да надвият страха и съмненията. Запомни едно, Божият замисъл е много по-добър от твоите намерения. Имай доверие в Божиите планове и ще постигнеш много повече от това, което си очаквал.

– Но аз съм обикновен човек.

– Не е нужно да си велик, за да дадеш своя принос. Просто служи с по-голямо желание. Бог ще ти помогне да преодолееш съмненията си, ще те благослови, а чрез теб ще благослови и другите.

– Ще трябва да се преборя и със завистта. Знаеш ли, че когато видя някой по-добър от мен, се разочаровам и обезсърчавам.

– Никога не се сравнявай с другите, – каза дядо Калин. – Най-големият враг на израстването е ниското самочувствие и убеждението, че от теб нищо не става. Това, че някой има по-голям материален успех или е достигнал по-високо обществено положение, не означава, че е по-важен от теб. Когато осъзнаеш същността на израстването ще разбереш колко си нужен. Това важи не само за теб, а за всички, защото всеки има дял в изграждането на Божието царство.

Страхил получи доста голяма доза мъдрост и му трябва време, за да обмисли думите на стареца. Той разбираше, че дядо Калин е прав. Старецът доста ясно виждаше нещата, въпреки слабите си очи.

– Довиждане, дядо Калине, – каза младежът, – трябва да вървя, но пак ще намина.

– Бог да бъде с теб, синко и да оправи пътеките ти, – благослови го старецът.

Мъжът на съседната седалка четеше вестник. Захари се обърна към него и се представи.

– Здравейте, аз съм Захари.

Мъжът го погледна, сгъна вестника си, протегна ръка и каза:

– Приятно ми Андрей.

– Дано по-бързо ни пуснат да потеглим, – загрижено каза Захари.

– Важна среща ли имате? – попита Андрей.

– Да, интервю за работа.

– Сигурно отдавна търсите работа – каза Андрей съчувствено – и това интервю ще реши проблемите ви.

Захари се засмя и махна с ръка;

– О, съвсем не. Имам работа, но една друга фирма ми предложи нова.

Андрей го изгледа въпросително.

– Това е дълга история, – започна да уточнява Захари, – Сега съм в отпуска. И от една агенция за набиране на специализирани кадри ми се обадиха, за това съм тук. Не си търся работа, ……тя сама ме намери.

– Не сте ли доволен от досегашната си работа? – попита Андрей.

– Не, не мога да кажа такова нещо, но си мисля, че на новото място ще се почувствам по-добре.

– А кое ви кара да мислите, че на новата работа ще се почувствате по-добре?

– Не знам, – каза смутено Захари.  – Просто имам такова усещане.

Андрей се усмихна.

– Разберете ме правилно, – каза Андрей, – съвсем не искам да ви се присмивам. Просто хората си мислят, че ще бъдат щастливи на друго място, а не на това, на което са в момента. Сменят работата си, развеждат се и смятат, че новото място и положение ще им донесе нещо по-хубаво. Те не разбират, че причината за появата на това или онова е в тях. Нашето щастие не зависи от външни сили, а от това, което е в нас. Щастието е състояние и е въпрос на личен избор.

– Мислите ли, че определена професия може да направи човека щастлив? – попита Захари. – Аз си мисля, че ще бъда много нещастен, ако цял ден се ровя в числата като счетоводител.

– Възможно е някои професии да са по-привлекателни от други, – каза Андрей, – но някой обичат числата и биха се радвали да работят с тях. Мисля, че ако човек си върши работата, както трябва, ще се чувства щастлив.

– Да, виждал съм шофьори, пазачи, продавачи, …… които са си вършили работата с желание, – каза Захари, – дори те са по-щастливи от бизнесмени, които печелят милиони.

– Убеден съм, че щастието не идва от това, което правим, а от отношението ни към него. Именно това, което мислим за работата си, подходът към нея ни прави щастливи – натърти Андрей.

– Защо си мислите, че тази възможност за работа, не е подходяща за мен? – попита Захари. – Ами ако това е Божия план за мен?

– Не твърдя, че знам Божиите планове, – засмя се Андрей, – но човек не трябва да превръща стремежа си към щастие за пътепоказател в живота си. Това, че обичаш да правиш нещо, не означава, че то непременно трябва да се превърне в твоя професия. Някои от любимите си занимания можеш да оставиш за свободното си време, като хоби.

– А сега как да разбера, дали да напусна работата си и да отида на новото място или да не го правя? – попита объркан Захари.

– Научих едно,  че човек не трябва да прибързва, – каза Андрей. – Бъдещото винаги изглежда по-привлекателно от настоящето, защото в него има повече фантазия, отколкото реалност.

– Какво да правя тогава?

– Не избирай да отидеш там, където ще бъдеш щастлив, а където ще научиш най-много и ще развиеш  целия си потенциал. Ако си стигнал до максимума в сегашната си работа, тогава се премести на новото място, но не се отказвай от работата си, заради трудностите. В живота доста често се сблъскваме с неща, които не са приятни, но именно предизвикателствата ни правят по-силни.

Съобщиха, че самолетът им няма да излети днес и че ще могат да летят чак утре. Пътниците бяха приканени да си заверят билетите.

Захари усилено мислеше и разсъждаваше над думите на Андрей и колкото по-близо приближаваше гишето на летището, за да завери билет си,  толкова повече осъзнаваше, че той може да направи още много неща в сегашната си работа и да промени положението си …..

Заведението бе празно. Катя гледаше празните столове и съвсем не искаше да мисли, че бизнеса тук запада. За да разсее мрачните си мисли, се връщаше назад, за доброто старо време, когато ресторантът бе претъпкан с хора. Клиентите чакаха на опашка, за да получат маса.

За съжаление тези дни бяха отминали.

Новите собственици така се стараеха да съкращават разходите си, че така унищожаваха печалбата си.

„Странно, – помисли си Катя, – фирмите поставят приходите си пред хората и така губят клиентите си. Но нали те им носят печалба, нима не осъзнават това?“

Катя тъгуваше за доброто старо време.

Тя погледна вратата и видя Нено. Той ѝ помаха с ръка и ѝ се усмихна. Отдавна не бе идвал насам.

„Тя си е съвсем същата, – помисли си Нено., – с огнено червената коса и закръглените форми. Явно прекарва все още дълго време в ресторанта.“

Катя беше родена за лидер и с Нено бяха станали големи приятели, когато той дойде да работи в заведението.

– Къде са хората? – попита Нено. – Обикновено това бе най-натоварения час.

– По-добре не питай. – каза тъжно Катя и махна с ръка. – Това е много болезнена тема. Имаме нов шеф, най-много един месец и ще фалира.

Нено въздъхна разочаровано.

– А ти как я караш? – приближи се до него Катя.- Радвам се да те вида, липсва ми ентусиазмът ти. Като те гледам, май голям шеф си станал. Постигна ли мечтата си?

Нено трепна, имаше чувството, че всичко, което тук бе преживял бе станало едва вчера, а бяха минали шест години от тогава.

Спомняше си с тъга и радост за това време. Скоро се бе разделил с приятелката си. Беше много отчаян.

Видяха се с Катя и тя му предложи да дойде да работи в ресторанта. Той се съгласи. От нея научи всичко за обслужването и клиентите. Тук бе овладял умението да общува с хората и да ги убеждава във всичко.

В това заведение се беше съживил и отново бе станал онова весело и щастливо момче, изпълнено с ентусиазъм.

Изведнъж в ресторанта нахлу някаква група. Нено свали сакото, запретна ръкави и предложи на Катя:

– Имаш ли нещо против ако остана да ти помогна, да обслужиш тези гладници?

– Не, – възрази Катя, – сега ти си голям шеф. – Как така ще сервираш?

– Искам поне за малко да си спомня старото време, – погледна я умолително Нено.

– Знам, че си упорит като магаре и нищо няма да те спре, – въздъхна тежко Катя. – Давай щом си решил.

Нено вземаше поръчки, сервираше, след това почистваше масите, миеше чинии, дори приготви за някои от по-капризни клиенти храна. Сега за него нямаше значение какъв е, важното беше да изслуша хората и да ги обслужи така, че да останат доволни.

Когато групата си тръгна и всичко бе прибрано и почистено, Нено и Катя седнаха на една маса, малко да отдъхнат.

– Знам, че много обичаш тази работа, много пъти съм те наблюдавал, как работиш. Но едно не разбирам, защо именно тази професия ти харесва толкова много? – попита Нено.

– Заради хората е, – отговори Катя, – просто обичам клиентите.

– Дори и тези, които имат лошо настроение?

– Да, дори и тях, – засмя се тя. – Само че аз не ги възприемам така. За мен те са хора, които се нуждаят от повече внимание и любов. Вероятно са в такова състояние, защото са разочаровани от някого или са загубили вярата си в хората. Тогава гледам да спечеля доверието им. Правя всичко, за да бъде приятно прекарването им в заведението. И когато разговаряме, лошото им настроение изчезва. Понякога се налага да положа повече усилия, но си заслужава, когато ги видиш усмихнати да си тръгват от тук.

– Ти винаги си била, мила и отзивчива към хората, – каза Нено.

– И знаеш ли, – махна с ръка Катя, – често получавам картички от доволни клиенти. Идват цели семейства, децата им буквално израстват пред мен. Дори и сега, когато бизнесът не върви, моите маси са винаги пълни, защото хората се чувстват добре, когато ги обслужвам.

Нено напълно я разбираше. Колкото повече сили изразходваше, докато сервираше и обслужваше хората, толкова повече се зареждаше с енергия.

И той стигна до следния извод: Това, което уморява повече от физическия труд, е лошата нагласа.

Добромир стигна до колата си. Извади ключовете, за да отвори вратата, но тогава нещо привлече вниманието му. Един младеж се прехвърли от колата си в инвалидна количка и се насочи по улицата, която беше доста стръмна.

Добромир се приближи до младежа и каза:

– Навярно си решил да тръгнеш по тази стръмна улица, по която аз току що слязох?

Младежът само му кимна с глава в знак на съгласие.

– Имаш ли нещо против да ти помогна?- попита Добромир.

И още преди младежът да каже нещо. Добромир хвана дръжките на количката и започна да я бута нагоре.

– Казвам се Добромир, – представи се той на младежа.

– Аз съм Станчо. Обикновено се изкачвам сам по тази стръмна улица, но като ми предложи, реших да не възразявам. Знаеш ли, понякога си представям как тичам нагоре по тази улица, както  едно време, когато имах крака.

– Какво е станало с краката ти? – попита Добромир.

– Катастрофа, неприятна работа, – смръщи вежди Станчо.- Връщахме се от състезание. Бяхме спечелили всички възможни първи места. Правехме планове да копунясваме край морето …. Тогава ни блъсна някакъв пиян …. Най-добрият ми приятел загина на място. На другите им се размина само с натъртвания и драскотини, а аз ……. останах парализиран от кръста надолу …… За миг животът ми коренно се промени.

– Съжалявам, – каза Добромир, той не знаеше какво да каже в случая, за да утеши Станчо.

– Все пак се радвам, че останах жив, – засмя се Станчо. – Всеки път, когато си спомня за приятеля си, как загина, все си обещавам да живея пълноценно и заради него.

– Какво правиш тук? – попита Добромир, за да разсее мрачните спомени на Станчо.

– След катастрофата трябваше да се откажа от мечтата си. – тъжно каза Станчо. – Може странно да ти звучи, но исках да спечеля златен медал на Олимпиада. Кандидатствах и ме приеха тук да уча. Разбрах, че мога да допринеса нещо в живота и по друг начин.

– Майка ми често казваше, че някои мечти умират, за да се родят други, – насърчително каза Добромир. – Ти ще успееш. А какъв искаш да станеш сега, след всичко, което ти се е случило?

– Предприемач или може би да имам собствен бизнес, – замислено отговори Станчо. – Но най-много от всичко….. усещам в себе си сили …… да бъда водач.

– О, личи си, не се предаваш лесно, – усмихна се Добромир.

– Благодаря. Повечето хора трудно биха си представили водач в инвалидна количка, нали? Но Рузвелт един от великите водачи в американската история, също е бил в инвалидна количка. Може краката ми да са слаби, но важното е характерът и волята ми да бъдат силни.

– Няма нищо невъзможно за човек, който вярва, – каза въодушевено Добромир.

Станчо погледна часовника  си и извика:

– Съжалявам, че трябва да тръгвам, но имам лекция след пет минути. Довиждане и много ти благодаря.

Двамата си стиснаха ръцете и Станчо се отдалечи.

– Надеждата умира последна, – каза си Добромир, когато се върна при колата си.- Важно е човек да има мечта и да я следва.

Качи се в колата и потегли.

Николай  бе излязъл с кучето си Мечо и се наслаждаваше на слънчевия ден в градината пред блока. Кучето весело махаше опашка и от време време на време душеше нещо в тревата.

“ Ние хората непрекъснато сме съсредоточени да се учим и развиваме, – мислеше си Николай. –  Толкова сме устремени към това, че забравяме да живеем“.

Погали Мечо и продължи да разсъждава на ум:

„Като хора ние се стремим да се доказваме. А кучетата нима са създадени просто така, само да съществуват? Не вярвам. Може би тяхната функция е да обичат безусловно. Какви ли мисли се въртят в главата на Мечо в това време?“.

Кучето хвърляше по един поглед на Николай  и се усмихваше, по-скоро бе някакво озъбване, което неподобаваше на усмивка.

„Колко е умислен, – мислеше си загрижено Мечо, наблюдавайки приятеля си. – Трябва да престане да усложнява нещата толкова“.

Ако кучето можеше да говори, щеше да му каже:

„Опрости работата си. Не позволявай, тя да ти пречи да правиш това, което обичаш“.

Кучето знаеше, че Николай не харесваше, всичко, което му се налагаше да прави.

„Трудно е да бъдеш човек, – съчувствайки на Николай, си помисли Мечо. – Защо не се съсредоточи в работата си върху нещо, което да му доставя радост, вместо да опитва да оправя всичко, което го тормози?“

И наистина е така. Стресът, претовареността, сроковете, разногласията, интригите, ….. на всичко това хората обръщат голямо внимание.

Николай вървеше по пътеката и си играеше с кучето.

„Лесно му е на Мечо, – помисли си Николай. – Виж го, колко е весел и игрив. Няма грижи и проблеми. И въпреки всичките ми недостатъци, ме обича“.

Николай знаеше, че не е съвършен и че не винаги постъпва по най-добрия начин, дори понякога вземаше напълно погрешни решения.

Да, но до него едно „несъвършено“ същество, подтичваше, лаеше и го обичаше безрезервно.