Кръстина и Асен скоро се нанесоха в току що купената си къща. Запознаха се със съседите си.
Така те срещнаха Елена. Тя бе жена в преклонна възраст. Нямаше сили да се грижи за градината в двора, а не можеше да обслужва и самото жилище.

Боята на къщата ѝ се лющеше. Имаше строшени керемиди на покрива. Розите в двора се бяха превърнали в истинска джунгла. Всеки момент всичко това можеше да се срути и да я погребе в развалините си.

Кръстина предложи на съпруга си:

– Хайде да ѝ помогнем.

– Ако бях първа младост, целият ремонт щях да извърша сам, – засмя се Асен, – но ти добре знаеш, че краката ни едва ни държат, а каквото хванем в ръце го изтърваме. Как ще ѝ помогнем?

– Ще пишем в местния вестник, – каза Кръстина, сложила ръце на кръста, готова сякаш да се пребори със всеки проблем.

И го направиха. След три дена в двора на Елена бе шумно и весело.

Младежи бяха дошли да помогнат на старата жена.

След два дена нищо не бе останало от старата рушаща се къща. Тя искреше в нова бяла премяна. Покрива бе надеждно закърпен с нови керемиди, а на входа стояха спретнато подстригани рози.

Къщата на Елена бе станала неузнаваема.

Трогната до сълзи стопанката на дома не знаеше как да се отблагодари на помощниците си:

– Благодаря ви, мили мои! Още не мога да повярвам, че направихте това за мен, просто ето така, от добро сърце.

Младежите се радваха заедно с нея, защото бяха успели да ѝ донесат малко радост и да разхубавят дните ѝ.

Те обещаха:

– Отново ще дойдем, за да ви погостуваме малко, ако нямате нищо напротив.

– Заповядайте, – нежно и с голяма любов им се усмихна Елена, – в моя дом сте винаги добре дошли!

Семейство Минчеви получиха тази зима дългоочаквания подарък. В дома им се роди момиченце. То бе красиво и нежно създание. Кръстиха я Виктория.

Скоро забелязаха, че очите на детето не са добре. Започнаха незабавно лечение. Някаква стара леля от рода им ги посъветва да слагат горещи компреси на очите на детето, но това доведе до лоши последствия. И Вики, така наричаха всички малкото момиченце, ослепя.

Въпреки недъга си, момиченцето не капризничеше, не изразяваше гласно недоволство от съдбата си. Това дете имаше борбен дух и много силна воля.

Бог бе предвидил жизнения ѝ път макар и с такъв дефект. Той бе решил да я използва за свое оръдие.

На 19 години Виктория постъпи в университета. Наравно със зрящите тя усвои преподавания материал и завърши с най-висок успех във випуска. Завиждаха ѝ, но същевременно я съжаляваха.

Но това не ѝ попречи да постъпи в един център, където обучаваше слепи хора, деца и възрастни. Там тя срещна много съкрушени сърца, които искаха единствено да се разделят с живота си, но тя ги приканваше към нов път с Исус Христос, влагайки цялата си любов, търпение и разбиране.

Без страх Виктория с една група християни посещаваше местния затвор. Тя говореше на загрубелите мъже и изпадналите в немилост жени.

– Всеки от вас е направил нещо грозно в живота си, затова е попаднал на това мрачно място, но Бог ви обича. Затова изпрати Сина си, за да бъдете спасени.

Веднъж по време на молитва  един от затворниците извика:

– Не ме отминавай, Исусе.

Бог чу молитвата му и го направи нов човек, а после той стана добър работник на Божията нивата и сееше Божието Слово сред недостигнатите.

Този молитвен зов на затворника дълбоко докосна сърцето на Виктория и тя написа прекрасна песен:

„Не ме отминавай, Исусе! Осени с Духа Си падналата ми душа. Чуй молбата ми, не ме отминавай! …..

Страданията не са напразни. Те ни възпитават, облагородяват душата ни, дисциплинират ни. Всяка болка и мъка прояснява целта на живота ни, закалява ни и изработва у нас стабилен и силен характер.

Виктория се превърна в ярък поет. И от своите страдания, болки и мъки тя извлече много радост, любов и съпричасност, с които възпяваше Господа в стихове и песни.

Много хора бяха докоснати от песните ѝ и те отвориха сърцата си за Бога.

Юри се женеше. Подписване, разходка, множество снимки и хоп в ресторанта. Започна и даването на подаръци за младоженците, някои в плик, други в красиво оформена опаковка.

Изведнъж в залата внесоха огромна кутия, която била изпратена от далечни роднини на Юри, но самите те не могли да дойдат.

Гостите на сватбата започнаха да си шушукат:

– Каква голяма кутия!
– Какво ли има в нея?

– Прекалено е лека.

– Намирисва ми на нещо нечисто….

Юри със свидетели скъсаха празничната лента, която обграждаше пакета и бързо отвориха капака на кутията.

– Пълна е с смачкани хартии, – разочаровано се обади някой.

Младоженецът отчаяно ритна кутията, но в нея нещо издрънча. Юри и неговият най добър приятел скочиха в голямата кутия и започнаха да ровят в хартията. Най-накрая победоносно Юри извади ключове с дистанционно за кола. Всички се смееха и радостно поздравяваха младоженеца.

На следващата сутрин Юри си помисли:

„Трябва да благодаря на роднините си за ценният и хитро изпратен ми подарък“.

– Здравей дядо Гошо! Благодарим ви с Наталия за невероятния подарък и особено за хитро скрития ключ от колата, която ни бяхте изпратили. Това с големия кашон, ….. бе много оригинално.

– Поздравявам те Юрка. Значи си намерил ключа? А петте хиляди на пачки, не откри ли?

– По дяволите, – изруга Юри.

Младият мъж бързо извика такси. Младоженците с няколко свидетеля се втурнаха в ресторанта, за да разберат какво е станало с онази голяма кутия. Те бяха я оставили на боклука в двора.

Изтичаха при контейнера, а тя си стоеше там спокойно. Бързо започнаха да изхвърлят всички натрупани книги в нея. Но за съжаление освен стари вестници и списания, друго нищо не намериха.

Младоженците се прибраха омърлушени в дома си.

– Къде гледахте, глупаци, – вилнееше Натали, – това са толкова много пари.

Юри с приятелите си мълчаливо въздишаше.

Изведнъж телефона иззвъня. Обаждаше се дядо Гошо:

– Е, какво Юрка, намери ли кутията?

– Намерих я, но пачките ги нямаше там.

– Тях и не трябваше да ги има! Пошегувах се! Мислех си, че след бурната нощ седите не изтрезнели и мързелувате. Не ви ли добавих малко адреналин? Ха- ха-ха …..

Юри се цупеше на дядо си цели десет минути. След това всички се разсмяха и продължиха да мързелуват надигайки бутилка с шампанско от време на време.

Семейство Томови загуби своя любимец Лъки. Това бе трудно за възрастните, но смъртта на кучето малкият 4-ри годишен Сава не можеше лесно да преживее. Та той беше най-добрият му четирикрак приятел.

Сава не оставаше родителите си след случилото се, постоянно им задаваше въпроси:

– Къде е Лъки? Какво точно е станало с него?

Баща му казваше:

– Не се притеснявай! Лъки сега е на небето за кучета.

Но Сава продължаваше да задава много въпроси, за съдбата на четирикракия си приятел.

Един ден Сава предложи на майка си:

– Мамо, хайде да напишем писмо на Лъки.

Майка му го погледна съчувствено, но не отказа на молбата му. Приготви лист и химикалка, и старателно записа всички думи на сина си, които той ѝ продиктува.

На мястото на адреса, тя написа: „Лъки, небето на кучетата, първи облак“.

Майката на Сава бе решила да прибере писмото , когато синът ѝ заспи, но забрави да го направи.

На следващия ден в пощенската кутия писмото го нямаше, но майка и син намериха писмо, на което пишеше: „От Лъки“.

А ето какво пишеше и в самото писмо:

„Аз съм на небето за кучета. Всеки ден си играя доволен и щастлив съм. Благодаря ти, Сава, че беше мой приятел. Обичам те, Сава!“

Малкото момче бе удивено, защото бе получило отговор от Лъки, но още по-силно бяха изненадани родителите му. Те разбираха, че някое добро сърце се бе смилило над мъката на сина им.

По-късно установиха, че отговорът бе написала пощальонката Марта, която работеше в пощата от 27 години.

– Това писмо трогна сърцето ми, – разказваше по-късно Марта на родителите на Сава. – Разбрах, че това е малко момче, което тъгува за четириногия си приятел. Когато загубиш любимо същество, няма значение на колко си години, всеки страда и изпитва болка.. Това писмо направи работният ми ден незабравим и за това реших да успокоя и зарадвам малкия ви син.

Това бе незабравим жест на любов и съпричасност. Малкият Сава и родителите му няма да забравят това писмо.

В снежните планини на Швейцария водача на групата предупреди пътешествениците и търсачите на силни усещания, които бяха дошли до тук:

– Не трябва да говорите, докато се движим в планината.

– Какво ще стане ако говорим? Нима искате да кажете, че можем да настинем, като не си опазим гърлата? – попита един дебеланко.

Той бе убеден, че ще покори поне един връх, независимо от възраженията и съмненията на останалите в групата, с които бе дошъл.

– Много по-страшно е , – обади се всезнайкото на групата.

А водачът, който щеше да ги води  обясни спокойно, без никаква заплаха в гласа си:

– И най-малкото колебание във въздуха може да предизвика движение на снега, който повличайки голяма маса със себе си, ще ни бутне в пръстта.

– Кой би си помислил, че една дума или звук, може да предизвика такива ужасни последици? – въздъхна притеснено Горан.

Той бе най-възрастният в групата, но бе предприел това пътешествие, за да докаже на себе си и приятелите си, че в него има още живот.

– Моралното влияние на нашите думи също може да доведе до катастрофа, – намеси се в разговора Ченко.

– Необмислените думи, които ние леко хвърляме на вятъра, могат да задвижат нежелани действия и събития, потърпевши, от които можем да се окажем самите ние, – добави Симеон.

– Всеки ще отговаря за всяка дума, която е казал, – вдигна показалеца си нагоре Горан.- Страшно е да се помисли, когато пред нас застанат изречените думи, предизвикали нежелателни последствия.

– Някои ги наричат „празни думи“, – започна да разсъждава на глас Симеон.

– А кои думи са празни? – попита дебеланкото.

– Това са лекомислени, чернещи някого, нанасящи рани, изявяващи злорадство , когато видят, че някой е в беда, – отговори Симеон.

– Шегите и намеците също могат да погубят човека, – добави Ченко.

– Хайде, – каза водачът, – време е да тръгваме. И моля ви без никакви разговори.

Мъжете се приготвиха. Всеки бе се вглъбил в себе си, не толкова за „безшумната си разходка“ в снежната планина, а за тези необмислените и пуснати в яда думи, които тровят живота на всеки човек.