Мирон изчака известно време. След това се поразходи надолу нагоре по улицата, когато най-сетне се появи трабанта на Лена.

– Миро сега нямам време, – каза тя щом отвори вратата.

Лена беше със слънчеви очила. Кремаво вталено сако покриваше част от сините ѝ джинси. Измъчена усмивка пробяга по лицето ѝ, когато видя подаръка в ръцете му.

Щом усети неотзивчивостта ѝ Мирон пусна пликчето в джоба си.

– Нова прическа, нов парфюм, това част от резервния ти план ли е?

Мирон усети, че се пошегува не на време. Настана неловко мълчание.

– Миро, имам работа, трябва да тръгвам, – разбърза се изведнъж Лена. – Утре ще се видим.

–  Не, – извика Мирон и я последва в жилището ѝ. – Работата може да почака. Трябва да говорим сега. Не мога да те оставя в такова състояние сама.

Лена свали очилата си, присви очи и го погледна с учудване.

– Спомняш ли как ми помогна, когато…..

Мирон не успя да довърши, защото Лена го прекъсна:

– Стига, Миро, това е смешно.

– За теб може би, но не и за мен. Ти бе първият човек, който въпреки стеснителността ми, се отнесе с разбиране към мен.

Двамата влязоха в стаята. Навсякъде имаше отворени кашони с багаж. На масата имаше папки с документи. Някои от нещата бяха извадени от кашоните. Етажерката отново бе започнала да се изпълва с книги.

– Няма ли да се местиш? – попита Мирон

Лена поклати глава.

– Това означава ли, че оставаш в нашия град?

– А къде другаде да ида? – извика гневно Лена и се разплака.

Тя мразеше да почва всичко от начало. Писнало ѝ бе от разочарования. Винаги даваше, а в замяна нищо не получаваше. Животът ѝ бе каша, пълна катастрофа. Всичко, което допреше се разпадаше. От връзките, които започваше с различни мъже, нищо не се получаваше.

Другите на нейните години имат семейство, деца, съпруг, а тя само провалени връзки и раздели. Времето ѝ отминаваше, а от това ужасно я болеше.

Мирон я прегърна и нежно я притегли към себе си. Тя не реагира, въпреки, че се чувстваше разкъсана от упорство, безсилие и наранена гордост.

– Миро, между нас никога не е имало нищо, – прошепна Лена.

– Напротив, – каза Мирон, – Между нас има нещо по-голямо от това, което двамата разбираме под „любов“.

– И кое е по-голямо от любовта? – иронично попита тя.

– Самотата, – каза Мирон и освободи Лена от прегръдката си.

Тя учудено го погледна. Лицето му бе озарено от последните слънчеви лъчи на деня. Трудно разбираема усмивка бе изписана на лицето му.

Изведнъж тя всичко разбра и реши да сложи край на всичко това. Повдигна се леко и го дари с истинска целувка. Той не се възпротиви.

В жестовете на Лена имаше нещо безпомощно и момичешко, за това Мирон бе готов да я подкрепя и да ѝ помага във всичко……

Семьон Волфкович бил един от първите съветски химици, които правели опити с фосфор.

При работата в лабораторията не били вземани необходимите предпазни мерки и газообразният фосфор се полепвал по дрехите на учения.

Когато Волфкович се прибирал по тъмните улици към дома си, неговите дрехи излъчвали синя светлина, а понякога под обувките му излизали искри.

Всеки път след него се събирала тълпа, която приемала учения, за същество, което не е от този свят.

По това време в Москва се появил слух, че се е появил „светещ монах“.

Един от приятелите на Росини му обещал някой ден да го нагости с пуйка пълнена с трюфели.

Композиторът дълго и напразно чакал поканата …

Веднъж Росини отново срещнал приятеля си на улицата и го попитал:

– Какво стана с поканата ти за пуйката с трюфели?

– О, съжалявам, маестро! Тази година трюфелите за нищо не стават.

– Не вярвайте! – каза Росини. – Тези слухове пускат самите пуйки.

Много е трудно да преодоляваме дадено разстояние с търпение.

Обикновено си мислим, че ни трябва много търпение, за да лежим на леглото, когато сме болни. Въпреки това, не мисля, че е  много трудно да се постигне търпението на един болен.

Вярвам, че търпението има много по-голямо значение, като например, издръжливост за изминаването на дълъг път.

Голяма сила изявяват тези, които остават спокойни по време на скръб или безропотно понасят ударите на враждебно настроените към тях.

Но знам нещо, което въплъщава в себе си още по-голяма сила. Това е да останеш на работата си, приемайки ударите на другите, страдайки с наранено сърце да продължаваш своя път. Дори и дълбоко огорчен в духа си, да продължаваш да изпълняваш ежедневните си задължение.

Така е постъпвал Христос. Много от нас могат да въздържат сълзите си при болка, но по-трудно е да проявим търпение на улицата.

Ние сме призвани да погребем мъката си не в летаргично спокойствие, а в деятелно служение – в банката, в работилницата, при разговори и насърчаване на другите. Такова погребване на мъката е много трудно, но именно в това се заключава преодоляването на разстояния с търпение.

Такова е било Твоето търпение, Сине Човешки! То е съчетавало в себе си ожидание и напредване по пътя, очаквайки цели и изпълнения на по-малко важните неща в това време.

Виждам Те в Кана, как превръщаш водата във вино, за да не бъде помрачена сватбата. В пустинята нахрани народа с хляб, облекчавайки нужда му.

През цялото време Ти носеше голямо бреме, с никого не го сподели, на никой не се оплака от него.

Хората молят за дъга в облака, а аз бих искала повече от Теб. Бих искала да донасям радост на другите.

Моето търпение ще достигне до съвършенство, когато съумея да работя на лозето Ти.

Бедна вдовица, изтощена от болест, излязла през пролетта на двора, да прекопае градината си. Тя била останала без сили и лопатата падала от ръцете ѝ.

От там минал богат човек. Той видял вдовицата и съчувствено ѝ казал:

– Бог да ти помага!

И доволен от доброто, което казал, си отишъл.

След час по улицата минал друг човек с кльощав кон. Той спрял и видял вдовицата. Влязъл в двора ѝ и мълчаливо изорал градината ѝ.