Захари Димитров скоро щеше да отпразнува своя 17 рожден ден. Той играеше в местния футболен отбор. Много му допадаха видеоигрите.

Днес се провеждаше обичайната футболна тренировка. Всичко вървеше добре, докато Спас, един от играчите, не повали на земята Захари.

Георги този ден бе един от доброволците на бърза помощ. Той бе много близо до стадиона, където тренираха юношите и чу обърканите и уплашени гласове, на момчетата, които тренираха:

– Той е в безсъзнание …

– Съвсем леко го докоснах, какво му стана? – уплашено извика Спас.

– Лекар!

– Помощ! …. Къде се бавят тези с линейката?!

Георги изтича и помогна с каквото можа, но случаят не бе по неговите възможности.

Екип от бърза помощ заедно с треньора на футболния отбор побързаха да откарат Захари в реанимацията.
Те се суетяха около младежа:

– Това е най-тежкият ни случай до сега в практиката ни, – каза докторът, който прие пострадалия.

Родителите на Захари веднага пристигнаха в болницата, където бе приет синът им. Там те получиха зловещата информация:

– От 20 минути, синът ви е мъртъв. Причина за това е необратимата повреда на главния му мозък.

Но стана чудо. Една от сестрите, която бе погледнала към екрана на апарата, който доскоро показваше само една дълга непрекъсната линия извика:

– Сърцето му отново започна да бие.

Веднага Захари бе въведен в изкуствена кома. Температурата на тялото му бе понижена, за да може сърцето му да се справи със сърдечната травма.

На другия ден след трагедията Захари се събуди.

Лекарите бяха развълнувани и изненадани:

– Мислехме, че този младеж безвъзвратно е изгубен.

– Не съм допускал, че при такава тежка травма никога ще се събуди….

След три дена Захари разказваше на родителите си:

– Видях мъж с гъста брада, и дълги коси. Очите му бяха сини. Сигурен съм, че това бе Исус, въпреки че не се представи, защото бе обкръжен от ангели. Той положи ръка на рамото ми и каза: „Всичко ще бъде наред“. Имах чувството, че вижда всичко в мен.

След като се възстанови Захари се промени много.

– След случилото се аз се чувствам много по-силен, – споделяше с близки и приятели той.

Много хора повярваха, на разказа на Захари, но други се отнесоха с недоверие.

Един от чичовците му твърдеше:

– Навярно е пил някакво лекарство за спиране на сърцето по грешка, за това е спряло и сърцето му.

– Но той беше мъртъв 20 минути, – възрази майката на Захари.

– В паниката на лекарите няколко секунди са се видели като повече минути, – продължаваше да разсъждава на глас чичото.

Бащата на Захари не искаше да спори, за него бе важно, че синът му е жив. Само прибави:

– Хората могат да спорят с науката и логиката, но човешкия опит, никой не може да оспори.

В живота какво ли не се случва?! Дори птици и зверове се обръщат за помощ към хората.

Николай е запален по гъбите. Той често ходи в гората да ги бере.

Веднъж както си вървеше по една горска пътека Николай чу странни звуци, сякаш дете плачеше.

Той тръгна в посоката, от която идваха звуците и видя огромен елен. Първоначално Николай се уплаши и веднага си помисли:

„Ами ако ме нападне? Казват, че елените през есента са много агресивни“.

Но еленът стоеше и го гледаше, а очите му бяха тъжни.

– Какво искаш? – попита Николай животното.

Еленът отново издаде жалостив звук, приличащ на плачещо дете. След това се обърна и тръгна. Изви глава назад, потърси с очи Николай, сякаш го приканваше, да върви след него и отново тръгна.

– Е, добре, щом ме каниш, – примирено каза Николай и тръгна след елена.

Двамата, човекът и животното, вървяха дълго.

Еленът го доведе до женска, която бе попаднала в плетеница от тел. Такава преграда обикновено слагаха през зимата за зайци.

Животното лежеше омотано в тела и при всеки опит да се освободи, още повече се заплиташе.

„Какво да правя? – помисли си Николай. – Да я помоля малко да се помести напред, за да освободи краката си от плетеницата. Та това е глупаво“.

Но се чу да казва на елена:

– Твоята има доста големи размери. Кажи и да се премести малко по-напред. Това ще бъде достатъчно за да се освободи.

Еленът като че ли и изврещя нещо и женската безполезно помръдна крак напред.

Явно Николай трябваше да се намеси. Той внимателно извади крака на женската от кълбото тел, което се бе образувало от опитите ѝ да се измъкне.

Забеляза, че крака на животното кърви. Извади кърпичката си от джоба и внимателно превърза нараненото животно. След това ѝ даде малко хляб от торбата си. Тя бе съвсем умаляла от опитите си да се освободи.

Най-накрая Николай реши да си тръгне. Еленът изтропа с крак, сякаш му казваше:

– Хайде, ще те върна обратно.

Николай се засмя:

– Няма нужда, друже, аз знам пътя.

Тогава еленът кимна с глава, може би това бе жест за благодарност и тръгна с женската навътре в гората.

Катя и Владимир бяха на 17, когато се запознаха. За беда на следващата година преспаха заедно и това не мина без секс.

Скоро след това Катя каза на Владимир:

– Бременна съм.

И от тук започна всичко.

Майката на Владимир му забрани:

– Да не си посмял да се ожениш за нея. Тя не е на нашето ниво.

Родителите на Катя не бяха богати и с големи връзки, но не живееха в мизерия.

Братът на Владимир срещна веднъж Катя на улицата и започна да я заплашва:

– Ако не направиш аборт, ти и родителите ти ще останете на улицата.

През всичкото това време Владимир мълчеше и не я защити, нито я подкрепи. Не ѝ предложи брак, дори не се извини за грубото отношение на майка си и брат си.

Катя остави детето и не го абортира. Махна с ръка и каза:

– Много им здраве, ще се оправя и без тях.

Но те не я оставиха на мира. Родителите ѝ бяха съкратени от работа. Явно близките на Владимир сериозно се бяха заели с нещата.

Родителите на Катя бяха отговорни хора, те знаеха своя дълг и не оставиха дъщеря си. Продадоха апартамента си и заедно с Катя отидоха да живеят в друг град. Там се настаниха добре.

Скоро след това Катя роди син.

След една година се появи и „таткото“, Владимир поиска да види сина си, но Катя му затръшна вратата, като му каза съвсем спокойно:

– Не се занимавай с нас, ние не сме ти на нивото.

Владимир бе настоятелен и идваше отново и отново. Накрая Катя реши, че не бива да лишава сина си от баща, но за себе си реши:

– С Владимир няма да се събера. По-добре да остана сама, отколкото да живея с „мамино синче“.

Много новородени котета всяка година се изоставят на улицата или се умъртвяват по най-жесток начин.

Една сутрин Ели разхождаше кучето си, когато погледа ѝ бе привлечен от полиетиленов пакет, който лежеше на пътя.

От вътрешността на пакета се чуваше пронизително пискане на живо същество.

Ели вдигна пакета и го разтвори. Тя бе шокирана.
– Кой ли е изхвърлил това малко коте на улицата в този мръсен пакет? – попита Ели. – Навярно този човек не обича животните. Бедничкото, хубаво е, че не се е задушило.

Котето бе изтощено и уплашено.

Ели веднага го отнесе в дома си, за да го спаси от сигурна смърт. Изми котенцето в топла вода и го нахрани с мляко, като за целта използваше спринцовка.

След това котенцето бе настанено на топло край печката.

Провървя му на това мъниче, защото Ели реши да го остави при себе си и да се грижи за него.

Празникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.