Скоро в приюта за животни дойдоха Сара и Мирон. Те отдавна искаха да имат куче, но бяха решили да ощастливят някое бездомно куче, за това бяха дошли тук.

Когато влязоха, погледът на Сара бе привлечен от стар питбул. Той я гледаше с много тъжни очи. В него Сара съзря толкова много вяра и преданост, че не можа да подмине клетката.

Един от служителите на приюта, когато забеляза на какво се е спряла Сара разказа следното:

– Това е Роки. Доведоха го мъж и жена на средна възраст, защото имал проблеми с пикаенето. Явно те не искаха да си губят времето с лечението му, а час по-скоро да се отърват от него.

Историята на Роки, още по-силно трогна Сара и тя помоли:

– Отворете клетката, искам да го разгледам по-добре.

Щом ключалката щракна и вратичката се отвори; благодарния питбул радостно скочи в ръцете на Сара. След такова радушно посрещане Сара не можеше да остави кучето. Оформиха документите и тримата Сара, Мирон и Роки напуснаха приюта.

– Щом има здравословни проблеми, нека да го заведем на ветеринар, – предложи Мирон.

И те отидоха. Ветеринарът прегледа кучето и ги погледна угрижено. Съобщи им още по-тъжна новина:

– Той е в края на живота си, остават му само няколко месеца живот.

На Сара и стана мъчно, но успя да понесе леко лошата новина.

– Щом не можем да го излекуваме, – каза Сара, – нека да превърнем последните му дни в истински празник.

Цялото си свободно време Сара и Мирон посветиха на своя любимец. Пътешестваха наоколо, разхождаха се в парка, играеха с него на свеж въздух.

Роки получаваше редовно вкусна и питателна храна, масаж и маса приятни впечатление….

Жана имаше твърд характер и отношенията със съпруга ѝ бяха доста обтегнати. А той бе доста енергичен вследствие, на което имаха помежду си постоянни скандали. А ако той бе нерешителен, Жана непрекъснато го контролираше и караницата бе неизбежна.

Последните няколко пъти Жана имаше чувство, че се изправя пред стена и тя не виждаше никакъв изход в създалите се положения.

Жана започна да търси информация в Интернет по създалите се отношение между нея и съпруга ѝ.

Накрая осъзна, че с действията си се намесва в личната територия на съпруга си. Всъщност тя не дооценяваше това, което вършеше и изпадаше в зависимост от нещата, които можеха да кажат или помислят за нея.

Просто трябваше да изрази ясно и точно какво иска, за да няма скандали и да прибягва към душевен мазохизъм.

Например, колко по-просто бе да каже:
– Скъпи, искам да отида на екскурзия еди къде си. Ти не искаш, добре. Тогава сама ще отида и ще ти донеса от там сувенир.

Или

– Искам да отида на театър, не мога да пропусна изпълнението на Николов или Манчева. Ти си зает добре, тогава до утре.

Най-важното за нея бе да не се обижда, че не е избрал да отиде с нея на театър, а нещо друго. Жана разбираше, че не трябва да се чувства излишна и да не реагира остро на реакцията му:

– Какво толкова намиращ интересно в това?

И Жана започна да си записва и разсъждава върху нещата, които бе открила и разбрала.

– Първо, не трябва да се тревожа. Съпругът ми не е малко дете, което може да падне и да се удари. Той е достатъчно голям да бъде надзираван и може сам да отговаря за постъпките си. Второ, той има нужда от време за себе си, когато иска да се занимава с нещо, което му е интересно и лично го интересува. За това не е нужно да скучае край мен и да ми говори непременно нещо приятно. Не трябва да го вкарвам в някакви граници. Така и аз хабя излишна енергия. Необходимо е искрено да споделям с него, с какво искам да се занимавам и да му давам свобода за любимите му занимания, ако нямам желание да участвам в тях. В противен случай ще се натрупват оплаквания, неприязън и негативни емоции, които ще преливат в поредния скандал.

Тя въздъхна дълбоко:

– Връзката ни помежду ни не трябва да бъде контролирана и манипулирана.  Така ще чувствам до себе си един силен и стабилен мъж.

Сега тя не бе напрегната и изнервена. Това бе индикатор, че е настъпила промяна и то в положителна посока.

У Атанаска винаги имаше котки. Те бяха от изхвърлени на пътя, плачещи под някой храст или такива, които сами идваха до вратата на дома ѝ.

Едно утро Атанаска тръгна към гаража, трябваше спешно да занесе някакви документи в града. Тя вървеше като си тананикаше нещо под носа.

Изведнъж се чу смразяващ кръвта писък на котка.

– Явно някоя котка е в беда, – каза си Атанаска.

Тя се огледа, но не видя нищо. Усети, че звукът идва отгоре.

– Котенце, къде си? – извика Атанаска.

Котето след като чу гласа ѝ, придоби надежда за спасение и започна да мяучи без да престава.

Атанаска бързо съобрази, че звукът идва от стаята, която се намираше над гаража. Тя е празна. В нея се намираше само един кашон  в ъгъла пълен със стари списания.

Атанаска надникна в кашона и видя малка рижа глава между пожълтелите страници. С треперещи ръце девойката внимателно измъкна малко котенце, като внимателно изваждаше списанията и ги слагаше на пода. Животинчето едва отвори очи.

По-късно се разбра, че съседската котка е търсила, тихо и спокойно място, за да роди котенцата и кашонът със списанията напълно удовлетворил нуждите ѝ. Но тя изтървала едно от тях между списанията и не е могла да го отнесе с другите котета по-далече от тук.

Котенцето бе замръзнало след хладната нощ. Гръдната му кост бе изкривена, а единият крак му бе изкълчен, но малкото коте бе живо.

На бегом Атанаска отнесе малкото при ветеринар. Той изправи крачето, а за гръдната кост каза:

– Тя сама ще се изправи.

Въоръжена с храна за котки, Атанаска заедно с котето влезе в дома си. Започна да го храни през три часа и да масажира коремчето му. Наложи се малкото коте да придружава Атанаска навсякъде, дори на работата ѝ, където с радост и съчувствие посрещнаха малкото.

Така порасна Рижка, която стана разкошна красавица,смятаща Атанаска за своя родна майка.

Детската жестокост за съжаление няма граници.

Веднъж Румен отиде на детската площадка, за да поиграе футбол. Там много по-едро момче от неговия клас започна, без видима причина, да го рита. Тъй като нямаше никаква ответна реакция от страна на Румен, едрото момче започна да го бие.

Това положение продължи доста дълго време. Румен бе уплашен толкова много, че се страхуваше да разкаже на родителите си за тези издевателства. Той бе толкова подтиснат, че не искаше да ходи на училище.

Всяка сутрин се събуждаше с мисълта:

„О, не пак ли този кошмар!“

В един прекрасен ден всичко се промени. На помощ на Румен дойде един ученик от по-горните класове Добромир. Той бе широкоплещест и в училище го познаваха всички. Играеше в училищният отбор по футбол.

Добромир от личен опит знаеше, какво означава да издеваелстват над теб връстниците ти. Както Румен и той бе допуснал същата грешка и не бе разказал за това на родителите си. За това реши да се застъпи за беззащитното момче.

Как Добромир защити пострадалия Румен?

Той знаеше, че трябва да действа много внимателно. При поредната конфронтация Добромир приближи момчетата от по-малките класове и покани Румен:

– Ела с мен днес, да обядваме заедно в стола.

Този начин на намеса даде резултат. Когато нахалниците видяха, какъв защитник си има Румен, го оставиха намира.

Този случай въодушеви Добромир и той застана начело на организация противопоставяща се на преследването и издевателства над деца от техните връстници.

– В училище трябва да има ред и нито едно дете не бива да се чувства преследвано или заплашено от нападките на другите ученици в класа му, – каза Добромир още на първото събрание на образувалата се организация.

Добромир и Румен станаха големи приятели. Когато Румен завърши училище, в прощалната си реч той каза:

– Не бих постигнал нищо, ако Добромир не се бе появил като ангел пазител от небето в този ден, когато много ме тормозеха….

Марта осинови дете от дом, където живееха множество изоставени деца. Той се казваше Симеон и бе само на 3,5 години.

В дома не им бяха давали много бонбони и Симеон не познаваше вкуса им.

Един ден Марта заведе сина си в супермаркета и му каза:

– Ето ти кошница. Вземи всичко, което ти хареса. Ще купя всичко, което желаеш.

Симеон взе пакет чай, пакетче сушени плодове и кутия с детски закуски.

Когато Марта погледна въпросително сина си, сякаш безмълвно го попита: „Само това ли“?

Симеон се усмихна и каза:

– Това ми е достатъчно.

Щом поискаше джобни пари от майка си, каквото купеше го носеше в къщи.

Марта казва на сина си:

– Защо го носиш в къщи? Изяж го сам.

Безполезно бе да го увещава, защото Симеон отговаряше по един и същи начин:

– Трябва да си го поделим.