Тя бе интересна котка. Викаха ѝ Сузи. Живееше в един дом вече шест години. Нравът ѝ бе много груб. Никой не я бе чул да мърка.

Веднъж на съседното куче такъв отпор му даде, че то вече не посмя да дойде към нея.

На улицата се движеха само две котки, но котараците бяха дузина.

Първото раждане при Сузи мина успешно. При второто имаше малко усложнения, но премина всичко и се забрави.

През пролетта стопаните на Сузи решиха да си вземат куче.

Когато Чарли се появи в къщата, Сузи прие това за лично оскърбление. Първите няколко дни след идването на кучето, тя нощуваше на двора, но за яденето се прибираше.

Малко по-малко Чарли и Сузи започнаха да се опознават. Няколко дена заедно „се молеха“ за няколко хапки от масата.

А когато Чарли прогони наглите ухажори на Сузи, в сърцето на котката се прокраднаха топли чувства.

Но въпреки всичко, Сузи отново забременя. Този път всички котета, които роди бяха мъртви …

Чарли преживяваше случилото се пред вратата. А когато двамата се събраха, той облиза котешката муцунка.

От този ден Сузи не му даваше да се отдалечи от нея. Чарли заспиваше в креслото, а Сузи лягаше до него и го обръщаше с лапичките си. Облизваше ухото му. Накрая заспиваше положила глава на гърба му.

Сузи обикна Чарли, та нали той ѝ бе съчувствал, когато ѝ бе най-тежко.

Но как ще се развият по нататък нещата, никой не знаеше. Трудно бе да се прецени особено сега, когато стопаните му бяха забелязали, че Чарли е хвърлил око на съседския дакел.

То бе малко червеникаво коте, а вече знаеше какво му харесва най-много на света. Разбира се, че е месо!  Не много, но достатъчно, за да утоли глада му.

Но, когато говорим за лакомство, нещата май стоят по съвсем друг начин…

Невероятно е, но това малко създание е готово на всичко, за да си вземе късче от това „неземно лакомство“.

Погледнете го, хванало се е за парчето месо, което стърчи от устата на огромно куче. Това смелост  ли е или неутолимо желание?

Кучето се изненада от тази наглост.

„Това пък какво иска? – мислеше си кучето. –  От къде се взе на главата ми? Виж колко е упорито само!“

Но песът не се ядоса на малкия нахалник, а уверено продължи да дърпа месото.

Котето нямаше друг избор, то се държеше за месото, упражнявайки цялата си тежест върху него.

Кучето мяташе парчето мръвка нагоре, надолу, настрани …. само и само да се отърве от натрапника.

В края на краищата страданията на малкото коте бяха възнаградени и то падна на килима с малко парче от месото. бързо го глътна и погледна отново към кучето. От устата му още стърчеше голяма мръвка.

„Колко малко успях да си откъсна, – помисли си котето, – О, не този път непременно ще успея!“

И малкото рижо кълбо продължи набезите си, но кучето предусещаше движенията му и навреме се отклоняваше в друга посока.

Гонитбата продължи още съвсем малко, докато песът глътна мръвката, а котето гледаше жално изчезващия „деликатес“.

Това се случи в кафене разположено в парка. Такива се организираха много, особено през летния сезон.

Баща с малката си дъщеря си купиха сладкиши. Малкото момиченце преливаше от радост, че днес баща му отдели няколко часа специално за него. То услужливо изтича напред, пред натоварения с пакети татко, за да намери свободна маса.

Хората бяха малко, но почти всички маси бяха заети.

Около всяка маса бяха разположени по четири стола, достатъчно бе някой да седне на един от четирите стола и масата ставаше автоматично заета.

Най- накрая Дарина, така се казваше малкото момиченце излязло на разходка с баща си, намери една маса с четири стола около нея и седна на един от тях, т.е. масата бе само за нея и баща ѝ.

Докато баща ѝ идваше с пакетите, някаква леля седна на един от столове и постави багажа си на другите два.

– Извинете, но тази маса е заета, – възрази малката Дарина.

Но солидната дама изобщо не обърна внимание на забележката на детето.

Един вид: „Пука ми. Аз тук съм седнала и нищо не зная“.

Когато баща дойде, изобщо не вдигна скандал. Той осъзнаваше, че  в един бъдещ спор няма да излезе наглава с тази жена. Щом тя се е настанила така нагло, въобще нямаше да отстъпи позициите си. В крайна сметка двамата с дъщеря му щяха да останат виновни, въпреки че имаха право.

За това той сложи стола на дъщеря си с гръб към грубата жена. Обърна се към възрастен мъж, който седеше със жена си на съседната маса:

– Извинете, мога ли да взема един от столовете, които не ползвате?

Мъжът кимна с глава в знак на съгласие и бащата веднага грабна стола, като каза учтиво на възрастната двойка:

– Много ви благодаря.

Сложи стола срещу дъщеря си и взе „масата“, която бе „заела“ грубата дама. След това я  постави между себе си и Дарина, а нахалната леля остана да седи на трите стола с багажа си в средата на поляната.

Василев ремонтираше компютри. Имаше си работилница, накрая на града. Днес привърши поредния.

Клиента, който бе оставил компютъра си за ремонт, намина да види до къде е стигнала поправката.

Василев го зарадва:

– Готов е, веднага можете да си го вземете.

– А колко ще ми струва ремонта? – попита мъжът.

– 450 лева, – отговори Василев, но като видя киселата гримаса на клиента си добави, – наложи се доста части да сменя.

– Добре сте ги сменили, но аз от къде да взема толкова пари? – измърмори недоволно  клиентът.

Мъжът си тръгна. Василев бе изгубил всякаква надежда, че ще се върне, но човекът се върна след три часа.

– Тук са 400, повече нямам, – каза той отчаяно. – 50 лева ще ви донеса по-късно.

– Добре, – съгласи се Василев и взе парите. – Гледайте само да не забравите.

Когато клиентът му даде парите Василев не ги преброи веднага и без това стана тъмно и той вече си тръгваше.

Когато се прибра в къщи, той прегледа банкнотите, които му бе дал мъжът.

Изведнъж се стаписа. В ръцете си държеше 800 лева. Изглежда клиента му не бе гледал внимателно и вместо четири стотачки, му бе дал три банкноти по 100 и една от 500 лева.

– Човекът се е объркал, – каза Василев, – като дойде да ми донесе 50-те лева ще му дам излишъка.

Минаха две години, но този човек не се появи повече. Изглежда са му се досвидели 50 лева.

Денят беше мрачен и потискащ. Облаци скриваха слънцето, но бе задушно и горещо.

На Михаил Сираков бяха съобщили, че баща му е в болницата и бере душа. Той хвана влака и сега бързаше да се срещне с баща си, преди да е преминал в отвъдното.

През целия път се молеше:

– Господи помогни ми да го заваря жив, за да си взема довиждане с него. Само той ми остана, нямам друг човек, който да ми е толкова близък на този свят.

Михаил бе замил да проучва нови находища на хиляда километра от дома си и бе оставил баща си на грижите на съседката.

В последно време баща му губеше памет и се държеше неадекватно. Оня любвеобилен старец бе изчезнал и на негово място се бе появил вечно сърдит и недоволен възрастен човек, който капризничеше като малко дете.

Въпреки всичко Михаил обичаше баща си, за него той все още си беше добрият баща, но сега е засегнат от неизлечима болест.

Когато влезе в реанимацията Сираков видя възрастен човек, който бе изпаднал в някакво полусъзнание. От него излизаха разни тръбички.

„Но това не е моят баща, – каза си Михаил и се зарадва, – Баща ми е в къщи. Някой е сбъркал имената и е повикал мен вместо сина му. Колко жалко. Какво мога да направя за този безпомощен старец?“

Михаил отиде при дежурния лекар и го попита:

– Колко му остава?

– Трябваше вече да е мъртъв, навярно е чакал вас, – каза много тихо лекарят. – Добре, че дойдохте.

„Кой знае колко далече е неговия син, – бореше се с мислите си Михаил. –  Този старец с надежда се е държал, за да бъде няколко минути със сина си преди да си отиде“.

И Сираков взе решение. Той се наклони към старецът хвана го внимателно за ръката и нежно каза:

– Татко, аз дойдох.

Умиращият сграбчи ръката на Михаил, очите му се разшириха. На лицето на старецът се появи щастлива усмивка. След това се отпусна и премина в небитието.