Малко растение се бе свило под мощен дъб. То ценеше сянката, която го покриваше, защото тя му носеше спокойствие и мир.

Но това растение бе предназначено за по-голямо благословение.

Един ден дойде дървар и с острата си брадва повали силния дъб.

Растението извика уплашено:

– Загина моята защита. Сега бурните ветрове ще надделеят над мен и ураганите ще ме изтръгнат.

– Не, това няма да се случи, – каза ангелът, който пазеше растението. – Сега слънцето ще те стопли, дъждът ще те ороси и тялото ти ще стане прекрасно.

– И какво от това? – попита плахо растението, тъй като нищо не чу за своята бъдеща защита.

– Твоят цвят, който до сега не се е появявал, ще разцъфти и ще удоволства на слънчевите лъчи, – продължи нежно ангелът. – Хората ще те забележат и ще кажат: „Колко много е пораснало това растение. Превърнало се е в прекрасно цвете“.

– Може би защото вече няма да я има сянката над мен, – въздъхна растението.

– Преди в това място без светлина имаше ли радост и наслада за теб? – попита ангелът. – Нима не разбираш, че ти е отнето „удобното“ място, за да се превърнеш в прелестно и удивително цвете?

– А кой ще ме защитава?

– Ти ще заякнеш, стеблото ти ще се удебели, корените ти ще проникнат още по дълбоко в земята, търсейки още повече хранителни вещества. И когато дойде бурята или връхлети урагана, ти ще устоиш.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.

Дребно животно, приличащо на мишка, но с голяма глава и заострена муцуна ровеше доста бързо под корена на най-старото дърво в гората. Оглеждаше се от време на време с малките си хитри очички, а след това отново продължаваше работата си.

Ушите му бяха скрити в козината му, но бяха особено чувствителни, с тях можеше да улови дори ултразвук.

В гората я наричаха Земеровка. Рядко някой я виждаше в покой, защото ѝ беше необходима храна, чието количеството надхвърляше собственото ѝ тегло.

Хранеше се с насекоми, личинки, червеи. Изтребваше стоножки, охлюви, жаби, мишки, бръмбари, пчели. Понякога ядеше и мърша. Нападаше и по-едра от себе си плячка. Но попаднеше ли в плен, тя бе учудващо свирепа.

Тези дни бе изровила голямо количество картофи от градините край гората. Изведнъж реши да сподели с другите животни придобитото.

За целта из цялата гора закачи следната обява: „Който има нужда от картофи, да дойде пред дома ми. Раздавам ги безплатно“.

Седна Земеровката пред дупката си и зачака. Слънцето бе силно и напече картофите, а дъждът излял се малко по-късно ги намокри, но на поляната пред дома на Земеровката никой не се появи.

Това силно я разстрои. Кипна. Събра обявите, накъса ги на малки парченца и написа нови, този път с доста предизвикателен текст: „Много скъпо се продават отбрани и качествени картофи“.

Едва бе разлепила новите обяви, когато огромна тълпа от горски обитатели се събраха пред дома ѝ.

Тъмнината бе погълнала стаята и само малък лъч от луната се прокрадваше край пердето.

В детската имаше голям рафт изпълнен с играчки. До него в голям кашон бяха събрани онези детски забавления, които не се побираха на лавицата до стената.

Механичните играчки с лъскавите си корпуси се хвалеха:

– Когато бащата на Тошко ни сглоби и пусна, малкия ококори ей такива очи.

– Щом посвикна с шума ни, протягаше ръка и сам натискаше бутоните ни.

– Да но после започна да ви разглобява и разкъсва частите ви, – подсетиха ги други, които бяха наблюдавали яростта на Тошко, който безразборно или едновременно бе натискал няколко бутона, вследствие на което коли, багери, камиони и каква ли не техника замираше.

– Да впечатляващо е, когато си нов, – изпъшка старото проскубано конче, – но попаднеш ли в ръцете на Тошко, нищо не може да те спаси, особено след като ти се насити.

– Радостта на Тошко, като ни види за първи път, е кратковременна, – отбеляза едно мече, което бе загубило пухкавината и едното си ухо.

– Колко много ми се иска, да стана истински, реален и необходим на Тошко, – каза кадифеното зайче, което скоро бе дошло между играчките, – така че да не бъда захвърлено и ненужно.

– Какво значи да си истински и реален? – попита маймунката, останала без опашка и една от лапите си.

– Това означава да станеш любим, – въздъхна мечето.

– Но как може да стане това? – попита с надежда кадифеното зайче.

– О, за това е нужно да се пробуди в детското сърце любов, – обади се стария слон, който бе загубил хобота и формата си.

Всяко утро Петльо ставаше рано, още преди да се сипне зората и кукуригаше звънко. Гласът му огласяше заспалите дворове. Той дереше гърлото си, докато светлината се прокрадваше в тъмнината, а звездите и мрака избледняваха:

– Ставайте! Новият ден настъпи. Не пропилявайте времето изпълнено със светлина, защото ще настъпи нощ, а тогава нищо не се върши.

Животните неспокойно се размърдаха.

– Защо не спи? – недоволно грухтеше прасето. – Твърде рано е за закуска. В края на деня така яко се натъпках, че още не съм огладнял.

– Колко е глупав, – сърдито измуча кравата. – Още нищо не се вижда, а той кукурига ли кукурига. Няма да ни изведат толкова рано на паша.

– Скоро ще попадне на масата на господаря, – съскаха и крякаха патиците и гъските. – Писна ни от неговото кукуригане. Уморихме се да го слушаме всяка сутрин.

Козите и овцете се раздвижиха. И тяхното мнение не бе по-различно от това на прасето, кравата, гъските и патиците:

– Той друго и не прави, – блееха овцете. – Крачи напред назад цял ден, пери се и оглежда двора сякаш той му е господар.

– Съмнало се! – обадиха се козите. – Развиделило се, голяма работа! И без него господарят ще нареди нещата.

Мина време. Някои от животните бяха изклани, други продадени, трети замениха с нови, но петелът си остана същия.

Той се оказа надежден и незаменим „будилник“.