Бе позахладняло. Хората си отдъхнаха от жегите. Дъждът ромолеше по листата. Дани и Симеон седяха в стаята тихо и мълчаха.

Дани наруши тишината и попита:

– Чичо Симеоне, ти не пушиш ли?

– Не, – засмя се той. – В десети клас опитах един два пъти, но слава Богу, не продължих. Дори в казармата бях единствения, който не пушеше.

– А аз пушех, – плесна с длан коляното си Дани. – Искаш ли да ти разкажа как ги отказах?

Симеон се вгледа внимателно младежа и само кимна с глава в знак на съгласие.

– Още от 10 години ги пропуших. Криехме се с приятелите в тоалетната и …. В казармата бях един от най-страстните пушачи. Останех ли без цигари, бях готов да пребия някого.

На лицето на Симеон се прокрадна лека усмивка, но той нищо не каза.

– Един ден минавах край нашата църква и срещнах дядо Васил. Заговорихме се и седнахме на пейката под големия бор. Аз извадих една цигара и запуших. Забелязах, че старецът се наведе и започна да се моли тихо. Изведнъж вдигна глава и ми каза: „Откажи се от пушенето“.

Дани въздъхна дълбоко при спомена и продължи:

– „Оставете ме“, му извиках аз. Това не е ваша работа. „Добре, добре“, – примирено каза дядо Васил, но продължи да се моли. Няколко пъти вдигаше глава и ме приканваше: „Откажи се пушенето“. Бях непреклонен. Накрая се ядосах, станах и си тръгнах.

– И? – любопитно го изгледа Симеон.

– Прибрах се в къщи, седнах на масата и извадих цигара да запаля. Изведнъж чувам глас: „Откажи се от пушенето“.

– Да не те е последвал старецът у дома? – изненадано попита Симеон.

– Огледах се, в стаята нямаше никого. И това ми се случваше всеки път, когато палех цигара. Майка ми викаше постоянно: „Трябва да отидеш на психиатър“.

– И какво ти каза той?

– Никъде не отидох, но реших за един месец да спра пушенето.

– Успя ли?

– Да, но когато отново реших да запаля, пак чух същия глас: „Откажи се от пушенето“…… И се отказах.

– И какво повече не ти ли е досаждал?

– Не. Просто не съм му давал повод, – усмихна се Дани.

Денят бе горещ, а бяха започнали дискусия относно преподаване на религия в училището.

Много често присъстващите обливащи се в пот, бършеха лицата си, но това не ги спираше да спорят и оборват мнението на другите, с които не бяха съгласни.

Доста голям брой подкрепиха Миленова, която каза:

– Трябва да се изучава християнството в училище, но не ритуалите и традициите, а същността и смисъла на християнското учение.

Владимиров се засмя:

– Хората не са готови, за да го разберат.

Дамянов го подкрепи:

– Толкова години на атеизъм и изведнъж Христос, Голгота, …. Възкресение …..

– Не разбирам какво имате против традициите? – попита Данчева. – Хората от векове са спазвали някакви обреди и това донякъде ги е държало близо до Бога. За това са правели и много добри неща.

– Госпожо, – подскочи Петров, – правенето на добри дела е следствие на това, че си възприел и следваш учението на Христос. Смесването на езическите обичаи с християнството в днешно време няма да ни помогнат, да разкрием Истината на хората.

Спорът се изостри и премина дори в коридора. Там чакаха няколко военни. Те не можеха да не чуят острите реплики, които си разменяха заседаващите.

Един от офицерите се приближи към спорещите и се намеси:

– Извинете, този въпрос не е от нашата компетентност, но …. с другите военнослужещи тук мислим така: Да въведат Божия закон и точка. Защо трябва да се обсъжда и влачи това решение с години?

Денят бе сив. Дъждът непрекъснато чукаше по прозорците и покривите на сградите. Петър Бързаков се бе активизирал. Утре му предстоеше да предаде този важен доклад, от който зависеше по-нататъшната му кариера и изкачването му в службата.

Марко, неговият син, постоянно се въртеше около него и задаваше многобройните си въпроси, които помагаха на малкото момче да преоткрива нови неща за себе си в този свят.

Търпението на Бързаков преля и стигна предела си. Той повече не можеше да се съсредоточи и да продължи доклада си. Затова се разрови в купчината бумаги на бюрото си, извади един лист, на който бе отпечатана картата на света. Разкъса го на малки парчета, подаде го на сина си и му каза:

– Ще ти купя сладолед, ако подредиш правилно тази карта.

„Ох, отървах се, – помисли си Петър. – Сега Марко има стимул и занимание за дълго време, така няма да ме занимава с глупостите си“.

Но бе сгрешил относно преценката на възможностите на сина си. Едва бяха минали 10 минути, когато Марко подаде правилно подредената карта на баща си.

– Как успя, за толкова кратко време, да изпълниш задачата? – попита го изумен Петър.

– Не беше много трудно, – засмя се Марко. – От другата страна имаше голяма рисунка на човек. Сглобих изображението му и го обърнах. Мислех си, че ако правилно съм събрал парчетата на човешката фигура, картата от обратната страна ще бъде точна.

Бащата се усмихна и каза:

– Хайде да излезем двамата и да си купим сладолед.

Марко засия, той бе успял да накара баща си да се откъсне от скучната си работа и да излезе с него.

Този ден бе много важен за Милка и Янко. Те имаха сериозен проблем и бяха решили да намерят отговора му в магазина за детски играчки.

В техния град имаше много места където се продаваха игри и всякакви неща, с които децата да се занимават в свободното си време, но двамата двамата избраха най-големият магазин специализиран само за детски играчки, който се намираше близо до центъра на града.

Когато влязоха в огромната триетажна сграда те дълго разглеждаха разноцветните играчки, които стояха подредени по рафтовете, висяха от тавана или бяха разхвърляни в безпорядък на поставки, пейки или върху специални килимчета за това.

Какво ли нямаше в този магазин?! Кукли, които плачеха и се смееха, миниатюрни кухни, където можеше да се приготви миниатюрна пица, разположени в малки къщички……

Милка и Янко дълго обикаляха, повдигаха една или друга играчка, като се питаха:

– Какво ще кажеш за това?

Но после и двамата стигаха до заключението, че не е подходящо и няма да може да изпълни тяхната цел.

Накрая приближиха до една от продавачките, красива млада жена с приветлива усмивка, готова да помогне на всеки в избора му на играчки.

– Не знам от къде да започна и как да ви обясня, – започна малко нерешително Милка. – Ние имаме малко момиченце, но през деня не сме в къщи, а често се случва да отсъстваме и вечер.

– Нашата малка дъщеря изобщо не се усмихва, – добави Янко.

– Нашето желание е да ѝ купим някаква играчка, за да я направим щастлива, – обади се отново Милка.- Бихме искали нещо да я забавлява и развеселява, когато не сме у дома.

Продавачката изгледа внимателно младото семейство, усмихна се и каза с болка, и тъга:

– За съжаление родители не продаваме.

След като сте решили да имате дете, вие поемате сериозна отговорност спрямо него. То се ражда и става част от семейството ви. Детето очаква не само да се задоволяват основните му нужди от храна, дрехи и играчки, то очаква вашето внимание и любов.

Облаците отново се скупчваха и мръщеха сивите си лица. Бурята се надигаше и навярно пак щеше да вали изобилно.

Вадим се бе облегнал на прозореца и тъжно съзерцаваше обстановката навън.

– Защо точно на мен? Толкова се стараех да не се тревожа и да избягвам всякакви стресови ситуации, но уви… – изпъшкаше притеснено той.

И как няма да се измъчва и тормози?! Предстоеше му сериозна операция на сърцето. Беше страшно дори само като си го помисли.

Дойде и денят. С безпокойство и тревога тръгна към болницата, но когато стигна там, реши:

– Каквото и да става няма да се предавам. Напук ще се усмихвам и веселя.

Преди да влезе в операционната Вадим реши да се пошегува с хирурга:

– Вие възнамерявате да убиете лошите клетки в сърцето ми? – попита той медика.

– Това е моя план, – отговори напълно сериозно хирурга.

– А можете ли да бръкнете малко по-надолу и да убиете моята алчност, егоизъм, чувството за превъзходство и вината ми за много неща, събития и спрямо някои хора?

Хирурга се засмя:

– Съжалявам това не е в моята компетентност. Не за това ми плаща. Може би за това трябва да се обърнете към някоя църква и да поговорите там с някой свещеник.

– Сам човек не може да се промени нещата, – въздъхна тежко Вадим.

– Може да сте се надявали, че при вас изменения няма да настъпят, говоря за здравето на тялото ви, – уточни хирургът, – но грижите, неприятностите, обидите …… не прощават. – Една малка конвулсия и главоболията започват.

Божията благодат, която носи спасение, се явява навреме за всеки човек. Просто трябва да се събудим и да я приемем.