Симеон бе станал вече старец. Косата и брадата му бяха побелели. Той бе живял 50 години, като бе употребявал съвсем малко хляб и умерено количество вода.

За себе си казваше:

– Аз умъртвих в себе си страстта към блудството, сребролюбието и тщеславието.

Чу го Иван, който бе почти на неговите години и го попита:

– Мислиш ли, че си се преборил със всичко това?

– Мисля, че съм успял да го постигна през всичките тези години на въздържане, – отговори Симеон.

– Добре, – каза Иван, – да видим дали това е така? Представи си, че влизаш в дома си и на леглото ти има жена. Можеш ли да си помислиш, че това не е жена?

– Не! – каза бързо Симеон. – Но се боря с мисълта, да я докосна.

– Тогава, – констатира Иван, – ти не си умъртвил страстта към блудството, тя е още жива и те връзва.

Симеон наведе глава.

– Сега нека предположим, – продължи Иван, – че вървиш по пътя и видиш парчета от глинен съд, а сред тях злато. Може ли в ума ти да не се появи изобщо мисъл за златото?

– Не! – отговори Симеон. – Но се боря с мисълта, да не взема това злато.

– Значи и тази страст е още жива, и тя те връзва здраво, – каза Иван. – Да опитаме с друго. При теб са дошли двама човека. Единият те обича и те хвали постоянно, а другият те мрази и злослови против теб. Можеш ли с еднакво чувство да приемеш и двамата?

– Не! – каза Симеон. – Но се боря с мислите си и се старая да направя добро на този, който ме мрази, наравно с този, който ме обича.

– Следователно , – заключи Иван, – страстите са живи и те връзват, въпреки че се стараеш да имаш чисти помисли.

„… и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса“.

Летяха от Европа за Америка. Пътуването беше приятно, докато самолетът не попадна в снежна буря.

Колкото повече приближава летището в Ню Йорк толкова видимостта ставаше нулева. Това наложи на пилотът да извърши кацането чрез автоматично управление.

Командирът на самолета бе напрегнат и съсредоточен, докато диспечерите насочваха къде да кацне самолета.

Хората в салона бяха развълнувани. Те разбираха, че условията за кацането са доста критични. Едни се страхуваха от създалото се положение, а други бяха по-оптимистично настроени.

– Не бих искал самолетът в такъв момент да не бъде воден от човек с широки възгледи, – каза Ламинов.

– И на мен не ми се иска просто да кажат на пилота: „Добре, кацайте, пък каквото стане. Има ли значение на каква височина сте или с каква скорост карате самолета?“ – каза Монов.

– Животът на всички ни зависи от инструкциите на диспечерите, – заяви категорично Баварски.

– Това е подобно на „кацането“ на небесното летище, – засмя се Мартинова. – Не ми трябва човек с широки виждания. Нито от такъв, който твърди:“ Няма значение в какво вярва човек, важното е, да е искрено“.

– Така е, – съгласи се Щилиянов, – трябва да се лети точно по указания курса.

– Нека на земята да ме смятат за човек с ограничени разбирания, – засмя се Попов, – но аз ще бъда по-уверен в „приземяването си“ на небето.

– Как няма да бъдем уверени в такъв курс, – наблегна Желязкова, – щом Исус го е довел до нас и ни е приготвил пътя за там.

Скоро дискусията се прекрати. Самолетът се приземи благополучно и всички слязоха радостни и доволни, че безопасно са се добрали до летището.

Валеше сняг вече трети ден. Къщите с големи снежни калпаци се гушеха в дълбокия сняг и почти нищо не се виждаше от тях.

Миронов бе редактор на месният вестник. Той безнадежно гледаше снега през прозореца и каза с болка:

– Хубаво е ако имахме и портиер към редакцията, но такава бройка не е предвидена. Ако имаше такъв, той щеше да почисти снегът в двора на редакцията. А сега трябва да чакаме снега сам да се разтопи.

– И на мен ми омръзна да пълзя едва едва, – намеси се един от старите сътрудници на вестника, – ще падна някой от ден и ще си счупя я крак, я ръка.

Методи, младият специален кореспондент на вестника, погледна присмехулно застаряващата част от журналистите във вестника и попита:

– В утрешния вестник има ли едно място за обява?

– Изглежда е останало едно, – каза Миронов. – А на теб за какво ти е?

– Почакай и ще видиш! – закани се Методи.

Отиде при словослагателят и го накара да вмъкне следната реклама в броя:

„При входа на сградата на редакцията на местния вестник е загубен златен пръстен с брилянт от 2,9 карата. Който го намери, моля да го върне и ще получи възнаграждение“.

До вечерта на следващия ден пред редакцията изобщо нямаше сняг.

Асфалта блестеше, все едно върху него не е валял сняг.

По него се разхождаха десетина човека, които внимателно се вглеждаха в краката си.

Слънцето вече по-весело напираше зад облаците. Усещаше се полъха на пролетта. Снегът скоро се скри и топлите лъчи на слънцето стопляха с надежда сърцата на хората.

Баба Бона, подпирайки се на бастуна си, леко накуцваше с единия си крак. Жената отиваше към магазина. Бе привършила туй онуй в къщи, та бе тръгнала да допълни запасите си.

Възрастната жена мина край трима младежи, който седяха на пейката под дъба.

– Ха-ха-ха, – захили се Румен, – баба Бона пак е тръгнала с кривите си крака нанякъде.

– Бабо Боне, – в унисон със грубата шега на Румен, я подкачи Камен, – къде си хукнала с тоя бастун? Не виждаш ли, че единият ти крак гледа на една страна, а другия на друга?

Стефан стана и започна да имитира походката на баба Бона, като още по-силно замяташе единия крак особено, когато пристъпваше напред.

– Момчета, не се закачайте с мен, – каза баба Бона, – не от добро са така тия крака. Не е хубаво да се подигравате на човек, защото утре не знаете как ще сте.

Жената бе работила в кравефермата 46 години. Ходилата ѝ се бяха износили и всяка стъпка напред ѝ причиняваше болка.

– Ау, колко ни уплаши, – закиска се Стефан. – Ти за нас не бери грижа, ние сами ще се оправим.

– Луди глави, – въздъхна възрастната жена, – не са патили, за това са толкова груби и немилостиви.

След няколко дена се чу, че тримата младежи бяха попаднали под голямо дърво, по време на страшната буря, която вилня половин час в близката гора. Гръм и трясък ечаха заплашително, а дърветата се превиваха под напора на силния вятър.

На Румен бе гипсиран единият крак и той едва ходеше с патерица. На Камен и двете ръце бяха покрити с гипс, а Стефан  бе получил голяма рана на главата и затова в болницата яко я биха бинтовали, само очите му се виждаха.

Баба Бона пак се бе запътила към магазина. Отново завари младежите на пейката, но сега те имаха жалък вид.

Щом я видяха и тримата наведоха виновно глави. Никой от тях не посмя да я погледне в очите.

Старата жена се усмихна и им пожела:

– По-скоро оздравявайте!

И си продължи по пътя.

Млякото изскочи от тенджерата и започна да вини веднага Нетърпението:

– Не можа ли малко да почакаш? Както винаги все прибързваш!

– Нима съм виновно аз? – започна да е оправдава Нетърпението. – Всичко идва от Небрежността. Тя отвлече вниманието на леля Дора и жената не можа на време да помести тенджерата.

Небрежността се намръщи:
– Все аз съм ви виновна! Ако леля Дора не бе толкова разсеяна, нямаше да се случи това, – прехвърли вината веднага на разсеяността.

А разсеяността не остана по назад, а обвини изкипялото млякото:

– А то къде е хукнало, та не стой мирно в тенджерата? Някой гони ли го? Можеше да почака поне малко.

Леля Дора поклати глава, дълбоко въздъхна и каза:

– Всичко стана по моя вина! Не трябва да допускам повече това! Не бива като варя мляко да се захващам със нещо друго. Започна ли да върша друга работа, забравям за него.

Получи се нещо доста странно. След признанието на леля Дора най-лошите и нежелаещи да се поправят навици се умълчаха. След такава изповед какво можеха да кажат. За това в нищо повече не я упрекнаха.

Впрочем, какво тук е странното?

Признаването на грешката и желанието да не се допуска такава, е начало на промяната. Хубаво е в такива случаи, желанията да не останат бездейни, защото всичко отново ще се повтаря.